Стив Бери
XIV колония (4)

3

Вирджиния

2:40 ч.

Като всяко момче от Тенеси Люк Даниълс обичаше сбиванията. В гимназията много пъти с удоволствие бе участвал в такива, а след това и през шестте си години в армията. Тези щастливи преживявания не го бяха напуснали и през последната година, вече като агент в отряд „Магелан“, но, за жалост, като всяко хубаво нещо и те бяха приключили. Той вече бе получил заповедта си за преназначение към военното разузнаване; другия понеделник започваше работа. А дотогава официално се водеше в отпуск.

Но ето че в малките часове на нощта следваше с колата си някакъв автомобил. Чичо му, действащият президент на САЩ, се бе обърнал за помощ към него. Обикновено двамата рядко бяха на едно мнение, но от известно време полагаха усилия да изгладят отношенията си. В интерес на истината, Люк се зарадва на възможността да помогне. Той обичаше отряд „Магелан“, харесваше и Стефани Нел. Някакви политици, които се изживяваха като по-умни от нея, й бяха вгорчили живота напоследък. Чичо му до дни щеше да излезе в пенсия, с политическата му кариера бе приключено. Оставаше обаче още един проблем; нещо важно бе привлякло вниманието на Стефани и на президента.

Както обикновено, и този път не му бяха дадени почти никакви обяснения защо бе нужно да следва този автомобил. Обект на интереса му беше рускинята Аня Петрова — пищна блондинка с изящно, леко издължено лице и високи скули. Аня имаше крака на танцьорка и се движеше с естествена лекота и добре пресметната грация. Обикновено носеше тесни джинси, пъхнати в кожени ботуши до коляното. Не носеше грим, което придаваше известна суровост на изражението й — може би съзнателно търсен ефект. Жената определено правеше впечатление и на Люк му се искаше пътищата им да се бяха кръстосали при различни обстоятелства.

Чичо му бе предоставил по-важната информация за нея. Трийсет и четири годишна, любовница на Александър Зорин — застаряващ бивш офицер от КГБ, който понастоящем живеел в Южен Сибир. Само допреди седмица никой не бе обръщал особено внимание на въпросния Зорин. После сякаш внезапно и руснаците, и Дани бяха надушили нещо, в резултат на което Люк бе влязъл в ролята на хрътка, а Котън Малоун бе извикан по спешност и изпратен зад граница като отговорен агент на операцията.

— Само гледай да не те надушат — му бе казал президентът. — Стой плътно до нея, където и да ходи. Ще се справиш ли?

Люк не беше в особен възторг от перспективата да работи във военното разузнаване. Откакто бе завършил гимназия, пропуснал колежа и постъпил на военна служба, отрядът беше мястото, където се бе чувствал истински у дома си. За съжаление, него вече го нямаше.

Люк беше на километър и половина зад целта; нарочно бе изостанал толкова, защото по шосетата нямаше много коли. Нощта беше ясна и спокойна. Само преди час Аня внезапно бе излязла от мотела си с брадва в ръка и бе подкарала на запад. Вече наближаваха Манасас и тя даваше мигач за приближаващия се изход. Той я последва и в подножието на рампата видя как завива на юг. Сега трябваше да й даде още по-голяма преднина, защото наоколо нямаше нищо, което да отклонява вниманието й.

Накъде ли, по дяволите, бе тръгнала, и то посред нощ? Че и с брадва?

Люк се запита дали все пак да не звънне на чичо си и да го събуди. Бяха му дали директен номер заедно с нареждането да докладва незабавно за всичко случващо се, но досега не се бе случило нищо за докладване.

На километър пред него Аня отново зави. И в двете посоки по шосето не се виждаха светлини, затова той угаси фаровете и продължи слепешком към мястото, където жената се бе отклонила от пътя.

Люк беше зад волана на любимата си играчка — сребрист форд мустанг модел ’67, който си бе подарил, докато още служеше в армията. Държеше го в гараж до сградата, в която живееше; тази кола беше сред малкото му скъпоценни притежания.

