Стив Бери
XIV колония (80)

79

Белият дом

Понеделник, 21 януари

17:45 ч.

Стефани оглеждаше Овалния кабинет — изпразнен от всичко, което би могло да напомня за администрацията на Робърт Едуард Даниълс-младши. Уорнър Скот Фокс бе положил клетва, както предвиждаше Конституцията, точно в 12:00 на обед предишния ден. Тя бе останала извън Синия салон и гледаше церемонията на живо по телевизията. Във всеки един миг двамата с Едуин бяха очаквали да бъдат изпарени от подземен ядрен взрив, но нищо такова не се бе случило.

Котън си бе свършил работата.

Което бе позволило да се проведе и втората церемония днес, пред сградата на Капитолия. В течение на половин час Фокс бе говорил в студа с учудващо красноречие, енергичност и кураж. Новият президент с видимо удоволствие бе приел парада в чест на встъпването си в длъжност, след което се бе върнал в Блеър Хаус, за да се подготви за поредицата от балове на столичния елит, които тази вечер двамата със съпругата му трябваше да почетат. Но преди това Дани бе помолил да разговаря с него, като бе избрал старото си работно място за тази последна среща.

Цялата банда беше тук.

Котън, Касиопея, Едуин Дейвис и тя.

Предишния ден бе докладвала всичко на Дани веднага след церемонията. Бе искала да каже и на Фокс, но Дани й бе забранил.

„Не още“, бяха думите му.

Тя знаеше, че междувременно е изготвен частичен доклад за инцидента с Джейми Кели и четирите ядрени устройства, открити в колата му. Допускаше, че тази информация е накарала Фокс да изтръпне. Люк беше добре и караше лекарите да го изписват. Младият Даниълс също беше в течение на случилото се и бе доволен от начина, по който се бяха развили нещата.

Вратата се отвори и новият президент влезе, издокаран с фрак.

— Виж какво — обърна се Фокс усмихнат към Дани, — все някога ще трябва да си тръгнеш от тук.

Усложненията в неделния ден бяха лишили новинарските канали от очаквания репортаж за отпътуването на бившия президент. Обикновено веднага след клетвата той се качваше на самолета от военновъздушната база „Андрюс“ и биваше заснет от камерите как маха за „сбогом“. Не и този път. Дани бе наблюдавал вчерашната клетва, след което бе прекарал една последна нощ в Белия дом, после бе отишъл да види и повторната церемония и сега се бе върнал за последен път тук, за да си събере нещата.

— Тръгвам! — беше отговорът. — Но преди това искам да поговорим.

— Имате числено превъзходство — каза Фокс. — Дали да не повикам хората си да присъстват?

— Нека това си остане между нас.

— Имам чувството, че всички тук знаете някаква тайна, която и аз трябва да знам.

— Опитахме се да ти кажем, че нещата са зле, но ти не пожела да чуеш — започна Дани. — Вместо това твоите хора се опитаха зад гърба ми да вербуват моето момиче да им докладва.

Фокс не отговори. Хора като него не обичаха да бъдат поставяни на тясно. Той бе прекарал целия си досегашен живот, избягвайки конфликти с по-влиятелните от него. Но в моменти като този Дани Даниълс беше в силата си; неслучайно хората от екипа му и членовете на Конгреса го бяха кръстили Инквизитора от Тенеси.

— Имаш предвид четирите бомби, открити вчера? — попита Фокс. — Да, вече ми бе докладвано. Дори не са били активирани.

— Те бяха за отвличане на вниманието — каза Дани.

А междувременно Тайните служби бяха потулили случая с Джейми Кели. Откритите „бомби“ били фалшиви, казваше се по-нататък в съобщението за медиите, а приземяването на хеликоптера на Северната ливада бе обяснено с „рутинна операция на службите за сигурност“.

— Имаше бомба — продължи Дани. — Заложена точно под Белия дом в подземен тунел.

— И на мен не ми е съобщено? — попита Фокс.

— Държах на мен да се падне честта.

— Ще говоря с Тайните служби, трябва да е ясно на кого са лоялни. От вчера по обед аз отговарям за всичко.

— Не и за тази операция. Ти ни каза да се оправяме. И ние се оправихме. Сега вече всичко свърши и докладваме за изпълнението.

Трудно беше да се възрази на тази логика.

