Джон Конъли
Жената от леса (64)

64

Даниел не искаше да вдига телефона. Не само че се страхуваше от гласа от другата страна. Той беше заровил играчката, но някой я беше намерил и я беше оставил на перваза. Не просто някой: беше го направила Карис, което означаваше, че тя не е само безплътен глас, говорещ от пластмасова слушалка. Тя можеше да копае в пръстта. Можеше да напуска гората.

Можеше да го нарани.

Не биваше да оставя телефона да звъни, защото майка му щеше да чуе и трябваше да я излъже или, по-зле, да й обясни защо играчката е на прозореца. Карис го беше предупредила да не казва на никого за разговорите им и макар Даниел вече да се питаше дали това не е по-скоро за нейно удобство, отколкото за негово, знаеше, че в забраната се крие неясна заплаха, която сега, с физическото присъствие на Карис, добиваше нови измерения.

Той вдигна слушалката.

— Ало?

Стори му се, че гласът на Карис е по-ясен от преди. Може би заради гнева, но Даниел чуваше и слабо ехо, както когато майка му позволяваше да си говори с дядо Оуен по мобилния й телефон, въпреки че той беше в съседната стая. Чуваха се два гласа: единият реален, отблизо, а другият от апарата в ръката му.

Също като сега, защото Карис беше наблизо.

много съм разстроена

как можа да го направиш?

как можа да заровиш телефона в земята?

— Съжалявам — каза Даниел.

извиненията не поправят стореното, господинчо

защо го направи

кажи ми

Даниел заплака.

и сълзите няма да помогнат

те са за бебетата, а ти не си бебе

защо зарови телефона?

— Уплаших се.

от какво?

от мен?

Даниел не искаше да отговори. Не искаше да ядоса Карис още повече.

чакам отговор

Какво му оставаше?

— Да.

Изведнъж гневът на Карис се стопи.

о, миличък, съжалявам

не бива да се страхуваш от мен

никога не бих ти сторила зло

аз те обичам

трябва да разбереш, че

те обичам толкова…

Телефонът в ръката му замлъкна. Вниманието му беше привлечено от момичето, което стоеше на тревата, с леко наведена глава, така че да не вижда лицето й, вперило поглед в гората в края на двора. Косата й беше руса, а босите й крака сякаш не докосваха земята под себе си. Не помръдваше, но когато заговори, гласът й — по-тих и мек от този на Карис, но с донякъде сходна тоналност — се чу съвсем отблизо, като че ли беше в стаята на Даниел, а не на двайсет крачки разстояние на земята навън, още студена от спомена за зимата.

върни се в леглото

Даниел остави слушалката. Не му хрумна да попита момичето кое е и откъде е дошло. Дълбоко в себе си знаеше, че няма да получи отговор на нито един въпрос.

— Какво да правя с телефона? — попита той, хълцайки, защото още плачеше.

аз ще се погрижа за него

— Опитах се да го изхвърля, но Карис много се разсърди. Не искам пак да я ядосам.

аз ще поговоря с нея

— И тя няма да се ядоса?

ще я помоля

— Искам да се махне. Искам да ме остави на мира.

знам

— Но ти не й го казвай.

няма

Даниел погледна за последно телефона, след което затвори прозореца и дръпна завесите. След секунди от перваза се чу звук, като че ли някой го взема оттам.

— Дано да не се ядоса — молеше се той, — дано да не се ядоса, дано да не се ядоса…

Дженифър стоеше в края на гората с гръб към двете къщи на Уийвърови, а дърветата пред нея се разпадаха от осезаеми присъствия на сенчести форми, разтварящи се в мрака.

остави го на мира

Не получи отговор, но знаеше, че Карис, или каквото беше останало от нея и още носеше нейното име, беше там и слушаше. От какво точно се беше създала, Дженифър не знаеше — различни кости, може би и човешки, и животински.

плашиш го

Сив проблясък, снишен като животно. Дженифър го проследи с очи.

ще го нараниш

Да, ето я. Гледаше към Дженифър, вече изправена.

не мога да го допусна

Карис я мразеше.

Дженифър остави телефона на земята и се отдалечи. Играчката почерня и задимя. Очите се стопиха, жицата на слушалката се втечни и закапа по шумата. Накрая всичко пламна и телефонът изгоря, осветявайки лицето на Дженифър и дърветата наоколо, докато не стана на пепел. После вятърът я поде и разпръсна в гората, докато не остана и помен от нея.

Карис също беше изчезнала.