Джон Конъли
Жената от леса (11)

11

Куейл наблюдаваше чертите на Доби така, както човек гледаше филм, прожектиран на екран в очакване на разкрития — или измислици. Доби никога не бе смятал, че има неразгадаемото лице на покерджия, но в момента беше сигурен, че дори да притежаваше тази дарба, тя нямаше да му помогне с Куейл. Струваше му се, че очите на този мъж говорят много за него: безспорна проницателност и известна доза жесток хумор, но съвършено несмутени от човещина. Пред него се чувстваше като пред строгия поглед на малък бог.

— Нека си представим, че вие вече сте отрекли познанството си с Карис — каза Куейл, — а аз в отговор съм възразил, че не ви вярвам, и съм ви отправил предупреждения, които би било твърде неразумно от ваша страна да пренебрегнете. Така ще си спестим доста неприятности.

— Не знам къде отиде — отвърна Доби.

— Да не избързваме толкова. Кога дойде тук и колко остана?

Доби вече беше решил, че най-добрата му и вероятно единствена надежда бе да отговаря на всички въпроси възможно най-подробно, като същевременно предлага възможно най-малко информация, за да спечели време. Молеше се Карлос да се е доверил на интуицията си и да се е обадил в полицията, така че шерифът Дуайт Хилик в момента да събира хората си. Сигурно можеше да даде някакъв знак на готвача, че не всичко е наред — малко смигване или жест, но жената през цялото време му шепнеше какво точно да каже и зорко следеше лицето и ръцете му. Гласът й звучеше изненадващо меко, но дъхът й смърдеше по-лошо и от тялото, като че ли през цялото време правеше свирки на болни тираджии по паркингите, без дори да си мие устата помежду им.

Куейл щракна с пръсти пред лицето му.

— Върни се при мен — каза той. — Надявам се, че само се опитваш да си спомниш по-точно, а не да протакаш или съчиняваш лъжи.

— Остана няколко дни.

— Кога?

— Преди пет години някъде, може и повече. Не си спомням точната дата, но беше горе-долу по това време на годината. Още беше студено.

— Защо не остана повече?

— Някои се задържат, други — не. Тук идват момичета, които имат нужда от време, за да си починат и да помислят как да оправят живота си, да си намерят работа и да започнат да изкарват пари. Винаги мога да им осигуря по някой и друг час работа. Има и други, които са прекадено уплашени, за да останат. Страхуват се да спрат някъде, защото се боят, че това, от което бягат, може да ги настигне.

— Като например?

— Лоши спомени, лоши хора.

— А аз кое от двете съм според вас?

— Може би и двете.

— Знаете ли, пропилели сте си живота в ресторантьорския бизнес. Трябвало е да постъпите в колеж. Имали сте бъдеще в психоанализата. Е, вече нямате никакво бъдеще. Карис каза ли ви защо бяга? Помислете внимателно. Ако се усъмня дори и малко във вашите твърдения, ще се наложи да сверя отговорите ви с госпожица Бакмейър.

— Беше мъж — каза Доби. — Бягаше от мъж. Какво друго да е?

— Спомена ли името му?

— Не съм я питал. Обикновено не го правя.

— Сигурен ли сте?

— Да. Нямам нищо против да споделят с мен каквото желаят, но не ги разпитвам за подробности.

— Защо?

— Защото съм чул достатъчно и не мога да понеса още много.

— Толкова ли сте чувствителен?

— Виновен. Това, което някои мъже правят с жените, ме кара да се срамувам от пола си.

Жената до вратата продължаваше да наблюдава паркинга, отпуснала пистолета със заглушител до тялото си. За миг Доби се почуди какво ли я е докарало дотук, какво ли й бяха сторили мъжете — защото със сигурност бяха мъже; беше се научил да разпознава следите им. Каквото и да беше преживяла, то я беше превърнало в нещо ужасно, но това нямаше да спре Доби също да я нарани, ако се наложи. Не мислеше обаче, че може да стигне до нея, преди да стреля, ала вероятно можеше да се справи с Куейл. Малкото шкафче до леглото му беше пълно с ненужни боклуци — стари монети, зарядни устройства за телефони, които вече дори не се произвеждаха, счупени моливи, болкоуспокоителни лекарства с изтекъл срок, но покрай тях се търкаляха и нож КА-БАР с фиксирано острие и револвер „Сайдуиндър“ с „Магнум“ 22-ри калибър. Ако успееше да повали Куейл, да го използва като щит и да бръкне в шкафчето си…

— Не — каза Куейл.

— Не ви разбирам.

Куейл бръкна в един от джобовете на панталона си, извади оттам монета и я подхвърли на Доби, който инстинктивно я улови.

— Погледнете внимателно — каза Куейл.

Доби го направи. Беше четвърт долар от Канзас, малко поочукан и одраскан, с надпис, който повече приличаше на „Упояваме се в Бога“, защото капка масло не беше позволила да се отпечата добре. Сигурно струваше стотина долара, макар и не в това състояние. Доби я позна, защото това беше една от монетите, които държеше в нощното си шкафче. Беше я взел от касата и добавил към колекцията си от редки предмети с надеждата някой ден да я продаде.

— Колежката прибра пистолета и ножа, но сферите й на компетентност не се разпростират до нумизматиката — обясни Куейл. — Кажете ми, господин Доби, знаете ли историята за граф Дьо Шале?

Доби се забави секунда-две с отговора. Ако Карлос беше повикал полиция, вече щяха да бъдат тук. Пистолетът и ножът бяха изгубени. Животът му беше изгубен.

— Не, сър — каза той накрая, — не я знам.

— Въпросният граф, Анри дьо Талейран-Перигор, бил френски благородник, приближен на Луи Тринайсети, който направил грешката да участва в заговор срещу кардинал Ришельо, а той, подобно на много велики конспиратори, никак не обичал конспирации срещу самия себе си. Ришельо наредил Анри да бъде екзекутиран, но съратниците на графа подкупили палача да изчезне нанякъде с надеждата животът му да бъде пощаден. Ришельо обаче поверил задачата на друг затворник, също осъден на смърт, но за съжаление онзи не притежавал нужните умения за успешна декапитация. Нужни били трийсет и четири удара, за да отсече главата на Анри, а до двайсетия графът бил още жив. Поуката за вас, господин Доби, е, че дори когато човек е сигурен в смъртта си, тя може да настъпи лесно или с големи болки. И така: Карис Ламб. Какво. Ви. Каза. Тя?

— Каза, че бяга от самия дявол.

Куейл се облегна назад.

— Бих искал да ви уверя, че не е говорела буквално — каза той, — но ще ви излъжа.