Джон Конъли
Жената от леса (58)

58

Даниел Уийвър вече не отговаряше на звъна на играчката телефон. Взе това решение, след като видя репортажа за мъртвата жена по новините, които дядо Оуен обичаше да гледа — въпреки че напоследък май не му харесваха много, поради което Оуен не разбираше защо продължава да ги следи с такова внимание.

Играчката обаче не се отказваше. Вече не звънеше, когато майка му или дядо му бяха наблизо — не и след онази сутрин преди часа при зъболекаря, когато дядо му обърна внимание. Като че ли жената, която се представяше като Карис, не желаеше да привлича тяхното внимание. Искаше да говори само с Даниел и с никой друг.

Но Даниел не искаше да си говори с мъртъвци.

Той нямаше доказателства, че Карис е мъртвата жена. Просто знаеше, че е така, също както знаеше, че думите, изричани от куклата на вентрилока, идват от човека, колкото и неподвижни да са устните му. Искаше Карис да се махне. Нямаше представа защо е избрала него. Не разбираше защо казва, че е чакала дълго, за да го чуе. Той беше само едно обикновено момче.

И когато говореше с Карис, нямаше чувството, че насреща му стои възрастен, по-скоро сякаш разговаряше с Джордан Ансел — най-големият син на господин Флойд Ансел, собственикът на обществената пералня в града. Нещо лошо беше станало с Джордан Ансел още докато е бил в корема на майка си и сега едното му око беше по-малко от другото, а лявата му ръка беше мършава и не можеше да вдигне нищо с нея. Той вече беше голям, но още живееше с родителите си, които му плащаха, за да глади прането. Джордан Ансел задаваше въпрос и уж изслушваше отговора, а после казваше нещо съвсем несвързано. Разговорите с него можеха да започнат с темата за времето, а после да скочат от дъжда върху камъните, кучешката козина и да приключат с обувките. Джордан Ансел изпитваше необичаен интерес към това, което хората носеха или не носеха на краката си. Той всъщност не слушаше какво му говорят. Чуваше, но не слушаше.

И с Карис беше така. Питаше нещо и повтаряше „да, да, да“, докато Даниел й отговаряше, като че ли думите му живо я вълнуваха, но тонът й оставаше неизменен, пък и Даниел сам разбираше, че не всичко, което й говори, е интересно. Щом запасите й от „да, да, да“ се изчерпеха, тя минаваше директно на въпроса, също като Джордан Ансел с маратонките и каубойските ботуши:

кога ще дойдеш?

кога ще те видя?

Първия път Даниел я попита къде живее и Карис се засмя, като че ли неволно беше казал нещо смешно.

в гората

— Къде? В къща ли?

не е къща

И пак същият смях, от който косата на Даниел настръхваше.

— Къде тогава?

между дърветата

— Като вещица?

може би добра вещица

— Как ще те намеря?

ти само тръгни, аз ще те намеря

— Но накъде да вървя?

на север

— Накъде е север?

изчакай слънцето да започне да залязва и гледай да стои от лявата ти страна

— Не мога.

защо?

— Защото в гората е опасно.

аз ще те пазя

на теб също ще ти хареса

ще ти покажа тайни места

после ще поспим

Карис го молеше да отиде в гората отново и отново; и понякога даже се ядосваше, че Даниел не разбира защо това е толкова важно. Започваше да говори бързо-бързо, толкова бързо, че той не разбираше всички думи и те се сливаха в поток от звуци, който накрая запращяваше и избухваше в тишина. После Карис се обаждаше отново — след час или след ден, — сякаш предишният разговор никога не се е състоял, и диалогът започваше отначало.

кога ще дойдеш?

кога ще те видя?

Но това беше преди Даниел да разбере коя е Карис. Вече беше сигурен, че не иска да ходи при нея и нейните тайни места, не искаше да разбере къде спи, защото, когато се опиташе да си представи мястото, виждаше червеи и буболечки и усещаше студена, влажна пръст около себе си.

Знаеше, че трябва да сподели с някого — с майка си, с дядо си, но Карис ясно му беше показала, че не би желала това. Тя беше негов приятел, не техен. Ако им кажеше, те щяха да се ядосат, тя — също. Гласът й се променяше и Даниел се плашеше, защото разбираше, че дълбоко в себе си Карис винаги е гневна.

И тъжна, но преди всичко гневна.

Всичко това трябваше да спре. Даниел се боеше да заспи. Сънуваше телефона и звънът му го будеше, дори наяве да не издаваше звук. Глупавата усмивка под циферблата го плашеше до смърт, а малките черни очички, които се въртяха в пластмасовите си гнезда, му напомняха за онова умиращо куче, което двамата с дядо му намериха край пътя преди няколко месеца. Беше прегазено от кола. Черепът му беше размазан, козината — разкъсана и окървавена, но очите му още се въртяха. Дядо Оуен каза на Даниел да чака зад едно дърво, докато намери голям камък.

