Джон Конъли
Жената от леса (108)

108

Паркър седеше в стаята за разпити и тихо се вареше в собствената си пот. Бяха му дали вода, но не му бяха казали нищо, освен че се чака пристигането на детективи от Обърн, разследващи възможно убийство. Поиска да се обади на адвоката си, но беше информиран, и то лично от Кориво, чието отношение значително бе охладняло, че все още не е обвинен в нищо и не му е нужен адвокат. Паркър й каза да си спести приказките за наивниците и да му даде телефон. Искането му беше изпълнено и той се обади на Мокси.

— Стигна ли вече?

— Задържан съм от щатската полиция или поне натам вървят нещата. Чакат се детективи от Обърн.

— И в какво те подозират?

— Станало е убийство в Обърн. Разпитай и разбери какво се случва.

— Добре, но тук имам една жена и дете, чиито нерви вече са на ръба. Баща й трябваше също вече да е дошъл, но тя не може да се свърже с него по телефона.

Паркър се замисли.

— Премести ги. Кажи на Луис да ги закара в хотел. Обясни й, че е за тяхна собствена безопасност. Не е лъжа, а и така ще бъде по-малко вероятно да избяга.

— Добре. Междувременно ще се обадя на Фил Кейн и ще го пратя при теб.

За разлика от по-големите правни кантори в щата, Мокси нямаше офиси извън Портланд, но поддържаше неформални контакти с няколко надеждни, независими адвокати. Филип Кейн беше бивш прокурор от окръг Кенебек, който през 2006 година се беше преквалифицирал в адвокат по наказателни дела и си беше извоювал репутация на защитник на наркотрафиканти. Зад гърба му го наричаха Кокейн^[1]. Вършеше работата си добре, въпреки че наемането му като цяло се смяташе за признание във виновност.

Паркър благодари на Мокси и се върна в стаята за разпити. Петнайсет минути по-късно Кейн пристигна и веднага поиска да остане насаме с клиента си. Щом вратата се затвори, той седна близо до Паркър и зашепна толкова тихо, че едва се чуваше. Явно страдаше от силно недоверие в полицията.

— Тялото на Били Оушън е открито в изоставена жилищна сграда в Обърн — обясни Кейн. — Вероятно е бил убит късно снощи или рано тази сутрин. Единичен изстрел в главата. Мокси ме осведоми за случилото се с неговия пикап и вашата кола. Имате ли алиби за вчера вечерта?

— Бях вкъщи.

— Сам ли?

— Не, с човека, който гръмна пикапа му.

— Не се шегувайте.

— Не се шегувам.

— В такъв случай това може би не е най-доброто алиби.

Боб Джонстън постла чиста памучна кърпа върху работната маса и разтвори пергамента, скрит в гръбчето на книгата. Изненада се от лекотата, с която листът се отвори. Ръкописите се запазват най-добре при умерена употреба, а без нея се втвърдяват, но този беше останал гъвкав и почти идеално съхранен. Изглеждаше толкова нов, че се почуди дали е от същата епоха и дори от същия материал. За експеримент отряза от долния му край много тънка лентичка, дълга около един инч, постави я в метална купичка и я запали над мивката. Парченцето се сгърчи и постепенно се превърна в черно червейче на дъното на купичката, но не изгоря докрай.

Значи гореше като пергамент. Това поне беше нещо.

Джонстън тъкмо се канеше да изхвърли овъгления остатък, когато забеляза, че в единия му край се е появило малко бяло ръбче. Той го гледаше, не вярвайки на очите си. Мина една минута, после две. Джонстън върна купичката на бюрото си, седна на стола си и зачака.

Отне точно един час. По часовник.

За един час парченцето изгорял пергамент се възстанови напълно в първоначалния си вид.

Вратата на стаята за разпити се отвори и вътре влезе Гордън Уолш, следван от Шарън Мейси. И двамата гледаха строго Паркър.

— Имаш късмет, кучи сине — каза Уолш.

Според диспечера първият сигнал постъпил от жена, пожелала анонимност. Съобщила, че предишната вечер чула нещо като изстрел в близост до една сграда в Обърн, а малко след това видяла отдалечаваща се кола. Не се обадила веднага в полицията, защото не искала да вдига шум за нищо, но по-късно решила, че по-добре да заложи на сигурното. Отказала да даде името си и звъняла от уличен телефон. Записала била номера на колата и й се сторило, че зад волана седи мъж. Проверили номера и се оказало, че колата не е нито една от трите, регистрирани на името на Чарли Паркър, лицензиран частен детектив от Скарбъро, Мейн.

От полицията в Обърн изпратили патрулен автомобил. Когато надникнал през мръсното стъкло на задния вход на сградата, полицаят забелязал тяло в коридора. Повикал подкрепление и влязъл, за да установи, че става дума за труп. Шофьорската книжка показвала, че мъртвият е Уилям Стоунхърст. След пристигането на подкреплението претърсили цялата сграда, а един от полицаите едва не пропаднал в мазето през продънените стълби. Открили следи от скорошно обитание в един от апартаментите на горния етаж, включително медикаменти, храна и използвани бинтове, но всички жилища били празни.

Докато претърсвали стаите, от един килер се чул звук, напомняш на плач. Отворили вратата. Зад нея лежал Хеб Колдикът, изпаднал почти в делириум от болка.

— Тя уби Били — изхлипал той. — Кучката уби Били.

Паркър не беше в настроение да любезничи с Уолш, Мейси, Кориво и прочее представители на закона в щата Мейн. Беше отишъл на майната си в Индиана, беше се върнал с описанието на двама индивиди, кандидати за главните заподозрени за пет убийства в Мейн и вероятно още две в Индиана, а за награда го бяха натикали в прегрята, полупразна стая за подозрение в убийството на невъоръжен човек. При други обстоятелства би пратил всички носители на значка по дяволите, но Кориво явно искаше да се реваншира и той сметна, че може да се възползва от услугите й в бъдеще.

След като изпрати Филип Кейн да си търси други клиенти, по възможност действителни извършители на престъпление, Паркър се съгласи да помислят заедно кой би искал да усложни живота му за неопределен период от време. Уолш се пошегува, че ако така стои въпросът, най-добре да извадят данните от последното преброяване на населението, но никой не се засмя и Паркър изпита известно задоволство, като видя смутената му физиономия.

— Залагам, че се е обадила партньорката на англичанина — каза Паркър.

— Защото и ти търсиш детето на Карис Ламб ли? — попита Кориво.

— Да.

— Което означава, че според тях си близо.

— Пак да.

— А така ли е наистина? — поинтересува се Мейси.

— Ще ви отговоря, щом се върна в Портланд.

— А какво ще кажеш да ни отговориш сега? — попита Уолш, след като се поокопити, и мигом изгуби малкото добра воля, която Паркър беше успял да извади от дъното на сърцето си.

— А какво ще кажеш вие да си свършите работата? И ако още веднъж ме наречеш кучи син, ще те смажа.

Той взе якето си и се отправи към вратата.

— Тук приключихме.

— Бих искал да наминете, когато имате възможност — каза Боб Джонстън, като се обади по телефона на Паркър.

— Може да минат няколко часа.

— Ще ви чакам. Има нещо, което трябва да видите.