Джон Конъли
Жената от леса (83)

83

Полетът на Паркър кацна в Синсинати в осем вечерта. Можеше да пренощува в хотела на летището и да тръгне за Кадилак сутринта, но тази мисъл го потискаше — в тези хотели всички искаха да бъдат някъде другаде, поради което те по същество представляваха екзистенциални дилеми с кофти барове — така че взе кола под наем и се отправи на запад.

Според информацията в интернет Кадилак можеше да се похвали с всичко на всичко два мотела — един семеен, тип бунгало, напомнящ декор на филм на ужасите, и един от веригата „Холидей Ин“. Паркър избра втория. Стигна малко преди полунощ и си легна веднага, без да дърпа завесите, така че сутринта се събуди от слънцето. Облече черно сако с бяла риза и тъмни джинси, красиво подчертани от черните обувки „Олукай Мауна Кий“. Искаше да излъчва известна доза достолепие при срещата си с Лейла Патън — не стряскащ, само достатъчно стряскащ.

Пропусна закуската в хотела в полза на „Сънисайд Дайн Ин“ на главната улица. Избра си маса до прозореца, където хапваше препечени филийки, пиеше кафе, четеше „Индианаполис Стар“ и наблюдаваше високата, стройна брюнетка с избродиран надпис „Лейла“ отляво на гърдите, която обслужваше клиентите на бара.

Не беше трудно да я намери: в имотния регистър в Кадилак имаше само една жена на име Патън, а номерът на социалната й осигуровка неотдавна беше вписан в списъка със служители на „Сънисайд“. Паркър нямаше никакво намерение да я заговаря на работното й място; просто имаше късмет да я открие там, докато закусва. Като лицензиран частен детектив той беше успял да проучи и автомобила й в регистрите на щата и знаеше, че кара „Фолксваген Ню Бийтъл“ от 2005 г, който в момента беше паркиран в сектора за служители на паркинга на заведението. Заприказва се с обслужващата го сервитьорка, Тамира, и се поинтересува колко дълги са смените им. Пресметна, че Патън вероятно ще работи докъм два следобед. Дори да си тръгнеше по-рано, той имаше домашния й адрес, но предпочиташе да й се представи на публично място. Ако я изненадаше вкъщи, тя можеше да хлопне вратата под носа му, а и имаше пълното право да повика полиция, ако той упорства.

В Кадилак още се чувстваше онзи живец, характерен за малките градчета, които големите търговски вериги не бяха успели да превземат. Един бог знаеше какво са си мислили от „Холидей Ин“, като са решили да отворят хотел тук. Сутринта Паркър беше преброил едва десетина коли на паркинга им и поне две от тях бяха на персонала.

Той плати сметката, излезе от заведението и подкара към покрайнините на града, докато намери ресторанта на Доби. Заведението беше заключено, а входът на паркинга беше препречен с верига. Отпред имаше табела с надпис: „Затворено“, а отдолу: „Почивай в мир, Ерол Доби. Ще ни липсваш“.

Паркър беше прочел бележките в пресата за пожара, но останките от фургоните, в които бе живял Доби и съхранявал, по думите на един от репортерите, „една от най-изисканите частни библиофилски колекции в Южна Индиана“, бяха изнесени. Паркър прекрачи веригата и обиколи наоколо. Само почернялата трева и бетон свидетелстваха за пламъците, отнели живота на Доби, въпреки че се забелязваха следи и по задната стена на ресторанта. На земята до служебния вход лежаха четири букета с цветя — два повехнали и два свежи. Огледа ги за картички и послания, но не намери.

След това Паркър се насочи към полицейското управление в Кадилак, но първо се обади на Соланж Кориво.

— Мокси Кастин обади ли ви се? — попита той.

— Да, въпреки че някои колеги изразиха учудване, дори скептицизъм от отзивчивостта му — както впрочем и от вашата.

— Нека да позная: Уолш.

— Няма да посочвам имена.

— Но съм прав, нали?

— Естествено, че сте прав. Като изключим това, какво мога да направя за вас?

— Били ли сте някога в Индиана?

— Не.

— А искали ли сте да отидете?

— Не особено.

— Тогава може би ви спестявам разкарването, защото в момента съм там.

Паркър чу шумолене на хартия.

— В Кадилак ли?

— Познахте от първия път.

— Ерол Доби.

— И Естер Бакмейър, които може би са препратили неизвестната жена…

— Карис, според мъжът, който се е свързал с Кастин.

— … към Маела Ломбарди.

— Покойната Маела Ломбарди — поправи го Кориво. — Денталният анализ потвърди самоличността й. Не се наложи да молим племенницата да разпознае тялото след престоя му във водата.

— Причина за смъртта?

— Не е удавяне. Днес сутринта говорих с медицинските експерти. При потъването Ломбарди е била вече мъртва, но за момента не знам нищо повече. Забелязахме сравнително прясно убождане на едната ръка, така че ще чакаме резултатите от токсикологията. Сега сте вие: имате ли да ми кажете нещо или търсите услуга?

— Търся услуга, но ще има полза и за вас. Възнамерявам да посетя полицейското управление в Кадилак. Ако се наложи, ще потвърдите ли надеждността ми пред колегите си?

— Хм…

— Не слушайте Уолш. Той ми е кисел за много неща.

— Все пак „хм“.

— Може би все пак ви се иска лично да посетите Индиана, но нека ви предупредя, че двупосочният билет е доста скъп, а тук няма какво особено да се види, освен ако не сте фен на НАСКАР. Хайде, Кориво: ако не разкарването, ще ви спестя поне малко проучвания.

— Добре, добре. Но ще ни информирате за всичко, което научите, и няма да ядосвате никого.

— Хм…

— Много смешно.

Паркър й благодари и затвори.

Полицейското управление в Кадилак беше организирано по почти същия начин като това в Кейп Елизабет: четиринайсет служители, от които петима патрулни полицаи и един детектив. Приемната работеше от осем сутринта до пет следобед всеки ден, а извън тези часове телефоните препраща директно към регионалната диспечерска служба. Тя разполагаше с четирима дежурни полицаи и четирима дежурни чиновници през уикендите, като в момента имаше по едно свободно място и за двете позиции. Паркър знаеше всичко това, защото беше написано на едно голямо табло, а той имаше половин час на разположение, за да се запознае с детайлите, докато чакаше шефа да се върне от ангажимента си навън, който, както се оказа, се състоеше в късна закуска в „Сънисайд Дайн Ин“, и това вероятно не беше първата му закуска за деня, съдейки по напрежението върху копчетата на униформената му риза. Името му беше Дуайт Хилик и след като Паркър му представи повода за посещението си, прояви предпазлив интерес.

— Багажник на кола, казвате?

— Точно така.

Хилик потропваше с химикалката си по бюрото.

— Не сме получавали молба от Мейн за съдействие с информация.

— Ще получите.

— Защо тогава да не изчакам да говоря с колегите вместо с вас?

— Защото аз съм тук, а те не са. Лейтенант Соланж Кориво може да гарантира за мен.

Хилик остави химикалката си.

— Не ми трябват гаранции — продължи той. — Знам кой сте. Проверих ви в „Гугъл“. Планирате ли да застреляте някого?

— Кой ден сме?

— Мисля, че четвъртък.

— Не, днес не планирам да стрелям.

Хилик го гледа поне десет секунди в пълно мълчание.

— Е, добре тогава — каза той накрая. — Да започваме.