Джон Конъли
Жената от леса (9)

9

Ако се изключат някои извънредни случаи, Доби рядко питаше бездомниците как са го намерили. Все пак той не се рекламираше, не оставяше визитки по ъглите на улиците, не ги закичваше по огледалата в тоалетните. С годините обаче разбра, че онези, на които е помогнал да стъпят на краката си, смятат за свой дълг да предадат вестта и на другите („Има един човек в Индиана…“). Приятелите и колегите на Естер също си бяха записали номера и адреса му, за да ги дават на нуждаещите се.

Специалното при Доби — по-точно, не при него, бързаше да се поправи той, защото суетата обичаше слабите, а специалното при работата му — беше отсъствието на връзка с обичайната мрежа от благотворителни организации и убежища. Той стоеше встрани от тях и това го превръщаше в пристан за онези, които по някаква причина не бяха готови да бъдат погълнати от системата.

И той добре помнеше как бе започнало всичко.

Момичето седеше на пейката пред аптеката на главната улица в Кадилак, подпряла раницата си в краката си и пъхнала ръце дълбоко в джобовете си, за да се спаси от студа. Избелялата табелка на уличната лампа твърдеше, че това е автобусна спирка, но през Кадилак не беше минавал автобус от две години, откакто промениха маршрута му заради орязания бюджет. Момичето, непознато за Доби, беше някъде към края на тийнейджърските си години, но лицето й не се бе развило със същите темпове като всичко останало в нея и още беше детинско. Беше хубава, даже красива, но изяществото й беше някак си крехко, лесно чупливо. Може би и затова Доби се спря. Ако изглеждаше по-корава, може би щеше да продължи по пътя си и животът му щеше да поеме в съвсем различна посока.

По онова време Доби беше в началото на петдесетте и знаеше, че никога няма да стане баща. Два пъти се беше доближавал до сключването на брак, но последната крачка винаги се оказваше трудна: веднъж заради него, веднъж заради отсрещната страна. Не съжаляваше за това; по-добре беше съмненията и трудностите да се проявят преди церемонията, отколкото след нея. Ако се бяха оказали преодолими, пътят му отново щеше да тръгне в друга посока. Но сега около него се навърташе вдовицата Бакмейър и целомъдреният й танц, който беше започнал още по време на последното заболяване на мъжа й, обещаваше да се превърне в по-интимно обвързване.

Въпреки нежността на момичето Доби пак се изкушаваше да продължи по пътя си и да остави някой друг да се погрижи за нея — някой по-подготвен за общуване с тийнейджъри. Освен това беше наясно, че последното, което би искала една жена с проблеми, е възпълен мъж на средна възраст да спре до нея и да й предложи помощта си. Тя имаше всички основания да бъде предпазлива и ако й беше останал капка здрав разум, щеше да се разкрещи до небесата, докато дойдат ченгетата.

Но пък ако всички гледаха така на нещата, пътищата щяха да бъдат осеяни с още повече останки на бедни и изгубени души, отколкото сега, а Доби не искаше да носи отговорността за добавянето на още една жертва към списъка — нито този ден, нито който да било друг. Затова той обърна, спря и слезе от пикапа си. Вече взел решението, си даде сметка, че не знае на какво разстояние да застане и какво да прави с ръцете си, сякаш близостта и хубостта на момичето някак си го бяха върнали в юношеските години.

Тя го погледна косо като животно, предусетило приближаването на потенциална заплаха, за да се подготви за евентуална схватка.

— Да не би някой да ви е излъгал, че това е автобусна спирка? — попита Доби.

Раменете на момичето увиснаха и то за миг притвори очи. Не беше нужно да й се казва нищо повече, за да разбере, че са я пратили за зелен хайвер. Въпрос на време беше някой да я прати за втора порция.

— Значи не е?

— Не и според автобусната компания. Аз нямам думата.

— А защо още има табела?

— Добър въпрос. Отговорът сигурно е, че или на никого не му пука, та да я свали, или че на някого му пука твърде много.

Момичето скри уста в яката на палтото и се обърна на север. Все още не беше погледнала Доби нито веднъж.

— Докъде трябва да стигнете? — попита той.

— До Чикаго.

— Имате роднини там?

— Приятел.

— А откъде идвате?

— Каролина.

— Божичко. Северна или Южна?

— Южна.

— Още по божичко.

Въпреки че устните й не се виждаха, по бръчиците на очите й пролича, че се усмихва.

— А как се озовахте тук, където по принцип даже няма автобус?

Момичето най-накрая го погледна в очите.

— Един друг тип с пикап ме взе на двайсет мили оттук, предложи ми десет кинта за чекия, а като не се навих, ме изхвърли.

Доби потупа собствения си автомобил.

— Е, сигурно известно време ще избягвате пикапите — каза той, защото нищо друго не му хрумна. Думата „съжалявам“ не си струваше изхабения кислород.

— Сигурно.

Доби се загледа на север. С периферното си зрение забеляза, че момичето също обърна глава в тази посока.

— Ако присвиете очи и се вгледате внимателно — каза той, — нагоре по пътя ще видите табела на заведение, което се казва „При Доби“. То е мое, аз съм Доби. В случай че успеете да се откъснете от тази пейка, мога да ви предложа чиния с храна, чаша кафе, а защо не и парче пай след това. А докато се справите с всичко, аз ще звънна няколко телефона и ще пробвам да намеря някого, за предпочитане жена, която пътува към Индианаполис или поне към някое място с автобуси, за да продължите, закъдето сте тръгнали. Как ви звучи?

Момичето помисли.

— Звучи добре.

— Искате ли да взема багажа ви, за да не го мъкнете сама?

— Не, ще си го нося. — После добави: — Благодаря.

— Много разумно от ваша страна и няма защо. Имате ли име за резервацията?

Пак скрита усмивка.

— Мей.

— Добре, Мей, надявам се, че съвсем скоро ще се видим пак.

Доби се качи в пикапа си и потегли, а петнайсет минути по-късно Мей отвори вратата на ресторанта, седна на бара и омете такова количество храна, че бизнесът му изпита краткотрайно затруднение. Той междувременно се обади на Естер; тя дойде и седна на една маса в ъгъла с момичето. Когато се върна при Доби, Мей плачеше, а и самата Естер бе на ръба да се разплаче.

Него ден Мей не тръгна нито за Чикаго, нито за Индианаполис или където и да било другаде. Вместо това преспа във втория фургон на Доби, който беше купил за нарастващата си колекция от книги, и остана там три седмици — повече от всяка друга жена след това. Когато все пак си тръгна, за да се настани в убежище в Чикаго, Доби имаше чувството, че е изгубил крайник. След време Мей смени убежището с апартамент, който беше толкова тесен, че трябваше да излезе навън, за да раздвижи мислите си, но беше сигурен, топъл и само неин. Сега вече живееше в по-голям апартамент в Сейнт Пол, Минесота, с малкото си момченце и мъж, който не караше пикап и не беше кретен. Не минаваше Коледа, без да прати картичка на Доби, и през два-три месеца му звънеше по телефона, а преди няколко години даже дойде и отседна в стария фургон, за да отпразнуват заедно рождения му ден през ноември.

И така, Мей беше първата, но след нея имаше още много. Доби ги помнеше всичките, дори онези, които преспиваха само за една нощ във фургона, но Карис Ламб си спомняше особено отчетливо, защото тя беше много, много уплашена.

И много, много бременна.