Стив Бери
XIV колония (76)

75

Зорин отиде до църквата „Сейнт Джон“.

Добра се до нея през лабиринта от тесни улици, започващ на няколко преки от Белия дом, като съзнателно избягваше натоварения булевард, извеждащ до главния му вход. Увит в дебелото си палто, той се оглеждаше трескаво за охранителни камери, за случайни минувачи, които биха могли неволно да се блъснат в него — за всичко, което можеше да го отклони от пътя му или забави в момент, когато беше най-уязвим. Особено след разговора му с онази американка.

За негов късмет, районът зад църквата беше пълен с дървета и живи плетове, предлагащи укритие. Още по тъмно, докато по улиците не се мяркаха подранили минувачи, двамата с Кели бяха скрили чантата с инструментите. Сега Зорин носеше в ръка алуминиевия куфар, който също се набиваше на очи, но бе успял да притича по тесния проход зад съседната сграда и да влезе незабелязан през оградата около строителния обект.

Забави се за момент, колкото да хвърли поглед към близкия Лафайет Парк, на по-малко от сто метра през улицата, и се заслуша в тътена на тълпите, които се събираха в отцепения участък на Пенсилвания авеню пред Белия дом. Автомобилното движение беше спряно от двайсет минути, но пешеходци преминаваха свободно.

Днес наоколо щеше да е доста оживено.

Временната ограда около църквата, покрита с черен найлон, беше перфектно укритие. Тук-там покрай нея се извисяваха дървета с голи клони и черни дънери. Обстоятелството, че точно сега църквата беше затворена за ремонт, за него бе знак… не от Бог, в когото не вярваше, а от съдбата. Може би дар от падналите другари, които наблюдаваха последната му мисия и му даваха кураж.

Кели му бе казал всичко, което трябваше да знае за църквата, и сега Зорин бързо се насочи към северната й страна, като носеше със себе си тежкия куфар и пътната чанта. Слезе внимателно по стълбите; на няколко пъти ботушите му се плъзнаха по натрупания сняг. Под скелето зад гъсталака от храсти и дънери на дървета откри входа за подземието. Постави куфара и чантата на земята и извади клещите. Пътят му към вътрешността беше преграден от двете метални крила на вратата, заключени с лъскав катинар. Кели му бе разправил за своята обиколка на църквата и как любезният пазач го бе отвел в подземието. То беше изненадващо просторно, изкопано под основите двайсетина години след завършването на строителството.

Зорин сряза с клещите катинара, който изтрака тежко на земята, и бутна навътре двете крила, зад които се виждаха бетонни стъпала, водещи надолу. По първоначален замисъл Кели трябваше да остане отвън и да замени катинара с купения от тях, за да не личи. И това щеше да стане още рано сутринта, преди началото на неделната служба, като Зорин щеше да чака вътре в подземието настъпването на уречения час. Но сега църквата беше затворена, а Кели — свободен да изпълни една далеч по-важна задача.

И все пак Зорин реши, че малко маскировка няма да навреди.

След като внесе бомбата и чантата в подземието, той се върна и провеси новия катинар от халката на едното крило, като внимателно затвори и двете отвътре. Така само отблизо щеше да се вижда, че катинарът всъщност не е щракнат.

Той слезе по стълбите и запали лампите. Беше се озовал в ярко осветено пространство, около петнайсет на петнайсет метра, изпълнено с разни машини, тръбопроводи, кабели и спирателни кранове на електрически и климатични инсталации. Някои бучаха и в този момент, подавайки топъл въздух в църквата, част от който стигаше и до подземието.

Зорин свали палтото и ръкавиците си. И впери поглед в стената.

На излизане от Манасас Стефани се ориентира по сателитната навигация и бързо откри имението на Чарън.

Сю беше права. Покривът беше почти изцяло изпепелен, едното крило бе рухнало, но централната секция и другото крило още стояха с двата си етажа. Всичко беше обгоряло и покрито със сажди, по нищо не приличаше на богаташка резиденция.

Противопожарните екипи си бяха отишли; гледката беше погребална. Малкото недоизгорели рамки на прозорците гледаха като очи на мъртвец от черната фасада. Вятърът разнасяше облаци в небето, въздухът миришеше на сняг.

Жълта полицейска лента бе опъната около периметъра — разбираемо, след като тук бяха открити три трупа. Вероятно следователите щяха да се върнат по някое време днес; трябваше да побърза.

Времето изтичаше.

Малоун и Касиопея излязоха от Белия дом през портата откъм Пенсилвания авеню. Пешеходният участък от булеварда, който минаваше покрай Северната ливада, беше претъпкан с народ; при такива тълпи охранителните камери биха били напълно безполезни. Обикновено тази порта се използваше рядко, като през повечето време беше затворена от съображения за сигурност. Само по филмите я показваха като едва ли не единствения вход към президентската резиденция. Бяха му казали, че от нея до входната врата на Белия дом разстоянието е 55 метра. Което изобщо не беше много. От другата страна на сградата Южната ливада със своите няколко десетки декара площ беше естествен буфер; Източното и Западното крило бяха защитени от Екзекютив авеню — пешеходната алея, свързваща Белия дом и Министерството на финансите. Автомобилният трафик използваше портите откъм източната и западната страна на комплекса, които бяха далече от сградата.

