Джон Конъли
Жената от леса (28)

28

През нощта бурята връхлетя брега и събуди Паркър с дрънчене на ламарините по покрива и блъскане по прозорците и вратите, като че ли безлико същество търсеше пробойна, за да нахлуе в нова територия. Когато стана на сутринта, дворът беше посипан с изпотрошени клони, а едно старо гнездо лежеше паднало, странно непокътнато на земята. Въпреки това денят беше най-топлият досега и само тук-там в сенките на дърветата бяха останали кръпки сняг. Паркър избърса един от столовете на верандата и закуси корнфлейкс и кафе, вдигнал крака на парапета и заслушан в птиците, които пееха за негова наслада.

Изпитваше нужда да поговори с дъщеря си, Сам, но знаеше, че тя се приготвя за училище, и не искаше да я притеснява. Към момента двамата с майка й бяха в състояние на напрегнато примирие. Рейчъл беше замразила делото, с което възнамеряваше да остави на Паркър само контролиран достъп до детето, подбуждана от професионалните му занимания и склонността на насилие у хората, с които си имаше работа. Хаосът на неговия живот се беше просмукал в съществуванието на дъщеря му, което е пълно основание тревожеше майка й и тя бе сметнала, че няма друг избор, освен да потърси закрила от съда.

После проблемът утихна също толкова внезапно, колкото се бе родил, но Рейчъл не даде обяснение за промяната. Паркър реши, че няма нужда да разлайва кучетата. Стигаше му, че може да бъде със Сам без надзора на други възрастни, да откликва, когато тя се нуждае от него, без условия и правила, нищо че дълбините на нейното същество оставаха загадъчни като недрата на океана.

Понякога се събуждаше от гласа, който му говореше така ясно, сякаш Сам стоеше до него в стаята. В тези случаи се питаше дали физическото й присъствие не му липсва дотолкова, че да си създава въображаеми образи, за да компенсира. Но друг път, когато беше буден, я чуваше да разговаря с друго дете и думите им се носеха като ехо от Върмонт. Паркър добре знаеше кое е другото дете, защото Сам беше изричала името му и преди.

Дженифър.

Сам и Дженифър: живата дъщеря говореше с мъртвата.

Светът не можеше да бъде по-чуден от това, мислеше си Паркър и се утешаваше, че някой ден ще затвори очи в този свят и ще ги отвори в друг, където ще го чака Дженифър, за да го отведе при своя бог.

Беше седем и половина. Паркър изми чашата и купичката си, качи се в колата и подкара към „Свети Максимилиан Колбе“. Стигна тъкмо навреме за сутрешната литургия. Седна в дъното на църквата, където винаги се чувстваше по-комфортно. Не идваше редовно тук, но католицизмът от детството не го бе напуснал и той все още намираше утеха в богослужението. Остави се на вълната на литургията, потъна в медитацията на познатия зов и ответ и се помоли за децата си, за живото и мъртвото, за съпругата си, която си беше отишла от него, за Рейчъл, която още обичаше, за безименната жена от гората и за детето, което беше родила в сетния си миг — да намерят покой на този или другия свят.

Играчката телефон зазвъня точно когато Даниел Уийвър излизаше от дома си. Друг ден по това време щеше да бъде на градина, но тази сутрин имаше час при зъболекар и си поспа до по-късно. Дядо му го чакаше на вратата, защото майка му не можеше да отсъства от работа.

Откакто дядо му се прибра от последното си пътуване, Даниел усещаше някакво ново напрежение между него и майка си, макар да не знаеше каква е причината. Това не го тревожеше особено, защото двамата възрастни често се спречкваха, предимно несериозно, но понякога достатъчно остро, за да се сърдят един на друг дни наред.

„Дядо ти е твърдоглав човек“, казваше майка му вместо обяснение, което беше много смешно, защото дядо му казваше същото за нея, като сменяше само една дума. Даниел обичаше и двамата, макар че щеше да се радва да си има и татко. „Той замина и после умря“, беше единственото, което бе чувал от майка си за него.

— А знаеше ли за мен?

— Не.

— Защо?

— Защото замина, преди да разберем, че растеш вътре в мен.

— Той какъв беше?

— Също като теб.

— Затова ли с теб не си приличаме?

— Сигурно затова.

Вместо баща си имаше дядо, едър и силен, с дълга, преждевременно побеляла коса, татуировки на ръцете — включително името на Даниел — и обица на лявото ухо. Носеше избелели дънки, ботуши със стоманени върхове и черно палто, което стигаше до средата на бедрата му. Никой друг си нямаше дядо като него. Даниел харесваше това. Дядо Оуен беше много по-готин от дядовците на другите деца, че даже и от бащите им.

— Готов ли си, скаут? — попита дядо Оуен.

— Да.

— Много ли те боли зъбът?

— Малко.

— Искаш ли аз да го извадя, че да не се разкарваме до доктора?

— Не.

— Сигурен ли си? Трябва ми само конец. Връзвам единия му край за зъба, другия — за камиона и — бам! — ще излезе, без да се усетиш. Даже инжекция няма да трябва.

— Не мисля.

— Ти решаваш. Аз съм готов да го свърша за десет кинта.

— Не.

— А какво ще кажеш да си ги разделим? Пет за теб, пет — за мен.

— Не.

— Много си скучен. Я, телефон ли чувам?

— Играчка.

— А защо звъни?

Даниел сви рамене.

— Не знам.

— Искаш ли да вдигнем, преди да излезем?

Дядо Оуен се шегуваше, но за Даниел не беше забавно. Не, той определено не искаше да вдигне телефона. Искаше само да спре да звъни. Онази жена Карис ставаше все по-настойчива с всяко обаждане. Постоянно молеше Даниел да я намери. Караше го да отиде при нея в гората, но той не щеше. Карис го плашеше. Не знаеше как да опише причината, но му се струваше, че най-близката дума е „глад“. Карис беше гладна: не за храна, за нещо друго. Може би за компания.

За него.

— Ако е счупена, трябва да я изхвърлиш — каза дядо му. — Да не те буди нощем.

„Иска ми се да я изхвърля — помисли си Даниел. — Много даже, но се страхувам. Страхувам се, че тогава Карис ще дойде да ме пита защо не вдигам.

Ще дойде и ще видя лицето й.

Ще ме заведе в гората.

И никой няма да ме намери.“