Кучето не издаде и звук, дори и накрая.

Даниел знаеше, че трябва да се отърве от телефона, но се страхуваше да го хвърли в боклука, защото щеше да се наложи да обяснява на майка си и дядо си защо не го е отделил в кутията за благотворителност. А той не смяташе, че това би било добра идея. Не искаше Карис да започне да тормози някое друго дете. Не можеше и да изгори телефона, защото нямаше как да го направи само с кибрит, дори да докопаше няколко клечки.

Затова реши да го зарови.

Изчака удобен момент, когато майка му беше на работа, а дядо му спеше. Дядо Оуен обикновено си подремваше между четири и пет следобед, за да зареди батериите, преди да започне предаването на Род Колдуел, а след това и на Лестър Холт по телевизията. Казваше, че на Роб Колдуел може да се вярва, поради което обичаше да го гледа в новините. Казваше също, че и на Лестър Холт може да се вярва, но Колдуел беше местен, а било по-важно да можеш да вярваш на някой местен. Даниел не разбираше защо, освен ако дядо му не възнамеряваше да даде ключовете от камиона или портфейла си на съхранение у някой журналист.

И така, докато дядо Оуен похъркваше на фотьойла, а Уилона отклоняваше предложение за брак в „Добри времена“, Даниел излезе на двора, отиде при дръвчетата, делящи техния имот от съседния, и се зае да копае с малката лопата, която беше взел специално за тази цел от бараката. Пръстта се оказа по-твърда, отколкото очакваше, така че се позабави и изцапа дрехите си, но в крайна сметка успя да изрови достатъчно голяма дупка, за да се побере телефонът. Искаше му се да беше по-дълбока — ако може, чак до Китай, — но се боеше, че дядо му ще се събуди и ще го търси, така че сложи вътре телефона и започна да я заравя. През цялото време гледаше настрани, защото пластмасовите очички го следяха като живи, но накрая и те бяха засипани с пръст. Отъпка мястото, за да го изравни с околната земя. Изглеждаше малко по-различно, но не толкова, че някой да забележи, освен ако не търси специално това.

Върна се тъкмо навреме, за да се измие и свали мръсотията от ръцете и ноктите си, преди дядо Оуен да се размърда. Коленете на панталоните му бяха изкаляни и той съжаляваше, че не се е сетил да вземе парче картон или стара кърпа, върху които да коленичи, но вече беше късно. Събу дънките, натъпка ги на дъното на коша за пране и обу нови. Не бяха същия цвят, но дядо му нямаше да забележи разликата.

Щом приключи с всичко това, Даниел отиде в кухнята и се загледа през прозореца към мястото, на което беше заровил телефона. И да звънеше, вече нямаше да го чува. Никой нямаше да го чува. Надяваше се Карис да се откаже. Може би щеше да се върне там, откъдето беше дошла… където и да беше това. Беше видял как изнасят тялото й на носилка по телевизията. Изглеждаше много малко. Даниел се чудеше дали и приживе е била толкова дребна, или смъртта я е смалила. Сигурно бяха останали само костите й. Но как тогава говореше с него? Скелетите не говореха, освен в анимационните филми. Даниел беше чул майка си и дядо си да казват, че мъртвата жена била отнесена в моргата, а когато попита какво значи това, майка му обясни, че това е мястото, където държат мъртъвците, преди да ги погребат, въпреки че изглеждаше подразнена, дето пита или дето е чул разговора им — не беше сигурен кое от двете. Дали в моргата имаше телефони? Сигурно. Така ли му звънеше Карис? Измъкваше се от чекмеджето (защото в моргата държаха труповете в чекмеджета, като папките на дядо Оуен), подрънквайки с голите си кости по пода, и се скриваше под масата, за да се обади на Даниел?

Не, Карис не беше в никакво чекмедже, защото му беше казала, че живее в гората, и Даниел дори чуваше шумоленето на клоните по телефона. Накрая реши, че няма смисъл да се тормози с такива въпроси. Карис бе призрак, а призраците не бяха като хората. Сигурно си имаха свой собствен начин да правят едно или друго. Просто му се искаше тя да прави нещата си някъде другаде. Дали не трябваше просто да я заровят отново? Може би чекмеджето не й харесваше, въпреки че според Даниел да те заровят в пръстта е още по-лошо, да не говорим ако те изгорят, както правеха с някои мъртъвци.

Чу, че дядо Оуен го вика.

— Всичко наред ли е?

— Да — отвърна момчето.

Много се надяваше наистина да е така.