Джон Конъли
Жената от леса (5)

5

Карлос се върна в заведението и видя, че всички лампи са угасени, даже и в офиса. Завъртя през служебния паркинг и забеляза топла светлина във фургона на шефа. След малко на вратата се появи и самият Доби.

— Какво правиш тук? — попита той.

— Госпожица Лейла помолила — отвърна Карлос. — Inquieta. Тя тревожи за теб.

— Прибраха ли се и двете?

— Si.

— Тогава и ти се прибирай.

Карлос пристъпи несигурно от крак на крак. Работеше при Доби повече от десет години и му дължеше много. Доби му плащаше добре и сам предложи да му стане поръчител, когато Карлос поиска да купи къща за семейството си. Това сигурно беше най-добрият човек, когото Карлос бе срещал, и след толкова години заедно се бе научил да разчита желанията му почти с телепатична острота и да преценява настроенията му с точност, на която и Естер Бакмейър можеше да завиди. В този момент Карлос не би казал, че Доби е точно уплашен; да, усещаше се страх, но и яростен гняв.

— Карлос, кълна се, че ако не те видя да отпрашваш с пикапа си до трийсет секунди, ще те накарам да изтъркаш толкова тигани другата седмица, че няма да имаш сили да избършеш задника си, чу ли ме?

— Entiendo.

— И без глупости, Карлос. Няма защо да се тревожиш.

— Entiendo — повтори Карлос.

Не искаше да си има проблеми с полицията. Той и семейството му имаха зелени карти, но двама братовчеди, които живееха с тях, нямаха. Каза си, че Доби знае какво прави, защото Доби винаги знаеше какво прави, въпреки че лъжата сякаш доби измерения от плът и кръв и заседна като буца в гърлото му, така че не можа да каже нищо, дори да се сбогува.

Доби изчака, докато се увери, че Карлос си е тръгнал, след което затвори вратата и се обърна към мъжът, който седеше в любимото му кресло и нехайно прелистваше едно издание на Марк Аврелий, взето от полицата. Синьото му палто лежеше внимателно сгънато до него, а лъснатите му туристически обувки отразяваха светлината от лампата. Зад гърба на Доби се раздвижи друга фигура, по-ниска от първата, почти дребна и лъхаща на кисело, като от стара сперма.

— Много добре — каза мъжът в креслото. — Ако седнете, вече можем да започваме.