Джон Конъли
Жената от леса (20)

20

На другата сутрин Паркър се събуди в леглото си, макар да нямаше спомен как се е преместил от стола до прозореца. Изми се, облече се и за първи път закуси с нещо повече от кафе и препечена филия. Черното куче се беше отдръпнало.

Защото Дженифър бе дошла.

Отметна малко работа по разни документи и си резервира билет за Ню Йорк. Време беше за свиждане.

Болничната стая смърдеше на страдание. Ейнджъл още беше слаб, а храната, която му даваха, не постъпваше в организма му през устата, но успяваше да говори по няколко минути, преди да се унесе в неволна дрямка, а когато се разделяха, стисна здраво ръката на Паркър.

— Грижи се за Луис вместо мен — каза той.

Двамата вече бяха водили подобен разговор преди операцията, но Паркър не се учуди, че Ейнджъл не си го спомня.

— Ако възнамеряваш да умираш, по-добре го завещай на някой друг — отвърна.

Ейнджъл не му обърна внимание.

— Само за малко, докато отново си стъпя на краката.

— Той е добре. Светът не е спрял да се върти, защото ти си изгубил някое и друго кило.

— Говоря сериозно.

— Знам.

— Той е изпълнен с гняв. Не му позволявай да направи някоя глупост.

— Вече взриви един пикап. Това брои ли се?

Ейнджъл се замисли.

— Добре де, нещо по-глупаво.

— Ще се постарая.

Луис чакаше отвън. Ейнджъл никога не оставаше сам в болницата, дори без да броим грижите на персонала. Когато Луис не беше там, до леглото му бдяха двама странни, но ефективни стражи — братята Фулчи. Луис си беше спечелил немалко врагове през годините, част от тях благодарение на връзките си с Паркър, и нямаше да е изненада, ако някой се опиташе да му отмъсти чрез Ейнджъл.

— Е? — попита Луис.

— Умът му изглежда напълно бистър.

— Така ли? Вчера ми говореше за религия, но може да е било заради опиатите. Не ми се ще да тръгне да търси Исус.

— Аз не бих се тревожил. Ако Исус разбере, че Ейнджъл го търси, веднага ще смени името си.

Това като че ли поуспокои Луис. Каквито и да бяха разбиранията му за отвъдния свят — а Паркър вече имаше известна представа за тях след разговора им в Мейн, там не се включваха подобни светини.

Паркър остави Луис при Ейнджъл и отиде да вечеря с бившия си партньор, Уолтър Коул, и съпругата му, Лий. Тя остаряваше благородно, Лий — не чак толкова, но и двамата изглеждаха щастливи и доволни. Благодарение на дъщеря си, Елън, вече бяха баба и дядо и се радваха на хубавите страни от присъствието на малко дете без повечето недостатъци. Елън беше помолила Паркър да стане кръстник на момиченцето й, Мелани. Той учтиво отказа, но знаеше, че Елън ще разбере. Преди години я беше спасил от един хищник на име Кейлъб Кайл и травмата от онези събитията още не беше заличена и у двама им. Въпреки това бе трогнат от отношението на Елън. Помежду им винаги щеше да има връзка, а сега тя се простираше и върху детето й.

В града имаше и други хора, с които можеше да се види, включително равин Епстайн и неговата сянка — красивата, няма Лиат, с която Паркър беше прекарал една интересна нощ в леглото. Не искаше да превръща пътуването си в някаква форма на Кръстния път, така че се задоволи само да се отбие в „Никола“ на Първо авеню и да си купи малко вносни италиански деликатеси, след което взе такси за летище „Кенеди“ и се качи на самолета за Портланд.

Когато пристигна, си купи един брой на „Прес Хералд Трибюн“ с ясното намерение да го прочете, щом се прибере вкъщи, но умората го надви и той си легна, без да научи за откриването на полузапазените останки на една жена в горите на Мейн.