Решиха да патрулират заедно, понеже не знаеха по какъв начин Зорин и Кели ще се опитат да проникнат в комплекса. Агенти продължаваха да наблюдават неотлъчно мониторите на видеокамерите; цялата охрана на Белия дом бе поставена в готовност.

Приближаването с кола беше практически изключено. Тук, откъм северната ограда, морето от хора представляваше естествен щит; улиците около Лафайет Парк също бяха затворени за автомобилно движение. Откъм южната страна имаше множество порти, всичките оборудвани със сложни охранителни системи за достъп. Но една шесткилотонна ядрена бомба до някоя от тях би свършила работа.

Той си припомни казаното от Даниълс. Изключваш прекъсвача в куфара и ако температурата не достигне критична маса, всичко е наред. В противен случай — бум!

— Толкова много хора… — промърмори Касиопея.

— Но той ще носи куфар, оглеждай се за куфара.

Всички бяха навлечени със зимни облекла, но малцина носеха нещо по-обемисто от малка раница на гърба. Много деца бяха седнали на раменете на родителите си, за да зърнат култовата бяла сграда. Оживените разговори бяха главно за това колко се вълнуват, че са тук в този момент. Малоун знаеше, че откъм южната страна на сградата вече прииждат официалните лица. Властта скоро щеше да се смени, а с нея — и лоялностите.

Телефонът му извибрира. Той го изрови от джоба си и отговори.

— Открихме колата.

Малоун се закова на място.

— Говори!

— На Петнайсета улица, движеше се на юг. Камерите я проследиха.

Малоун знаеше, че откъм Петнайсета улица гигантското здание на Министерството на финансите закрива Белия дом. Но след това пътят минаваше между Южната ливада и парка, наречен Елипсата. Оттам през една порта можеше да се влезе с автомобил в комплекса.

— Сигурен ли си?

— Успяхме да заснемем номера. Тя е. И се движи бързо.

Стефани забеляза, че вътрешното стълбище го нямаше, но една подвижна стълба бе оставена, подпряна на стената. Това означаваше, че разследващите екипи възнамеряваха да се върнат скоро.

Тя се изкачи по алуминиевите стъпала, като си мислеше, че такова нещо не й се бе случвало от десетилетия. В последния ден от кариерата си се бе върнала назад до редови агент, вършейки онова, което бе свикнала да възлага на хората си. Имаше нещо иронично в този финал, нещо, което й се искаше да не бе доживявала.

Вътрешния балкон на втория етаж, някога минавал над централното фоайе и свързвал двете крила, го нямаше. Стълбата беше опряна в горния си край до все още проходимия коридор, водещ покрай няколко обгорени врати към една стая в отсрещния край. Люк й бе обяснил, че там е главната спалня, докато Сю й бе разправила как пожарните екипи успели да угасят пламъците, преди да обхванат и тази част от къщата. От покрива не бе останало почти нищо и вътрешността на сградата бе изложена на природните стихии; сняг се задържаше по онези места, които бяха изстинали достатъчно през нощта.

Тя погледна часовника си. 10:46.

Макар подът под краката й да изглеждаше здрав, а стените — почти непокътнати, тя пристъпваше внимателно, докато дървената конструкция скърцаше от поривите на вятъра. Добра се до спалнята без произшествия и видя, че таванът се бе срутил, а от мебелировката бяха останали само овъглени парчета дърво. Откри вратата към дрешника и влезе, прескачайки обгорелите греди от тавана, които й преграждаха пътя. Вътре още миришеше на дим. Откри скритото помещение, което й бе описал Люк, а вътре — металния шкаф за документи, здрав и цял. Извади дневника и прочете за опожаряването на Белия дом и Капитолия от британците през 1815 г. Талмидж пишеше с възмущение за начина, по който американската пехота бе изоставила позициите си и бе напуснала града, оставяйки сградите и жителите му без защита. Очите й бягаха трескаво по редовете, изписани с обработен мъжки почерк; мастилото не бе избледняло за двата века, изминали оттогава.

Тя обърна страницата. И попадна на следния пасаж:

Официалната резиденция трябва да бъде възстановена, но този път президентът Мадисън настоява да се вземат мерки за безопасността на обитателите й. Госпожа Мадисън за малко не била обкръжена в сградата, при което е щяла да попадне в британски плен. Само Провидението и късметът я бяха спасили. Президентът бе разпоредил да бъде осигурен по-надежден път за бягство и бе пратил да ме повикат, за да измисля и построя въпросния път.

Стефани четеше, вече без да прескача, попивайки жадно всяка дума. Всеки американски шпионин знаеше за Бенджамин Талмидж. Но сега в ръцете й беше личният му дневник. Внимателно, каза си тя. Не бързай, за да разбереш правилно.

Тя обърна още една страница и всичко се подреди в съзнанието й.

— Господи — прошепна Стефани.

В този момент се чу глухият пулсиращ тътен на хеликоптерен ротор; Дани бе удържал на думата си. Тя не спираше да чете. Сега вече беше пределно ясно какво бе намислил Зорин.

Хеликоптерът зави над дърветата; шумът на ротора я обгръщаше отвсякъде. Машината се спусна към моравата пред къщата.

Трябваше да тръгва. Веднага. Щеше да позвъни от въздуха.