Стив Бери
XIV колония (36)

35

Зорин се беше превил, за да се пази от мразовития вятър, идващ откъм Атлантика. Макар през целия си живот да бе работил на температури под нулата, той така и не можа да свикне със студа. Чакаше вече близо половин час в тъмното, когато търпението му бе възнаградено — по улицата се зададе автомобил. Фордът отби, спря до бордюра и Зорин се качи. Също като него шофьорът беше на трийсет и четири-пет години, с тридневна набола брада върху месестите бузи и шия и бейзболна шапка, нахлупена на главата. Автомобилът потегли рязко, вдигайки вихрушка от ледени кристали с гумите си.

Петнайсет минути по-късно спряха пред безличен бар в Северен Болтимор. Домакинът му бе избрал мястото на срещата и той не бе възразил.

Мъжът живееше и работеше в Болтимор и беше известен с името Джо Перко. Зорин също пътуваше под фалшива самоличност — една от няколкото, които ползваше, за да влиза безпрепятствено в Съединените щати. При всичката реторика на Студената война, американските граници приличаха повече на решето, отколкото на желязна завеса. Влязоха в заведението.

Всичко тънеше в полумрак с изключение на бара и осветената сцена, върху която абсурдно слаба блондинка с големи гърди се събличаше бавно в ритъма на танца. Той не си падаше по кльощави жени, пък и харесваше естествени блондинки. Освен това тази тук изглеждаше едновременно раздразнена и отегчена.

Голи от кръста нагоре келнерки обслужваха масите около сцената.

— Тук ми харесва — обяви Перко. — Всички зяпат жените и никой не ти обръща внимание.

Доста основателен аргумент, каза си Зорин.

Двамата си намериха маса близо до сцената и си поръчаха по едно питие от преминаващата келнерка.

— Аз приключих — каза Перко. — Моята задача е изпълнена.

Зорин знаеше какво означава това. Още една част от плана на Андропов, „Задна пешка“, за която отговаряше Перко, бе реализирана.

— Отне ми пет години, но го направих — добави той. — Да не повярва човек, че е минало толкова време, откакто седяхме около онази маса с Андропов. Колко неща се промениха от тогава!

Беше 1988 г., Андропов отдавна бе покойник, на власт в СССР бе дошъл Горбачов. Всички говореха за перестройка и гласност — новите национални приоритети. Старото отмираше с всеки изминал ден.

— Моите инструкции бяха да се отчета пред теб — каза Перко, — след като изпълня задачата. Това и правя.

Той вече бе получил доклада на мъжа, изпълнил другата четвърт от мисията — „Пат“, преди близо две години. Също като сега, двамата си бяха уредили среща, само че в Ню Йорк, и тогава Зорин за пръв път бе научил нещо повече от собствената си роля в начинанието.

Келнерката донесе поръчките им и той отпи глътка от водката. Не беше кой знае какъв пияч, но го биваше да се преструва. Перко очевидно пиеше с наслада и сега обърна чашата на един дъх.

— „Зубровка“. Изобщо не е като нашата — прошепна Перко, като постави чашата обратно на масата.

Зорин беше на същото мнение. Полската водка не струваше.

— Ти изпълни ли твоята част? — попита го мъжът.

Зорин поклати глава.

— Още не.

Което беше самата истина.

След като Андропов бе напуснал тайната квартира онази вечер, четиримата изядоха вечерята си и си тръгнаха, като всеки от тях със сигурност бе изчакал, докато си отиде вкъщи, преди да отвори плика. Това, че лично генералният секретар ги бе избрал, беше огромна отговорност, а и като цяло те бяха свикнали да пазят тайна. Доколкото Зорин знаеше, никой от тях не бе правил опити да се свърже с останалите. Само с него, след изпълнение на задачата. Съгласно дадените им указания в пликовете.

— Най-после ги събрах — каза Перко. — Всички са тук.

Зорин отпи от водката си.

— Дойдоха от Куба през Мексико — каза Перко. — Трябваше да се погрижа да не бъдат засечени. Посрещнах ги в Тексас и лично ги докарах на север.

Това бе много повече, отколкото имаше право да знае, но той беше любопитен за хода на цялата операция и попита:

— Всичко е цяло и здраво?

Перко кимна.

— Те са си в куфарите, заредени. Всичко работи според изискванията.

— Никакви проблеми?

— Никакви. Но това са страховити неща. — Перко бе снижил гласа си до шепот въпреки музиката. — Представи си нещо толкова малко да произведе ядрен взрив.

Значи това било…

Неговата част в Спецназ бе обучена в дислоциране и използване на РА-115. Той знаеше за оръжейни складове в Европа и Далечния изток, където имаше наличности от такива, но за пръв път чуваше, че са се появили и в Северна Америка.

— Предадох ги на „Мат в два хода“, както бях инструктиран — каза Перко. — Имаш ли представа какво ще прави той с тях?

— Това не зависи от теб и мен.

Перко направи знак на една от келнерките да му донесе още една водка.

— Отзовават ме. Тръгвам си след два дни.

Това вече го знаеше.

Но каза:

— Ами тогава да отпразнуваме завръщането ти в родината.

Както и сториха.

Пиха няколко часа, музиката свиреше и на сцената се изреждаха танцьорки. Една от тях бе запомнил. Дребна и мургава, с азиатски черти и черна коса. Перко си я беше харесал и искаше да я опознае по-отблизо, но Зорин се възпротиви и накрая поведе пияния си колега към колата. Самият той бе пил малко и беше трезвен. Още щом седнаха в колата, той запуши с ръка устата на Перко, после завъртя рязко главата му първо на едната страна, после на другата, докато прешлените на шията му изпукаха. Смъртта настъпи моментално.

Две трети от мисията му бяха изпълнени.

Указанията бяха прости. След изпълнение на задачата да ликвидира другите трима.

„Тих ход.“

Двама вече бяха мъртви. И понеже нямаше повече да са в състояние да му навредят, преди да ги убие, той ги бе насърчил да се разприказват. От „Пат“ знаеше за съществуването на пет РА-115, специално разработени с дълъг животи голяма мощност. От Перко — „Задна пешка“ — току-що бе научил, че и петте вече се намират в Америка. Само „Мат в два хода“ оставаше загадка. Но той се досещаше каква е ролята му. Укриване и съхранение.

А самоличността на офицера, натоварен с нея?

Това бе научил от Белченко.

Мъж като него, обучен на западни обноски и начин на живот, внедрен отначало в Съединените щати, а понастоящем живеещ в Канада под името Джейми Кели.