Джон Конъли
Жената от леса (30)

30

Паркър се замисли и реши, че би било безсмислено, а може би дори и глупаво, да отиде на мястото, на което беше намерено тялото, без да си издейства предварително разрешение. Обади се на Гордън Уолш, който не звучеше безкрайно зарадван да го чуе, но не беше и особено изненадан. Уолш се съгласи да се обади тук-там и Паркър потегли към Пискатакуа под ясното синьо небе и съпровода на предаването „Тук и сега“ на Общественото радио на Мейн. С годините все повече обичаше да слуша смислени дискусии, докато шофираше. Музиката можеше да избира сам или да остави избора на някой от любимите си канали, но от Националното радио винаги научаваше по нещо. Може би защото постепенно осъзнаваше колко малко разбира нещата в действителност.

Опита се да прогони призрака на Боби Оушън, но гласът, образът и тесногръдието му бяха твърде упорити, отчасти защото, колкото и да беше противен, гневът му не беше лишен от основание и взривяването на пикапа на сина му щеше само да затвърди омразата му. Що се отнасяше до Били, двамата с Паркър нямаха удоволствието да се познават, но Паркър беше чувал достатъчно за него, за да се радва на този факт.

С наближаването на Пискатакуа състоянието на пътищата се влоши и колата му дълго подскача по напукания асфалт от Декстър до Доувър-Фокскрофт, преди да продължи към Борстоун Маунтин. Отбивката за мястото на гроба се познаваше лесно. Отстрани на пътя бяха спрели няколко микробуса на новинарски канали, два големи джипа на шерифската служба на окръг Пискатакуа и един джип на щатската полиция, който тъкмо си тръгваше. Отдел Е от Бангор работеше в Пискатакуа и Пенобскът: по-малко от трийсет служители за район от почти осем хиляди квадратни мили, включително сто мили междущатска магистрала от Нюпорт до Шърман. Голяма част от тази територия попадаше в юрисдикцията на местните власти, но когато ставаше дума за тежки престъпления, щатската полиция поемаше главната роля.

Новинарските екипи нервничеха. Ако скоро не се появеше тяло на бебе, шефовете им щяха да ги пренасочат. Паркър мерна една репортерка на име Нина Еърд, която беше виждал и на екрана, и по улиците на града. Тя пушеше и небрежно цъкаше на телефона си. По едно време вдигна очи към Паркър, след което го погледна отново по-внимателно и даде сигнал на оператора бързо да приготви камерата. Докато съобщаваше името си на заместник-шерифа, той вече усещаше обектива върху себе си и знаеше, че репортерите ще го чакат, когато излезе. Ако между този момент и крайния срок не се появеше нещо по-интересно, лицето му щеше да блесне във вечерните новини.

Заместник-шерифът го пусна да мине и Паркър продължи да шофира по един набразден черен път, който беше толкова тесен, че клоните на вечнозелените дървета и храсти се срещаха над главата му. След около четвърт миля видя много по-голямо струпване на коли и пикапи — полицейски, горски, цивилни.

Паркър вече беше започнал да си набелязва хората, с които трябваше да поговори тук. Сред тях беше Кен Хъбъл — местният лекар в Доувър-Фокскрофт, който предлагаше услугите си на медицински експерт към полицията на доброволни начала. Хъбъл вероятно беше един от първите, видели мястото, на което беше намерено тялото, и Паркър предполагаше, че ще бъде полезно да чуе и неговите впечатления, освен тези на полицаите и горските. Засега обаче щеше да се концентрира върху последните.

Появата на труп в далечна гора предизвикваше голямо раздвижване, особено когато съществуваше вероятност наблизо да бъде намерен още един. Въпреки че първоначалният сигнал беше поет от заместник-шерифа на Пискатакуа, съществуваше протокол за убийствата и подозрителните смъртни случаи, така че той благоразумно бе информирал щатската полиция и горската служба. Кен Хъбъл бързо беше изпратен като медицински експерт и така бе започнало набирането на персонал.

