Джон Конъли
Жената от леса (75)

75

Айвън Гилър постепенно откриваше ако не колко нежелателно, то поне колко трудно е да се служи на двама господари едновременно.

Формално погледнато, той беше поел ангажимент да помага на англичанина Куейл да открие дете, което се отглеждаше в семейство без роднинска връзка с рождената му майка. Но посредникът го беше предупредил, че от търсенето се интересуват и други важни особи, така че всяко откритие трябва първо да се свежда до тяхното знание, преди да бъде предадено на Куейл.

Това не беше нещо необичайно за работата на Гилър, особено когато ставаше дума за редовни клиенти. Ситуацията обаче се усложни, когато жената на име Морс го дръпна настрани и ясно го инструктира да говори за детето единствено с нея и Куейл. Сякаш двамата бяха наясно с дадените му указания или просто приемаха по презумпция, че е двоен агент, което явно беше благоразумно от тяхна страна. За съжаление, това не намаляваше безпокойството му относно собствената му сигурност, когато Морс и Куейл напуснеха тези брегове и той останеше сам с гнева на недоволните клиенти.

Тази дилема му докарваше мигрена и безсъние, подпомагани от бавно избледняващия спомен за обезобразеното дете в Портланд. Като не можа да измисли друго, той реши да информира англичанина за условията, при които е бил нает. В резултат на това сега, вече с негово разрешение, Гилър подаваше внимателно филтрирана информация на посредника си. Пак можеше да възникне недоволство след заминаването на Куейл, но той спокойно можеше да заяви, че не е знаел нищо извън вече предадените сведения.

Важното бе, че напредваше в издирването на детето. Частичната информация, с която се беше сдобил от агенциите за осиновяване, му позволи да елиминира някои семейства, местните контакти му помогнаха да отхвърли и други, така че останаха само двайсетина деца, чиято дата на раждане съвпадаше с предполагаемото заравяне на майката в края на зимата или началото на пролетта. Ето че сега той шофираше към Брунсуик под лек, но постоянен дъжд, за да се срещне с една жена, която вероятно би могла да стесни допълнително кръга — може би само до едно дете.

Името й беше Кони Уайт. Няколко години по-рано Кони била уволнена от чиновническата си служба в Пискатакуа заради изтичане на информация за търгове за обществени поръчки и получаване на подкупи. Това я беше изпълнило с достатъчно яд, злоба и отмъстителност за десет живота напред. Въпреки че тя никога не бе работила в отдела за вписване на новородени, поради което Гилър не я беше потърсил до момента, един от източниците му твърдеше, че Уайт знае всичко, което става в окръга. Ако можеше да прецака някого и успоредно с това да изкара малко пари, с радост щеше да откликне.

Кони Уайт живееше в двоен фургон на една поляна, заобиколена от дървета и рекичка по западната граница. Местността можеше да се нарече хубава, дори живописна, но без фургона, който изглеждаше отвратително и убиваше пасторалната атмосфера. За един стълб недалеч от вратата беше вързан кафяв мелез. Когато Гилър спря отпред, той започна да лае и да опъва веригата, а стълбът застрашително се разклати. Отстрани имаше кучешка колиба, боядисана в червено, на която беше написано: „Това куче ще те убие“.

Гилър реши да почака в колата, докато дойде някой, който да укроти звяра.

Вратата на фургона се отвори и една жена излезе навън. Не изглеждаше, както Гилър очакваше, съдейки по фургона, кучето и приказките за жлъчта и отровата. Кони Уайт беше слаба и руса, четиресет и пет-петдесетгодишна, хубава за възрастта си. Носеше сини, плътно прилепнали джинси, напъхани в малки жълти кецове, и бяла тениска под син суитшърт на „Ред Сокс“. Тя вдигна ръка за поздрав, а с другата хвана муцуната на кучето, за да млъкне.

Гилър слезе от колата, без да изпуска песа от очи.

— Аз съм Гилър — представи се той.

— Идвайте. Не се притеснявайте от Стийлър. Той е душица — когато му кажа.

Гилър не намери това за особено успокоително и мислено си отбеляза да не ядосва Кони Уайт. Кучето изръмжа, когато го доближи, показвайки острите си зъби и розовите си венци. Поне ще бъде чиста рана, помисли си Гилър.

