Джон Конъли
Жената от леса (68)

68

Главният Бакер не си тръгна веднага от Колониалния клуб. Прочете вестниците, след което проведе няколко разговора. Както в много други отношения, Клубът имаше строги правила за употребата на мобилни телефони и други подобни устройства. Това по мнението на създателя му беше едно от основните предимства на членството: външният свят ставаше все по-враждебен към тишината и дори към добрите обноски, станеше ли дума за електронни комуникации.

Главният Бакер подозираше, че след време повсеместната употреба на мобилни телефони ще претърпи удар, и се опитваше да ускори този момент чрез подходящи инвестиции. Той беше основният вложител в бъдеща верига кафенета, в които говоренето по мобилен телефон щеше да бъде забранено, а гледането на филми и клипове щеше да бъде възможно само със слушалки. Идеята му бе хрумнала след едно пътуване до Русия. Там беше поканен на среща в московски ресторант, в който съществуваше подобна забрана и всички клиенти трябваше да оставят апаратите си при хостесата на вратата. В случай че някой клиент бъдеше потърсен по мобилния си телефон, служител на ресторанта отиваше да го попита дали желае да приеме разговора и ако отговорът беше положителен, го отвеждаше в специално сепаре, така че да не безпокои другите гости. Главният Бакер беше оптимист и смяташе, че малкият риск ще му се отплати както финансово, така и с още едно убежище от натрапчивите околни.

Само в две от залите на Колониалния клуб беше разрешено да се използват телефони, при това дискретно и максимално тихо. В една от тях сега Главният Бакер започна конферентен разговор, за да осведоми двама от най-близките си партньори за срещата си с Куейл.

— Можем ли да бъдем сигурни, че няма да посегне на Паркър? — попита ясен женски глас.

— Бях възможно най-ясен по въпроса.

— Което не гарантира, че ще се съобрази.

— Лошото е, че пътищата им вече са се пресекли. Конфронтацията може да се окаже неизбежна.

— Тогава да се надяваме, че Куейл ще намери каквото търси и ще си тръгне, преди това да се случи.

— Струва ми се, че си причиняваме значителни неудобства и разходи, за да улесним Куейл — отбеляза другият Бакер, — а в замяна ще получим само влошаване на положението.

— Уведомих го за цената на нашата помощ — отвърна Главният Бакер.

— А тя е…? — попита жената, която явно не знаеше нищо по въпроса.

— Ангажирали сме услугите на послушната му убийца.

Море наблюдаваше от колата си лимузината, която спря на Къмънуелт Авеню. Шофьорът зачака до една от задните врати. След малко от клуба излезе Главният Бакер, преметнал палтото си през ръка, и бавно слезе по стъпалата.

— Какво да правя с него? — попита тя.

— Нищо — отвърна Куейл от задната седалка. — Засега. И ще изпълним молбата му за съдействие, освен ако ти нямаш възражения?

— Нямам, но виждам, че си притеснен. Да не би да е изгубил вяра?

— Мисля, че е уплашен.

— От какво?

— От това, което предстои.

Морс леко извърна глава, за да види отражението му в огледалото.

— Когато умреш, и аз ще умра — каза тя. — Не искам да оставам тук сама.

— Трогнат съм — отвърна Куейл, без да я погледне.

— Не бъди жесток. Не и с мен.

Куейл си помисли, че в някой друг живот може би дори би я обикнал.