Джон Конъли
Жената от леса (101)

101

Палида Морс обикаляше тихите стаи в дома на Холи Уийвър и попиваше детайлите на домашния уют, от който тя винаги щеше да бъде лишена. Представи си как подпалва къщата, за да я изравни със земята. Как изчаква Холи, баща й и момчето, за да убие всички: първо стареца, а после детето, така че Холи да гледа как издъхват пред очите й.

Морс пропъди въжделенията. Куейл ясно я бе инструктирал само да намери книгата и да си тръгне. Щом я вземеха, можеха завинаги да напуснат тази страна.

Морс влезе в стаята на Даниел Уийвър и отиде право при библиотеката. На втория ред стоеше екземпляр от „Приказките на Братя Грим“ с илюстрации от Артър Ракам, издание на „Констабъл“ от 1909 година. Нямаше екслибрис от вътрешната страна на корицата, но празните страници бяха там, а и не се виждаше друга такава книга. Годината обаче не беше същата и някой беше добавил нова приказка, написана на ръка и старателно илюстрирана.

Чу се звук от приближаващи автомобили и в прозореца светнаха фарове. Семейство Уийвър се прибираха. Морс взе книгата, без да бърза, мина през кухнята и излезе през задната врата, като натисна копчето на дръжката, за да заключи отново след себе си. Беше действала много внимателно, така че беше слабо вероятно Уийвърови да забележат нахлуването й в дома им.

Колата й бе спряна наблизо. Морс виждаше очертанията й от другата страна на гората. Най-прекият път минаваше между дърветата, но тя се поколеба. Не знаеше защо, но гората я притесняваше, а тя се беше научила да не пренебрегва интуицията си. В тъмнината голите дървета приличаха на скелети: разкривени мъже, прегърбена жена. Морс заобиколи по края, а щом стигна на сигурно място в колата си, набра първия от двата номера, с които трябваше да говори.

— Намерих един екземпляр — каза тя на Куейл, — но може да не е този, който ни трябва. Годината на издаване е 1909 и екслибрисът липсва, но допълнителните страници са на място.

— И нямаше друга?

— Аз поне не видях. Възможно ли е да са продали оригинала?

— Ако беше така, щях да чуя. Може да се е повредила от годините и да са пренесли страниците в друг екземпляр. Така или иначе, само те са от значение. Ще разбера, щом ги видя.

— А ако не е тази, която ти трябва?

— Тогава ще се наложи да питаме Уийвърови къде е другата.

Второто обаждане беше до Били, защото беше време да го включат в играта. Двамата с Куейл го бяха убедили, че ще бъде по-добре да не използва собствения си пикап, защото можеше някой да го види и запомни. Освен това Морс щеше да му помогне да преодолее охранителната система около дома на Паркър.

— Откъде знаеш, че има охранителна система? — попита Били.

— Защото знам кой е — отвърна Морс.

Което звучеше логично, като се замисли човек.

Морс взе Били от паркинга на „Тилтид Килт“ до „Мейн Мол“. От раницата му лъхаше на бензин.

— Надявам се, че си взел запалка? — попита тя.

— И кибрит също.

Морс подкара на изток. Били се мъчеше да диша през уста, защото тази жена вонеше непоносимо. Бензинът убиваше част от смрадта, но не достатъчно. Качиха се на шосето към Скарбъро и подминаха къщата на Паркър. Като не видяха светлина и признаци на живот, направиха обратен завой, спряха на следващата отбивка след неговата и угасиха фаровете. Били грабна раницата си, слезе от колата и изчака Морс.

— Имаш ли маска? — попита тя. — Тук има камери.

— Мамка му.

Морс извади една евтина маска за ски и му я подаде, след което надяна своята на главата си.

— Следвай точно стъпките ми — каза тя.

— Може ли да има мини?

— Просто прави каквото ти казвам.

Били се подчини. Прескочиха една канавка и прекосиха малка горичка. Морс извади айфона си и включи камерата, оглеждайки земята пред себе си. След минута рязко спря и вдигна ръка.

— Какво има? — попита Били.

Екранът беше частично скрит от ярка бяла светлина.

— Инфрачервени лъчи — обясни Море. — Ако минеш през тях, алармата ще се задейства, а вероятно и камерата ще те снима — тук или по-нататък.

Лъчите преминаваха на различна височина — един беше на педя над земята, друг — на метър, така че дребно животно да не закачи и двата едновременно. Били мина между тях, напътстван от Морс, след което взе телефона и на свой ред й помогна. Изплъзнаха се от още едни инфрачервени лъчи и стигнаха до къщата. Морс отново вдигна ръка, за да го спре, и посочи охранителната камера на стената над входната врата.

— Доста е очевидна — отбеляза Били.

— Защото другите не са.

Мустангът не беше прибран в гаража, а бе паркиран отдясно на къщата и покрит с платнище. Може би Паркър се надяваше да го ползва по-често с настъпването на пролетта. Морс дръпна покривалото.

— Давай — каза тя.

Само че застанал вече тук, пред колата на Паркър и на крачка от отмъщението, желанието на Били започна да се изпарява. Нещата бяха стигнали твърде далеч. Ако направеше това, Паркър щеше да го погне. И колкото повече мислеше за това, толкова повече се убеждаваше, че сам си е виновен. Идеята за флагчетата беше на Хеб Колдикът, за да дразнят негрите и педалите, и всички лигльовци, които влачат тази страна към дъното и я превръщат в посмешище. Обеща, че нищо няма да се случи. Каза, че либералите щели само да въртят очи и да си траят, защото така правели тези хора. Ако им кажеш да ходят да се ебат, точно това щели да направят. Нямало да посмеят да направят друго, уверяваше го Хеб, защото вечно се страхували. Само че Хеб не беше взел предвид Паркър и хората като него, които май не се страхуваха от нищо.

— Много хубава кола — каза Били и наистина беше така.

Ако я подпалеше, нито светът щеше да стане по-хубав, нито той щеше да си върне пикапа, нито другите щяха да спрат да го ползват за боксова круша. Щеше просто да бъде поредният глупак, увеличаващ грозотата на света.

— Искаш ли сам да се връщаш през гората? — попита Морс. — Смяташ ли, че можеш да стигнеш до колата, без да задействаш алармата, и мислиш ли, че още ще те чакам? Запали я, Били.

Били не искаше да се връща сам през гората. Не искаше да задейства алармата и ченгетата да долетят, след което баща му да го вади под гаранция и за пореден път да му обяснява, че е направил и себе си на идиот, и цялото си семейство. И още по-лошото — ако междувременно се появеше Паркър барабар с онзи негър?

— Майната му.

Каза си, че очите му сълзят от бензиновите изпарения, докато заливаше колата с тубата, а после напои един парцал, запали го и го хвърли върху капака; докато пламъците се разгаряха и покривалото стана на пепел, докато огънят обхващаше цялото купе, докато стъклата се пръскаха и боята ставаше на мехури, докато гумите се топяха и резервоарът пламна, докато в нощното небе се вдигаха черен дим и искри.

Докато колата гореше, а заедно с нея и цялото му бъдеще.