— Е, добре, Дани. Разбрах. Що се отнася до вербуването на Стефани, това е било очевидна грешка от страна на моя министър на правосъдието. Когато ми каза какво е направил, не бях никак доволен. Това не е моят стил.

Дани кимна.

— Разбирам. И аз съм имал самодейци.

Двама дори се опитаха да го убият, помисли си Стефани.

— Но се чудя — каза замислено Фокс — как така никой не е знаел, че под сградата има тунел?

Дани се пресегна и взе от бюрото дневника на Талмидж, който тя му бе предала вчера.

— Интересно четиво — заговори той. — Всичко започва с войната през хиляда осемстотин и дванайсета година. Искали сме Канада да стане четиринайсетата колония, да бъде част от великите Съединени американски щати. Но британците не са я давали. Ние сме опожарили Торонто, те са дошли и опожарили Вашингтон. Направихме справка и се оказа, че преди доста време се е знаело за този тунел. Архивите показват, че е бил зазидан по време на Гражданската война. Дотогава вече се е бил срутил под Белия дом, затова оттук просто са го зазидали, после са отишли на другия край, в „Сейнт Джон“, и са го зазидали и там. В църквата никой дори не е подозирал, че съществува. За да не привличат излишно внимание във време на война, те просто тихомълком са си свършили работата и са се изнесли. Ако не са били архивите на братството, тунелът е щял да бъде забравен завинаги. А без хората в тази стая, сред които и моят племенник, който в момента се намира в болница, сега всички щяхме да сме мъртви. Котън обезвреди бомбата може би секунди преди да избухне.

Фокс погледна Малоун, но не каза нищо.

Дани продължи:

— А на всичкото отгоре човекът, когото ти специално посочи за посредник между нас, за да те държи в течение на ставащото, решил, че му се става президент. Затова не ти беше казал за бомбата. Вместо това побягнал, само и само да е по-далече от тук.

По лицето на Фокс се изписа изненада.

— Какво искаш да кажеш?

Стефани се намеси:

— Аз се обадих от хеликоптера и накарах Личфилд да ви предупреди, вас и всички останали. Тогава още имаше време да избягате. Но Личфилд е използвал минутите, за да подсигури себе си. Ако всички бяхме загинали в ядрената експлозия, сега той щеше да е президент. Беше на клетвата, колкото да се убеди, че държавният секретар и министрите на финансите и на отбраната са там; всеки един от тях е преди него по линията на приемственост. И когато аз му се обадих и му казах какво става, той просто е духнал.

Значението на това не убягна на Фокс.

— Мръсно долно копеле.

— Можеш ли да си представиш — обади се Дани, който очевидно се забавляваше, — определеният за правоприемник излиза от скривалището си, готов да поеме поста, но Личфилд се появява отнякъде и му казва: „Извинете, но аз съм още жив и съм преди вас. Министър на правосъдието е по-висока длъжност, затова постът се пада на мен“.

— Личфилд е уволнен.

— Не само.

Фокс изгледа Дани учудено.

— Котън го е открил преди няколко часа — каза Дани. — Беше му длъжен, защото го бе изоставил на произвола в Сибир. Затова аз го бях упълномощил да му предаде колективното ни недоволство. Колко счупени ребра?

— Повече от едно — отвърна Котън. — Проведохме разгорещена дискусия относно предаването на президентските правомощия. В хода на дебата господин Личфилд реши, че предпочита друго поприще, и ми връчи оставката си. След което отиде на лекар.

Новият президент изглеждаше доволен.

— Ами… това е. Всичко се подрежда.

— Не съвсем — каза Дани. — Стефани вчера си подаде оставката. Може и да не го знаеш още.

— Казаха ми.

— Имаш нужда от нея, Уорнър.

Тонът на Дани се бе променил. Говореше по-тихо и някак подкупващо.

— Изнудваш ли ме? — попита Фокс.

Стефани си задаваше същия въпрос.

Дани вдигна рамене.

— Надявам се, не искаш светът да разбере, че сме били на косъм от това няколкостотин хиляди души да се изпарят в небитието само защото си държал непременно да се закълнеш точно по обед в неделя, за да те покажат по телевизията. Да не говорим, че хората ти се опитаха да се набъркат в разследване, което целеше да разкрие заговора. Ако добавим и предателството на Личфилд, имаме сюжет за цял телевизионен сериал. Всички новинарски канали ще го предъвкват със седмици.

Дани не я бе посветил в плановете си, но тя се досещаше.