Уайт го изчака да влезе във фургона, преди да пусне кучето и да го последва. Екстериорът създаваше много погрешна представа. Вътре беше спретнато и чисто като жената, която живееше тук, въпреки че имаше прекалено много плетива като за вкуса на Гилър. В единия ъгъл стоеше голяма найлонова торба с прежда, а на масата имаше вълна, игли за плетене и наченките на нещо, което приличаше на декоративна завивка.

Уайт забеляза погледа му.

— Така си докарвам по малко пари — обясни тя. — Не много, но стигат. Като стана дума…

Отблизо се забелязваха стоманените й черти: стегнатите устни, хладните очи. Малко месо по костите сигурно би смекчило излъчването й, но не много. Кони Уайт беше цялата в остри ръбове; човек можеше да се пореже на нея, ако не внимава.

Гилър извади по-малкия от двата плика, които носеше, и й показа съдържанието му: 500 долара. Беше готов да плати до 2500, ако информацията си струваше, но не повече. Останалото възнамеряваше да задържи за себе си, както за непредвидени разходи, така и защото, ако нещата се оплескаха, щяха да са му нужни, за да подсигури бягството си.

— Уговорката ни не беше такава — отбеляза Уайт.

Гилър седна. Чувстваше се на познат терен. Имаше дълъг опит в преговорите и владееше изкуството до съвършенство.

— Не сме имали уговорка. Казахте ми колко искате, а аз отговорих, че нямам търпение да разговаряме.

Той плъзна плика по масата и изчака тя да го вземе. Не се наложи да чака дълго.

— Приемете ги като аванс и знак за добра воля — каза. — Ще останат за вас при всички положения.

Пликът изчезна мълниеносно в предния джоб на джинсите й. Не можеше да се каже, че Уайт омекна — надали беше способна на това, — но в очите й се появи нова светлина, ако ще и да беше само отблясъкът на сребролюбието.

— Искате ли кафе? — предложи тя.

— Да.

Това също беше част от процеса на преговорите: приемай всички жестове на гостоприемство, стига да си сигурен, че накрая няма да си платиш за тях.

Уайт наля кафе от каната на печката в две малки чашки. Гилър отказа сметана и захар.

— Отдавна ли живеете тук? — попита той.

— От около шест месеца. Земята е на брат ми. Минали сте покрай неговата къща на главния път. Аз изгубих своята, след като останах без работа. Опитах се да я задържа, но нали знаете — шибани банки.

Гилър знаеше. Съдията беше дал условна присъда на Уайт за обвиненията в корупция, но в тази славна епоха на интернет името й беше опетнено завинаги. Щеше да има късмет, ако си намереше работа като продавачка на хотдог пред някой стадион, а и банкерите обикновено не гледаха благосклонно на осъдени престъпници, освен ако бяха от техните хора.

— Хубаво е тук — отбеляза той. — Не е задръстено с вещи.

— Защото се наложи да продам повечето си вещи, за да свържа двата края. Не мога да го задръстя с неща, които нямам. Приключихме ли с учтивостите?

Гилър прецени, че са приключили.

— Кажете ми какво знаете.

Уайт се облегна и скръсти ръце. Божичко. Гилър се огъна и й показа следващия плик, в който имаше още хиляда долара. Последните хиляда щеше да й даде след това, ако информацията си струваше.

— Има един тип, Грег Мълис се казва, живее в Медфорд. Беше женен за жена на име Холи Уийвър, но се разделиха преди шест-седем години. Сега тя живее в Гилфорд. Има момче, на около пет години, казва се Даниел. В удостоверението за раждане не е посочено име на бащата.

Гилър не показа, че името му е познато, но Даниел Уийвър беше в списъка от двайсет деца.

— След като бракът му се разпадна, Мълис известно време излизаше с приятелка на една приятелка. Искаше деца, но приятелката на приятелката ми не искаше — или поне не от него — и той продължи нататък. Случва се. Тя казваше, че не бил лош човек, просто не виждала бъдеще с него.

Тя млъкна и зачака. Гилър отброи пет петдесетачки и й ги подаде. Те последваха първите петстотин, само че в друг джоб.

