Джон Конъли
Жената от леса (29)

29

Паркър си тръгна от църквата след последната благословия, следван от другите поклонници, повечето по-възрастни от него. Не беше успял да смъкне кой знае колко средната възраст, но все пак достатъчно, за да има статистическа значимост.

Вместо да се прибере направо вкъщи, той реши първо да се разходи по плажа край Фери Бийч, където беше паркирал, и да се наслади на самотата и шума на прибоя. Улови се, че се връща към думите на Луис — за това как апартаментът му се струва по-малък, а не по-голям, откакто Ейнджъл постъпи в болница. Може да звучеше противоестествено, но на Паркър му се струваше, че разбира какво е имал предвид. Самотата бездруго те караше да се чувстваш така, сякаш стените те притискат, а отсъствието на любим човек носеше усещане за още по-силно ограничение, за отнети възможности. Паркър беше изгубил две жени при съвсем различни обстоятелства: първата, Сюзан — сред кръв и ярост, а втората, Рейчъл — заради разпадането на връзката им. След всяка жестока раздяла тепърва осъзнаваше разговорите, които вече не може да води, въпросите, на които му отвръщаха само призраци. Някои думи могат да бъдат изречени само пред хората, към които изпитваме дълбоки, страстни чувства, също както някои мълчания могат да бъдат споделени само от влюбени. Това беше една от причините мисълта за ново начало да му се струва неимоверна трудна: онова, което ти липсва най-много, идва само с времето, а той имаше повече дни зад гърба си, отколкото пред себе си.

Божичко, трябваше да си вземе ново куче.

Паркър се върна в колата си и мислено пренареди настоящите си дела според важността им. Беше силно заинтригуван от Неизвестната жена и местонахождението на нейното дете. Реши да замине за Пискатакуа и да огледа района, в който беше намерено тялото. Винаги можеше да се обади на Уолш и да му помогне да удари едно рамо, ако собственото му проучване не свършеше работа. В крайна сметка, винаги имаше надежда. Искаше да огледа мястото не защото си въобразяваше, че ще открие нещо, което полицията е пропуснала, а защото беше нужно за собствения му процес на ангажиране със случая и за деликатния баланс между дистанцията и вникването.

Когато се приближи до дома си, видя един пикап, паркиран близо до началото на имота. Беше „Шевролет Силверадо“, но с няколко години по-стар от онзи, който Луис беше вдигнал във въздуха, и доколкото виждаше, не беше украсен със знаменца на Конфедерацията. Паркър сви по алеята си, а пикапът го последва. Макар да поддържаше почтително разстояние, присъствието му и навлизането в личната му територия го подразниха. Паркър не беше въоръжен, защото не виждаше причина да носи пистолет в църквата, а въпреки съветите на Луис нямаше навика да държи оръжие в колата си. Ако му откраднеха колата, а пистолетът беше в жабката, на улицата щеше да се появи още едно оръжие по негова вина; ако ли пък го криеше в заключен сейф в багажника, нямаше да му бъде подръка, когато му потрябва.

Той погледна в огледалото. Видя само един човек — възрастния шофьор в кабината. Багажникът на пикапа беше празен и открит. Паркър паркира успоредно на къщата и зачака. Пикапът спря на място. Шофьорът слезе и разпери ръце, за да покаже, че не е въоръжен. Беше шейсетинагодишен, дребен, набит мъж. Приличаше на човек, който е видял немалко тежък физически труд през живота си и вероятно голяма част от него му се е усладил. Косата му беше побеляла и подстригана по войнишки, а лицето му — червендалесто и сбръчкано, обветрено от десетилетия жарко слънце и мразовити зими. Паркър го позна още преди да се представи.

— Господин Паркър? Казвам се Боби Стоунхърст.

— Познах ви.

Боби Стоунхърст, или Боби Оушън, старецът на Били, най-северният конфедерат в цялата страна. Паркър мислено изруга Луис и неспособността му да обърне другата си страна, но гневът му трая само миг. Все пак Паркър не беше чернокож мъж, принуден всеки ден да се бори с чуждите предразсъдъци. А и той самият не беше образец за сдържаност.

— Извинявам се, че навлязох в имота ви без покана и предварителна уговорка — каза Стоунхърст. — Беше импулсивно решение. Надявах се да бъдете така любезен да се съгласите на кратък разговор.