— Котън — каза той, — Личфилд ще се яви да даде показания, нали?

— Лично ме увери, че след като попремине болката, е на ваше разположение.

— Виждаш ли? Имаш свидетел.

Фокс се усмихна.

— Казвали са ми, че когато пожелаеш, можеш да бъдеш адски убедителен.

— Полека-лека ще научиш, че това е едно важно умение за този пост.

Фокс помисли малко и каза:

— За да сме наясно, не ти се вързах на играта в събота, понеже не представи никакви конкретни доказателства за каквото и да било. Не че не си давах сметка за риска, просто не бях готов да заложа всичко на вътрешното ти чувство. Но бях готов да преместя церемонията, ако и когато получа доказателства. Що се отнася до Личфилд, това беше моя грешка. Подведох се по думите му. Моят министър на правосъдието се оказа неподготвен и с него имахме разгорещена дискусия. — Фокс погледна Стефани. — Личфилд ни беше убедил, че не си това, което очевидно си. Моите извинения за тази погрешна преценка. Отряд „Магелан“ ще бъде възстановен и ще работи без каквато и да било намеса от моя страна или от страна на новия министър. И макар всички да знаем, че тази идея ми бе натрапена от вас, аз съм напълно съгласен с Дани: искам да ми пазиш гърба.

— Ще направя всичко по силите си, господин президент — каза тя, като сметна за необходимо на свой ред да отстъпи малко. — Ще видите, че мога да бъда лоялен войник.

— Кой съм аз, че да споря с човек, напускащ поста си с рейтинг на подкрепа шейсет и пет процента? — каза Фокс.

— Не знаех, че и ти си ми фен — подхвърли Дани.

— Понеже сме сами тук — отвърна Фокс, — нека да ти кажа, че добре управляваше тази страна. Навремето дори гласувах за теб. И двата пъти. Разбира се, политическата коректност не ми позволява да кажа това публично. Срещата ни тук в събота беше нагледен урок за моите хора. Искам да опазя тази страна, както я опази ти през последните осем години. За мен няма по-важна задача на тази длъжност. Знам, че съм новак в голямата политика, но се уча бързо.

Уорнър Фокс определено не беше Дани Даниълс. Но само бъдещето щеше да покаже дали това беше за добро, или не.

— На всички вас — продължи Фокс — моите благодарности. Страхотни сте. — Той посочи с пръст Котън. — Особено вие, господин Малоун. Заслужавате медал.

Котън поклати глава.

— Просто ми платете за отделеното време и ми дайте няколко дни почивка. Това ми стига.

* * *

Малоун излезе от Белия дом през Северната порта. Слънчеви лъчи пронизваха облаците. Градът бръмчеше в празнична треска; тепърва започваха празненствата по случай встъпването в длъжност на новия президент. В Лафайет Парк и по пешеходните улици се блъскаха тълпи от туристи, размахващи фотоапарати и видеокамери. Касиопея беше застанала до него, а Дани и Стефани вървяха след тях.

— Не исках да го казвам вътре — започна Дани, — защото това си е нашата малка тайна. Но другарчето на Стефани от парка се оказа право. В Москва се наблюдава повишена смъртност. Само вчера са станали три убийства. Преди малко четвърто. Разни министри, някои важни, други не толкова. Предполагам, че посланието е ясно.

Дани прегърна него и Касиопея и ги потупа приятелски по раменете.

— Благодаря ви за всичко. Страхотно се справихте. Новата администрация има нужда от всички вас. Помагайте им с каквото можете.

Черен седан чакаше до бордюра. Дани извади от джоба си ключове.

— Взех го назаем. Откога чакам този момент. Най-после ще мога и аз да карам автомобил.

— Какво ще кажат Тайните служби? — попита Стефани. — Имаш зачислена охрана, нали?

— Взех пример от стария Буш и отказах. Не ми трябват. От днес нататък сам ще се пазя.

Стефани поклати глава.

— Бог да ни е на помощ. Как ще се оправяш без бавачка…

— Нали имам теб! — Той посочи колата. — Да тръгваме, а?

— Къде отиваме?

— В болницата във Вирджиния, да видим Люк. От утре можеш да започнеш отново да събираш отряда. Искам също да стисна ръката на един храбър лейтенант от Военноморския флот на име Сю Бегин.

