Джон Конъли
Жената от леса (87)

87

Луис седеше с опънати крака в приемната на Мокси Кастин, погълнат от четивото си. В момента редуваше Монтен, „И изгрява слънце“ и „Ню Йорк Таймс“: едно есе, една глава, няколко статии. Когато не четеше, размишляваше върху прочетеното.

Мокси го наблюдаваше от вратата на кабинета си.

— Знаеш ли какво ме попита една клиентка по-рано?

— Не.

Луис се беше върнал на Монтен и дори не вдигна поглед от книгата.

— Искаше да знае какво престъпление си извършил.

— Надявам се, че си помислил добре, преди да й отговориш.

— Оставих го на въображението й.

— Сигурно така е най-добре.

Луис прелисти страницата.

— Вратовръзката ти — каза той, пак без да вдига очи.

Мокси попипа въпросния аксесоар.

— Какво й е?

— А, нищо.

— Скъпа вратовръзка е.

— Сигурен ли си?

— Касова бележка ли искаш?

— Не си върви с костюма.

— Аз харесвам контрастите.

— Добре, защото не мога да си представя костюм, с който ще си отива.

— Има излъчване.

— С изключение на клоунски.

— Италианска е.

— Значи на италиански клоун.

Мокси отиде при огледалото до бюрото на секретарката си и се огледа. Обърна внимание, че секретарката не смее да вдигне очи и нищо не казва. Мислено си отбеляза да й напомни, че е важно да подкрепя човека, който плаща заплатата й.

— Накара ме да се съмнявам в себе си.

— Радвам се — отвърна Луис.

Мокси закопча сакото си, намръщи се и пак го разкопча.

— Може да е малко крещяща за този костюм — съгласи се той.

— Крещяща е дори за „Тайм Скуеър“.

— Добре де, убеди ме. Ще я сменя. Ще я сменя и повече няма да я слагам. Ще я пратя за благотворителност.

— Прати я в училището за клоуни.

— Стига с тия клоуни.

Мокси влезе намусено в кабинета си, порови в шкафа и се върна с по-убита на цвят вратовръзка. Сложи си я пред огледалото и се обърна към Луис.

— По-добре ли е?

Луис бегло го погледна.

— По-добре е. А сега, за костюма…

Мокси чу как секретарката се задави зад гърба му.

— Ако се обърна и видя, че се смееш — каза той, — си уволнена.