На мястото вече работеха дузина полицейски служители, а също и заместник-шерифи, медици и антрополози от Ороно, включително и студенти; всеки, който разсъждаваше логично обаче, се обръщаше към горските, които най-добре познаваха терена и организираха издирването на бебето. Така хората наоколо ставаха близо седемдесет, без да броим обучените кучета, които Паркър чуваше да лаят в гората.

Към него се приближи полицейски сержант. На баджа му пишеше „Алън“, което, доколкото Паркър си спомняше, беше едно от десетте най-често срещани имена в Мейн. Най-разпространеното беше Смит, но това вероятно важеше и за повечето от останалите четиресет и девет щата.

Паркър слезе от колата и двамата с Алън се здрависаха. Алън отговаряше за хората, които влизаха и напускаха мястото, и ако се съдеше по външността му, изборът не беше случаен. Беше на възрастта на Паркър, но с двайсет килограма отгоре и трийсет сантиметра по-висок. Човек трудно можеше да си представи, че се побира в кола, която не е специално пригодена за него.

— Чух, че искате да огледате наоколо — каза Алън.

— Стига да не възразявате.

— Детектив Уолш даде разрешение… макар да добави, че ако паднете в дълбока дупка, няма нужда да бързаме да ви спасяваме.

Ех, този Уолш. Голям шегобиец.

— Ще внимавам къде ходя тогава — отвърна Паркър. — Нещо друго, което трябва да знам?

— Адски е кално, но вие имате хубави обувки. Иначе стандартното — движете се само по маркираните пътеки, не вземайте и не оставяйте нищо. Ще ви бъда благодарен, ако изчакате няколко минути, за да се видите с Гилмор.

Лейтенант Джон Гилмор, координаторът на издирвателната операция от страна на горската служба, се радваше на голямо уважение като за споменатата институция.

— Не искаме да разсърдим горските — съгласи се Паркър.

— Определено. В момента Гилмор разпределя групите, но ви очаква. Имаме кафе, ако искате.

Паркър прие предложението. Тук беше забележимо по-студено, а ледът — по-упорит и вездесъщ, отколкото покрай брега. Той се върна при колата си, намери чифт ръкавици зад пътническата седалка и ги нахлузи на ръцете си. Алън извади термос от своя автомобил и наля две картонени чаши. Двамата продължиха да си бъбрят за незначителни неща, докато от гората се появи Гилмор, следван от двама цивилни с джипиеси. Той също беше едър мъж, макар и не колкото Алън. Каза нещо на цивилните и ги отпрати, след което се приближи до Паркър и Алън. Застанал между двамата, Паркър се чувстваше като осиновено дете, а смущението му намаля едва когато Алън се отдалечи, за да говори по телефона.

— Познавам това лице — отбеляза Гилмор. — И славата му.

— Аз също.

— Ще правите ли проблеми?

— Само ако смятате, че ще бъде от полза.

— Подозирам, че си имаме достатъчно.

Гилмор си наля кафе, а Паркър му разясни причините за идването си, в случай че нещо се е объркало при превода. В замяна Гилмор го осведоми за актуалното състояние на нещата. Бяха опънали заграждение около целия район още в самото начало и горските бяха провели оглед, за да изключат местата, на които не може да бъде заровено тяло, дори и съвсем малко, поради недостъпност или липса на подходящи условия — иначе казано, те не можеха да посочат къде е тялото, но можеха да определят къде не е. Междувременно Асоциацията на спасителите в Мейн беше започнала да набира доброволци за издирването на останките на детето. Целият процес бе отнел седмица, но пък гарантираше, че търсенето ще се проведе по най-ефективния начин. В момента екипи от двама до четирима доброволци с джипиеси и кучета бавно обхождаха внимателно означени зони. Всяка обходена зона се отбелязваше с координати върху карта, за да бъде сигурно, че няма да се пропусне и педя земя, без да се губят време и енергия за ненужни повторения.

— Ако тук има тяло, рано или късно ще го намерим — заяви Гилмор.

— Колко ще отнеме?

— Ако времето е благоприятно — около седмица.

Алън се върна при тях. Гилмор каза още едно-две неща и се върна към по-важните си задачи, като да нагледа работата на екипите и да намери сравнително дискретно място, където да облекчи мехура си.

А Паркър последва Алън по отъпканата пътека към гроба.