— За какво, господин Стоунхърст?

— Никой не ме нарича така. Казват ми Боби или Боби Оушън. Този прякор ми залепна. Не ме притеснява.

— Защо да не си останем официални?

Дори да се абстрахирате от проблема с пикапа, Паркър знаеше достатъчно за Боби Оушън, за да предпочита да стои далеч от него. Бизнесменът наемаше само бели мъже и жени, но делегираше най-мръсните и неприятните си работи на съмнителни компании, експлоатиращи имигранти, и с това подкрепяше унижението и тъпченето на най-уязвимите хора. Цветнокожите избягваха неговите заведения. В тях те биваха обслужвани бавно и немарливо, свободните маси се оказваха внезапно резервирани за клиенти, които никога не се появяваха, и през цялото време тегнеше смътна, но безспорна атмосфера на враждебност. В същото време Боби Оушън беше щедър дарител на избрани благотворителни организации и подкрепяше инициативите за разкрасяването и подобряването на Портланд. Разбираше се добре с мнозина, стига да бяха от бялата раса и прилично заможни. Хората казваха, че не е лош човек и не бива да го съдят само по недостатъците му. За Паркър обаче те не можеха да бъдат отделени от останалата част: те бяха неговата същност и оставяха мръсен отпечатък върху всичко, което вършеше. Боби Оушън беше развалено месо.

— Не знаех, че сте набожен човек — отбеляза Боби Оушън.

— Следите ли ме, господин Стоунхърст?

— Надявах се да поговорим още по-рано, но видях, че излизате, и случайно се озовахме на един и същи път. Не исках да ви безпокоя преди богослужението. Предположих, че скоро ще се върнете. — Той засмука някакъв остатък между зъбите си и го преглътна. — Католик, а?

— Точно така.

Боби Оушън сви рамене. Огледа Паркър, колата, дома му и вероятно католицизма му. Успя да прикрие явното си разочарование, но едва-едва.

— Сам ли живеете тук?

— Да.

— Голяма къща за сам човек.

— Предлагате ми помощ с вноските ли?

— Доколкото чувам, не ви липсват пари и влияние. Имате ли нещо против да поседна?

— Всъщност да.

— Дал ли съм някакъв повод за враждебност? Не си спомням.

— Господин Стоунхърст, вие нямате повод да ми гостувате, а ако посещението ви е свързано с работа, номерът ми не е тайна. Можете да ми се обадите, за да си уговорим среща.

— Нямате офис. Това изглежда странно.

— Ако имах офис, трябваше да си седя в него. Има по-подходящи начини да оползотворявам времето си. Консултирам клиентите си в техните домове или месторабота. Когато това не е удачно, срещаме се на места, удобни и за двете страни. Предпочитам да смятам дома си и принадлежащата му територия за неприкосновени.

— Защото някой се е опитал да ви убие тук?

— Дори двама.

— Простете забележката, но май вече разбирам защо.

Паркър погледна искрящите блата над рамото на Боби Оушън, завръщащите се птици, морето. Денят бе започнал хубаво, макар и умислено, но бързо се влошаваше.

— Няма да я простя. Защо сте тук?

— Знаете ли, че се обърнах към господин Мокси Кастин във връзка с акт на насилие върху моя собственост?

— Господин Кастин ме информира. Ако правилно съм разбрал, собствеността е принадлежала на сина ви.

— Документите може да са на негово име, но пикапът е платен с мои пари. Беше подарък за момчето. Реших да приема извършеното лично.

— Ако вярно съм дочул, синът ви е решил да украси пикапа със символите на Конфедерацията. Доколкото ми е известно, линията Мейсън-Диксън все още е на около хиляда километра южно оттук.

— А доколкото ми е известно на мен, Първата поправка гарантира свобода на изразяването.

— Тогава приемете, че който е гръмнал пикапа на сина ви, е упражнявал същото право.

— Шегите ви са неуместни, господин Паркър. Не подхождат на интелигентен човек. Обърнах се към господин Кастин, защото сметнах, че портландската полиция няма да обърне нужното внимание на случая.

— А господин Кастин е отказал да се намесва във вашите работи, както ще направя и аз, ако това е целта на разговора.

