Джон Конъли
Жената от леса (40)

40

Маела Ломбарди се свести в любимото си кресло. Трябваше да мине известно време, за да започне отново да държи очите си отворени, а главата й пулсираше от силно, гадещо главоболие, напомнящо някои от най-тежките пристъпи на мигрена, които някога бе имала. Чу някого да стене и за малко се обърка, докато не осъзна, че самата тя издава дразнещия звук.

До нея седеше непознат мъж, зачетен в малко томче в скута си, който дори не вдигна очи, когато Ломбарди показа признаци на идване в съзнание. Тя се възползва от възможността да го огледа: фигура — слаба, но не крехка; дрехи — смесица от кадифе и туид, в комбинация с кафяви спортни обувки; лице — студено, но красиво; очи — интелигентни и любопитни, но напълно лишени от топлина. Един от тънките му, елегантни пръсти беше вдигнат над страницата, в която бе съсредоточен, като че ли мислено възразяваше на думите на автора.

Маела се опита да си спомни как се е озовала на фотьойла. Беше изпитала несвойствено усещане в собствения си дом, почувствала лоша миризма или комбинация от миризми, а след това — нищо. Беше достатъчно compos mentis^[1], за да разбере, че не е паднала или припаднала току-тъй, така че който я беше сложил в креслото, не го бе сторил от добро сърце.

Тя изпробва ръцете и краката си. Не бяха вързани. Сигурно можеше да се опита да избяга, но надали щеше да стигне далеч в това състояние, което вероятно обясняваше и липсата на физически ограничители — това и фактът, че беше дребничка, над седемдесетгодишна жена с изтъркани стави и болки в гърба, което силно орязваше възможностите й дори и при най-добри обстоятелства.

А тези определено не бяха такива.

Мъжът заговори, без да откъсва поглед от книгата:

— За какво си мислите?

Маела се опита да отговори, но устата й беше пресъхнала. Усети движение зад гърба си и женска ръка й подаде чаша с вода. Маела понечи да обърне глава, но от това леко усилие гаденето се увеличи неимоверно и тя едва се сдържа да не повърне на пода. Взе чашата с две ръце и отпи. Водата беше благодатно студена и донякъде разпръсна мъглата в ума й. Тя погледна по-внимателно мъжа на стола. Не й се понрави.

— Мислех си — каза тя, като се покашля, — че някои от по-образованите нацисти вероятно са приличали на вас. Не безобразниците като Борман и Рьом, а онези, които са се имали за изискани — може би Хайдрих или Айхман — онези, които са се гордеели, че умеят да използват верните прибори на масата.

Мъжът се усмихна. Усмивката му не беше престорена; изглеждаше искрено развеселен.

— Забележително твърдение от страна на жена, чийто живот зависи от милостта на непознати.

Маела допи водата и остави чашата на малката кръгла масичка отдясно, където обикновено държеше дистанционното за телевизора и пакетче карамелени бонбони с морска сол.

— Не вярвам, че ви е останала милост.

— О, ще останете изненадана.

Едва сега той я удостои с вниманието си. Маела изпита странно усещане — като онова, което понякога обзема човек в галериите за изкуство, когато се загледа в портрет, нарисуван от някой стар майстор, и си даде сметка за разстоянието във вековете.

— Еврейка ли сте? — попита той. — Заинтригува ме аналогията ви преди малко.

— Баща ми беше евреин, но се оженил извън общността, така че според Тората не съм еврейка и не бих могла да бъда, дори и да исках.

— А искате ли?

— Не.

— Защо?

— Баща ми беше единственият в рода, който се е спасил от лагерите. Двамата с майка ми избягали точно преди да ги заловят.

— Останалите явно не са имали късмет. Личното ми убеждение е, че много италиански евреи са оцелели от Холокоста.

— Но и над седем хиляди са загинали.

Похитителят й се съгласи със съжалително кимване.

— Такова минало би накарало някои хора да прегърнат наследството си, а не да го отхвърлят — отбеляза той.

— Живеем в окаян свят. Не виждам причина да давам повод на отблъскващи мъже да ме мразят още повече.

— А защо изобщо биха ви мразили?

— Фактът, че съм жена, обикновено е достатъчно основание, или поне така показва личният ми опит.

Мъжът погледна през рамото й към невидимата фигура зад гърба й.

— Подозирам, че колежката ми би се съгласила с твърдението ви.

— Тя ли ме повали?

— Да.

— Значи ще ме разберете, като ви кажа, че пет пари не давам за нейното мнение. Какво използва?

— Хлороформ.

— Гадно нещо.

— Но не смъртоносно.

— Това ли ме очаква?

— Зависи.

— От какво?

— От резултатността на разговора ни.

— Как се казвате? Не съм привърженик на анонимните разговори.

— Наричайте ме Куейл.

— Нямате ли малко име?

— Вече не. Мой ред е да ви задам въпрос: вярно ли е, че помагате на жени в затруднено положение?

— Няма да отрека.

— И не бива. Това е благородно занятие.

— Държите се покровителствено, но това е ендемично за вашия пол.

— Търся една жена, с която може би пътищата ви са се пресекли. Казва се Карис Ламб.

Маела Ломбарди не реагира нито с думи, нито с промяна в изражението.

Куейл я притисна.

— Познато ли ви е това име?

— Не бих казала.

Шамарът от дясната страна на главата й беше толкова силен и злобен, че Маела усети как нещо в шията й се скъса и когато понечи да я изправи, неволно извика от болка. Устата й се напълни с жлъчка и тя повърна върху себе си и килима, засрамена от това, въпреки че нямаше за какво. Заплака, а не искаше да плаче пред тези хора или пред когото и да било. Цял живот беше защитавала уязвимите от хищните. Жени и деца бяха намирали пътя към сигурността чрез нея. Ако в света имаше справедливост, и Маела щеше да получи закрила в момент, в който се нуждаеше от нея. Но светът не беше справедлив, защото се управляваше от мъже.

Жената отиде в кухнята и се върна с мокра кърпа, с която избърса лицето на Маела и част от мръсотията по пуловера и полата й.

— Знаете ли как се сдобих с тази книжка? — попита Куейл, щом Маела възвърна донякъде самообладанието си.

Маела присви очи и прочете името на корицата: Марк Аврелий.

— Намерих я в библиотеката на Ерол Доби — продължи Куейл, — малко преди колежката ми да го прободе в окото. След това Доби заговори по-свободно. Жалко, че не го направи, докато още имаше две очи. И понеже останах разочарован, че ни принуди да прибегнем до такава варварщина, изгорихме колекцията му от книги, като предадохме и тялото му на огъня. После навестихме приятелката му, Естер Бакмейър, и я заведохме на разходка. Умря по-неприятно от Доби, отново защото той не успя да отговори на един прост въпрос. Ясен ли съм?

— Да.

— И така: Карис Ламб?

— Карис Ламб е мъртва.

— Откъде знаете?

Маела изплю парченце стара храна от устата си.

— Трябва да гледате повече телевизия.