Стефани държеше в ръка дневника на Талмидж, който той й бе казал да вземе със себе си от Овалния кабинет. Дани го посочи с пръст и каза:

— Трябва да върнем това на стария Бегин. Моите хора го прегледаха и не можаха да открият някакви други тайни, които биха могли да предизвикат проблеми.

Тя изпита облекчение при тази новина.

— Освен това обещах на братството да им дадем библиотеката от имението на Чарън.

— Вече работим по въпроса — отвърна Дани. — Чувам, че била оцеляла след пожара, което си е истинско чудо. — Той протегна ръка да отвори вратата на колата. — Освен това имам подарък за моя племенник. Поръчал съм да му оправят колата. Ще стане като нова. За моя сметка.

Стефани не се съмняваше, че Люк ще се зарадва. Двамата се качиха и Дани запали двигателя. Но преди да включи на скорост, той свали стъклото и каза на Малоун и Касиопея:

— Хайде, със здраве. И да се обаждате.

Колата потегли, насочи се към Южния портал за автомобили и скоро се скри зад завоя между дърветата.

— Какво искаше да каже — попита той Касиопея — с думите „Имам теб“?

— Дълга история. Но мисля, че вече мога да ти я разправя.

Малоун беше заинтригуван.

— Убедена се, че Дани Даниълс скоро пак ще ни напомни за себе си — усмихна се Касиопея.

Малоун беше на същото мнение. Би било точно в стила на Дани.

Тръгнаха към портала за пешеходци при северната ограда. Бомбата вече бе извадена от тунела и експерти бяха потвърдили, че действително, както им бе казал и Дани, са ги делели секунди от детонацията. Студът в подземието бе удължил процеса на подгряване, давайки възможност на Малоун да я обезвреди. Огледът бе установил също, че и петте ядрени устройства са напълно годни за употреба. Тайните служби вече бяха запечатали входа за тунела откъм църквата с тонове бетон и планираха да направят същото и с участъка под Северната ливада.

Двамата крачеха бавно по асфалтираната алея към караулката. Той хвърли един поглед към добре поддържаната морава. Само преди ден се бе озовал под нея, затрупан в онзи тунел. Когато успяха да се измъкнат навън, и двамата с Касиопея докладваха единствено че бомбата е открита и обезвредена. Само те си знаеха какво бяха преживели там.

— Знаеш, че можеш да споделяш всичко с мен — каза Касиопея. — Надявам се, че и аз мога.

Малоун се извърна към нея.

— Естествено.

И двамата се бяха разкривали един пред друг в моменти на крайна уязвимост. Тя пред него — в Централна Азия, и още веднъж — в Юта. Той пред нея — вчера, в земята под краката им. При мисълта за това го обзе срам. Но все пак си казваше: добре че го бе чула Касиопея, а не някой друг. Все още усещаше успокояващата хватка на ръцете й около глезените си, докато студената земя го обгръщаше отвсякъде като гроб. Нищо през живота му не му бе дало толкова много сили и кураж. Учудваше се на собствената си емоционалност. Но тя имаше такова въздействие върху него.

Както й бе признал, той я обичаше. И какво лошо имаше в това?

Той й посочи с пръст Лафайет Парк, който се виждаше през портала.

— Зад онези дървета, през улицата срещу църквата „Сейнт Джон“, е „Хей-Адамс“. Винаги съм искал да отседна в този хотел. Робърт Лъдлъм редовно го използваше в романите си — шпионите му неизменно си пиеха питието в бара. Звучеше толкова загадъчно…

— Чувала съм, че сексът след сдобряване също бил много готин.

Малоун се усмихна. Тази жена знаеше как да го работи. Но той не й се сърдеше.

— Как смяташ да уредиш стая? — попита Касиопея. — Днес е денят на президентската клетва.

— Имам връзки по върховете — отвърна той. — Когато си тръгвахме от Овалния кабинет, Фокс ми бутна в ръката това. — Той й показа магнитна карта-ключ с логото на „Хей-Адамс“. — От президентския апартамент. Каза, че това била най-хубавата стая. Наша е за две нощи, с комплиментите на президента на Съединените щати. В момента той я опразва и си мести куфарите в Белия дом. Бил отседнал в „Хей-Адамс“ през последните няколко дни.

Предложението му допадаше на Касиопея, но тя сметна за нужно да каже:

— Много си самонадеян, запазваш хотелска стая, без да си ме питал.

Малоун й подаде ръка и тя я пое.

— Такъв съм си — каза той.