Джон Конъли
Жената от леса (71)

71

Ейнджъл спеше. Беше минал цял ден, откакто се бе върнал в апартамента си в Уест Сайд, където живееше с Луис в сградата, която заедно притежаваха, защото каквото беше на единия, принадлежеше и на другия. Луис си мислеше, че това не е нещо ново за Ейнджъл — като професионален крадец през по-голямата част от живота си, той беше свикнал с непостоянството на собствеността.

В апартамента на партера госпожа Бондарчук гледаше телевизия, заобиколена от джавкащите си померани — пазачи на пазачите. Госпожа Бондарчук беше наемател в сградата още когато Луис я купи, и той не виждаше причина да променя това. Наемът на дамата с помераните беше толкова нисък, че дори тя се притесняваше от това и редовно носеше големи тенджери с манджи и сладкиши, за да се реваншира. Освен това беше неуморен часовой и следеше всичко в сградата и околността, включително хората, които се спираха на улицата за по-дълго, отколкото бе нужно, за да вържат връзките на обувките си, да вдигнат телефона или да спрат такси. Телевизорът й беше разположен така, че само с бегъл поглед наляво да може да се увери, че всичко е наред. Предпочиташе да мисли, че двамата господа на горните етажи са прости наематели като нея самата, и въпреки собственото си източноевропейско, католическо и дълбоко консервативно възпитание беше приятно скандализирана от сексуалната им ориентация. Чувстваше се екзотична благодарение на познанството си с тях.

Луис взе една мокра кърпа и изтри потта от лицето на Ейнджъл. Приятелят му не реагира и продължи да диша плитко в наркотичния си сън. Тялото му беше съвършено неподвижно, с изключение на повдигането и спускането на гърдите му.

„Така ще изглежда, когато умре — помисли си Луис. — Принуждава ме да си го представя.“

Зад гърба му се появи сестрата.

„Не искам да ме напуска. Това ще ме съсипе.“

— Мога да поема, ако желаете — каза тя.

Луис внимателно беше избрал трите сестри, които се редуваха в грижите за Ейнджъл, припокривайки се за по час всеки ден. Агенцията, известна с дискретността си, се беше грижила за принцове, диктатори и престъпници. Последните, според шефката й, винаги бяха най-възпитаните.

— Благодаря — каза той, като върна кърпата в купата, оправи одеялото на гърдите му и приглади гънките. — Имате номера ми. Звънете спокойно за всичко.

Луис знаеше, че трябва да остане при Ейнджъл, но не можеше. Отново бягаше. Беше страхливец.

— Непременно — увери го сестрата, — но всичко ще бъде наред.

Тя седна на стола, а Луис затвори тихо вратата след себе си. Когато се събудеше, Ейнджъл щеше да разбере причината за отсъствието му. Тези моменти на бягство бяха единственият начин Луис да се разтовари от страха, който се трупаше в него, за да бъде по-силен за човека, когото обичаше.

В сградата имаше три апартамента, от които бяха заети само два. Този на втория етаж се използваше за работилница, офис и място за уединение, когато някой от двамата — по-често Ейнджъл, но понякога и Луис — започнеше да ходи по нервите на партньора си. В момента там живееха братята Фулчи, чиято охранителна функция се беше разпростряла и върху първоначалния възстановителен период на Ейнджъл. Луис се молеше да е за кратко, но трябваше да признае, че това улесняваше кръшкането му. Госпожа Бондарчук беше много бдителна жена, но не притежаваше оръжие.

От друга страна, не беше луда.

Въпреки последното, тя изглеждаше странно привързана към двамата братя и особено към Поли, който в момента гледаше телевизия при нея. Тони седеше в дневната им на отворена врата и се занимаваше с огромен модел на кораба „Конститюшън“^[1]. Психотерапевтът беше препоръчал корабомоделизма като средство за успокоение, а Тони беше преценил, че колкото по-внушителен е моделът, толкова по-голям ефект ще има. Когато го завършеше, неговият „Конститюшън“ щеше да бъде дълъг почти метър.

Пардон, поправка: ако го завършеше. Това беше дванайсетият модел, с който се захващаше. Предишните единайсет бяха разрушени в пристъп на ярост на различни етапи от сглобяването им. Луис мислеше, че терапевтът на Тони се е хванал за тази идея като удавник за сламка.

Луис облече сакото си и взе палтото си. Колата го чакаше отвън. Когато не искаше да шофира, Луис ползваше услугите на един узбек на име Алекс. Нямаше доверие на много хора, но този беше сред тях.

Каза „довиждане“ на братята Фулчи и госпожа Бондарчук. Инстинктивно огледа улицата, преди да отвори външната врата на сградата, макар да знаеше, че Алекс вече го е направил — иначе нямаше да чака търпеливо до колата с изражение, олицетворяващо централноазиатско спокойствие.

— Добър вечер, Алекс.

— Добър вечер, сър.

— Добре ли е семейството?

— Много добре, сър, благодаря, че се интересувате.

Разговорът беше винаги един и същ. Понякога Луис се чудеше дали Алекс би признал, ако някой член на семейството му е болен. А може би, благодарение на стриктните грижи на Алекс, нямаше такава възможност.

Луис беше взел само една малка кожена чанта за полета до Портланд. Вътре имаше химикалка и книга. Сега четеше „Опитите“ на Монтен. Мислеше си, че с удоволствие би се запознал с автора, когото намираше не само за мъдър, но и разумен.

Колата потегли. Луис разтвори книгата, но вместо да продължи нататък, се върна на една страница, която си беше отбелязал по-рано тази седмица, докато чакаше пред стаята и слушаше как една сестра помага на Ейнджъл да се завърти, за да не получи декубитални рани. От предговора беше разбрал, че Монтен е бил близък с млад поет на име Етиен дьо ла Боеси, чиято смърт го е потопила в дълбока скръб. По повод на приятелството им Монтен пишеше: „Ако ме накарат да кажа защо съм обичал моя приятел, чувствам, че не бих могъл да отговоря по друг начин, освен така: «Защото това бе той и защото това бях аз»“^[2].

Луис докосна страницата с пръсти.

Да, помисли си той. Да.