Боби Оушън вкопа пета в земята като бик, готвещ се за нападение. Даже наведе глава, но когато отново я вдигна, на лицето му беше изписана усмивка. Това беше реакцията на човек, който е убеден, че противникът му е допуснал грешка, и сега ще се възползва от нея.

— Не очаквах господин Кастин да се ангажира с мен. Господин Кастин е семит. Опитът ми показва, че тези хора се грижат преди всичко за личните си интереси. Тъй като това не е рядко срещано и в другите раси, алчността им не предизвиква у мен нито особена неприязън, нито пък изненада. Вярвам обаче, че при тях тя достига необикновени висоти, а такива различия в расовите характеристики следва да се отчитат.

— Господин Стоунхърст, действително бих желал да напуснете полезрението ми.

Боби Оушън с нищо не показваше, че възнамерява да го направи.

— Мисля, че първо трябва да ме изслушате. Скоро ще ви освободя от присъствието си и ако Бог се смили над двама ни, повече няма да имаме поводи за среща. Отидох при господин Кастин, предварително въоръжен с подозрения за самоличността на виновниците, които неговото държание потвърди. Научих много за вас, господин Паркър. Чувам, че дружите с негри, хомосексуалисти и прочее индивиди с нисък морал. Сред клиентите ви видях бездомник. Простреляли са ви, докато сте издирвали убиеца на проститутка. Мислите си, че защитавате безпомощните от силните, но неволно или съзнателно се заблуждавате. Съюзявате се с хора от своя тип и ги използвате, за да раздухвате пламъците на некомпетентността си. Развявате всякакви знамена, за да оправдаете склонността си към насилие.

Боби Оушън говореше без яд и злоба. Със същия тон би коментирал метеорологичните условия.

— Знаете ли, дядо ми се е бил във Втората световна война — каза Паркър.

Боби Оушън наклони озадачено глава.

— Ако беше жив, щях да му благодаря, но предполагам, че отдавна си е отишъл от този свят.

— Точно така. Почива наблизо по пътя, в гробището „Блек Пойнт“. Сам засипах гроба му с пръст.

— Това е нещо, е което можете да се гордеете. Казвам го най-искрено.

Паркър не му обърна внимание. Не го интересуваше нито мнението на Боби Оушън, нито представата му за искреност. Вече го беше преценил.

— Той никога не разказваше подробно за това, което беше видял в Европа — продължи Паркър. — Знаех, че е служил в Деветдесет и девети пехотен полк и е бил ранен от шрапнел в левия крак при Арденската офанзива. Чак след като умря, научих за геройството на неговия полк. Числено врагът ги е превъзхождал петорно, но за всяка жертва те са отбелязвали по осемнайсет. Дядо ми обаче не беше от хората, които се хвалят как могат да размахват пушката. Той ми разказа друго. Бил е един от първите хора, влезли във Верет, Белгия, през 1945 година. Знаете ли какво намерил там?

— Не, не знам.

— Намерил телата на единайсет афроамериканци от американската армия, заловени от Първа танкова дивизия на СС. Били са бити и измъчвани, а после — убити. Единият от тях е бил лекар, който е загинал, докато превързвал раните на друг човек. Германците ги зарязали там, където са паднали.

— Трябва да призная, че ходът на мисълта ви ме обърква, господин Паркър. Не успявам да видя връзката с настоящия проблем.

— Връзката е, че мъжете, с които се е бил дядо ми, са говорели също като вас. Връзката е, че и те като вас са демонстрирали презрение към онези, които не са споделяли тяхната природа, вяра или цвят на кожата. Връзката е, че виждам откъде е взел невежеството си синът ви.

Боби Оушън си пое дълбоко дъх. Усмивката отдавна беше слязла от лицето му.

— Видели са ви да пиете заедно с един негър на метри от пикапа на сина ми същата вечер, когато е бил взривен. Сигурен съм, че вие двамата сте отговорни за случая. Вие сте слепец, господин Паркър. Живеете до морето, а не виждате промените на вълните. Времето на вашия вид изтича, иде нов ред между хората. Предайте го на вашите негра и педали.

Той се обърна, качи се на пикапа си и бавно излезе на заден ход по алеята на Паркър, след което потегли на запад. Паркър го проследи, докато не се скри от погледа му. Почуди се колко ли по-лош можеше да се окаже денят му, ако не беше отишъл на църква.