— Мълис обаче страдаше — продължи Уайт. — Двамата с бившата му жена искали дете, но не се получавало. Мълис се страхувал, че проблемът е в него, но се изследвали и се оказало, че жена му е стерилна. Имало вариант да осиновят, но Мълис не щял чуждо дете. Искал свое си. Странно какви ги раждат някои мъже.

Гилър се съгласи, че е странно.

— А после, две години по-късно, жена му регистрира раждане на син — завърши Уайт. — Кажете ми как става това?

— Може да се е лекувала.

— Или бебето е малкият Исус.

— Това ли е всичко?

— Не ви ли стига?

— Не знам и няма да знам, докато не говоря с Мълис.

— Имам адреса му и копие от удостоверението за раждане. Сигурна съм, че можете да откриете и двете сам, но не знам колко цените времето си.

— Още двеста и петдесет. Ако Даниел Уийвър се окаже детето, което търся, ще ви дам останалите хиляда.

Помисли си, че ако информацията й докара ангажимента му с Куейл до успешен завършек, може да й даде и още петстотин.

— Ще ми дадете още две.

— И защо ще го направя?

— Защото парите не са ваши. Знам кой сте. Работите за други хора и не ви пука за детето; единствената ви цел е да го намерите заради онези, които ви плащат. Нямам представа колко заделяте за себе си, но няма да взема жълти стотинки. Вие не си плащате само за информацията, но и за добрата ми воля, и за мълчанието ми, защото бас ловя, че възложителят ви не мисли доброто на детето, освен ако не ме убедите, че е изгубеният син на милиардер и вие се грижите да си получи наследството, но в този случай ще искам доста повече от три бона.

Речта й си я биваше и в същината си бе неоспорима. Кони Уайт будеше почти възхита с чистата си корумпираност.

— Не знам защо искат да го намерят, ако изобщо става въпрос за Даниел Уийвър — каза Гилър. — Не са от хората, които обичат да ги разпитват.

Предупреждението беше ясно.

— Ще го имам предвид — отвърна Уайт.

— Непременно.

Той й подаде последните двеста и петдесет кинта, след което размисли и добави още петдесет.

— Това пък защо? — попита Уайт.

— За кафето.

Уайт сгъна банкнотите и му съобщи адреса на Грег Мълис по памет, докато вадеше фотокопието на удостоверението за раждане от купчина сметки и фактури до микровълновата. Гилър си го записа в тефтерчето, прибра копието в джоба си и стана да си върви.

— Можете да останете още малко, ако искате — каза Уайт, като сложи дясната си ръка на гърдите му.

Парите явно бяха раздвижили соковете й. Гилър смътно се почуди защо не е омъжена. Беше достатъчно привлекателна, за да впримчи някой глупак, стига да не я гледа твърде много в очите, за да не види остатъците от душата й.

— Благодаря, но трябва да тръгвам.

Тя не прие отказа лично. Банкнотите, които топлеха джобовете й, вероятно облекчаваха болката.

— Някой друг път тогава. Може би когато ми донесеш останалите пари.

— Може би.

Но не мислеше така. Ако Даниел Уийвър наистина се окажеше изчезналото дете, щеше да се наложи да сподели източника си с Куейл и Морс. Отвличането — а той беше сигурен, че точно това възнамеряват да сторят — не беше нещо, което можеше да мине незабелязано. Когато това станеше, нищо чудно Кони Уайт да решеше, че може да спечели от информацията, с която разполагаше, а това изобщо не устройваше двамата англичани. Нито пък Гилър. Надяваше се Уайт бързо да похарчи парите си.

Размишленията за съдбата на Уайт обаче го накараха да се замисли и за своята. Ако Куейл и Морс бяха готови да запушат устата на Уайт, каква щеше да бъде неговата участ? Още една причина да събере колкото може повече пари в брой и да държи куфара си готов — за всеки случай.

Уайт отвори вратата и излезе първа, за да хване кучето. Трябваше да предупреди Морс за него. Съмняваше се, че Куейл ще дойде лично.

— До скоро — каза Уайт, докато кучето ръмжеше, но Гилър не отговори.

Вървеше мълчаливо към колата си, а дъждът отмиваше следите му.