Видя алея за коли, маркирана от двете страни с дебели каменни колони, върху които беше закрепена арка от ковано желязо. Металната порта висеше на едната си панта, а зад нея се виждаше асфалтиран път. Най-добрата тактика бе да продължи пеша, затова той сви в алеята, подмина портата и паркира, без да включва фаровете. Слезе от мустанга и тихо притвори вратата. Нощта беше студена, но не и мразовита. Зимата беше необичайно топла за щатите по Източното крайбрежие; засега тежките снегове от предишни години сякаш ги бяха подминали. Люк беше с плътни джинси и пуловер, отгоре с подплатено яке и с ръкавици. Пистолетът му — берета, зачислена от отряд „Магелан“ — беше пъхнат в кобура под мишницата. Не носеше фенерче, но имаше смартфон, който можеше да послужи при нужда. Разбира се, телефонът беше включен на тих режим.

Той тръгна бързо напред. След по-малко от двеста метра се изправи пред черния силует на огромна двуетажна къща с няколко крила и пристройки. Вляво се простираше затревена ливада, побеляла от скреж. Някакво движение привлече вниманието му. Беше бухал, летеше ниско над ливадата. Луната хвърляше бледа светлина. Пред къщата видя паркирана кола, лъч на джобно фенерче проряза за миг мрака пред входната врата. Кой ли живееше там? На портата нямаше нито пощенска кутия, нито табелка с името на собствениците.

Той се запрокрадва полека напред; ниски шубраци се залавяха с бодлите си за крачолите му. От напрежението усещаше как се поти. Само по предната фасада преброи над трийсет прозореца с множество стъкла. Никъде не се виждаха запалени лампи. Чу почукване, сякаш от метал в метал, после звук от разцепване на дърво. На петдесетина метра пред него лъчът на фенерчето отново проблесна за миг и изчезна във вътрешността на къщата. Бруталният начин на проникване го изненада, но като се приближи, видя обяснението: къщата беше изоставена и се рушеше. Повечето от дъските на фасадната облицовка бяха още здрави, но с големи петна от мухъл. Някои от прозорците на първия етаж бяха заковани с дъски; на втория всички си бяха със стъклата. Основите бяха обрасли в тръни и буренак, сякаш отдавна никой не се беше грижил за този имот.

Определено би било интересно да узнае кой бе собственикът. И какво правеше тук рускинята посред нощ. Имаше един-единствен начин да разбере, затова Люк се приближи с решителна крачка към входната врата, чиито плътни дървени крила зееха отворени с разбита ключалка.

Бръкна под якето си и стисна дръжката на беретата, после влезе вътре, като се мъчеше да стъпва тихо. Озова се в просторно фоайе, все още застлано с килим и отчасти мебелирано. Вито стълбище водеше към горния етаж, а вляво и вдясно се виждаха врати към различни помещения. Боята се лющеше, гипсовите орнаменти се ронеха, тапетите бяха издути; природните стихии постепенно завземаха онова, което им принадлежеше. Право напред водеше коридор.

Той се заслуша; беше тихо като в гроб. И тогава се чу звук. От силни удари. Някъде в другия край на етажа.

На петнайсетина метра напред по коридора от една от вратите се процеждаше светлина. Той се приближи, възползвайки се от шума, за да прикрива стъпките си. Аня явно изобщо не се притесняваше, че може да привлече внимание. Най-вероятно предполагаше, че на километри наоколо няма жива душа. Люк стигна до отворената врата. Внимателно надникна вътре и видя нещо като изоставен кабинет с вградени библиотеки от пода до тавана; сега рафтовете бяха празни и повечето изкривени от времето и влагата. Таванът беше богато украсен с гипсови орнаменти. Мебели нямаше. Аня беше съсредоточила цялото си внимание към далечния ъгъл, където пробиваше дупка в дървената ламперия. Фенерчето й лежеше на пода, откъдето хвърляше достатъчно светлина.

Неговата задача беше да наблюдава, без да се намесва.

Гледай да не те надушат.

Тя продължаваше да удря с брадвата; трески летяха във всички страни, докато в ламперията се оформи дупка. Той забеляза, че стената е вътрешна и дупката води към друго помещение. С десния си ботуш Аня разшири дупката достатъчно, за да може да се провре. После остави брадвата на пода. И изчезна през цепнатината в стената.