Стив Бери
XIV колония (14)

13

Касиопея се размърда на задната седалка на френския изтребител. От имението й хеликоптерът я бе отнесъл до близката военновъздушна база, където я очакваше боен реактивен самолет. В момента се движеха с над две хиляди километра в час на височина около осем километра.

Тя мразеше височини. Горе на скелето се бе чувствала достатъчно зле, но летенето със самолет беше необходимото зло, с което отдавна се бе примирила. И сега търпеше, пристегната в летателен гащеризон, който не й беше по мярка, и натъпкана в тази тясна седалка, без да може да помръдне ръка или крак. Вече бяха презаредили веднъж във въздуха с гориво от самолета цистерна, който ги бе пресрещнал по средата на пътя им. Тя никога не бе наблюдавала на живо как става това и беше впечатлена. Освен това сложната въздушна маневра бе разсеяла за известно време вниманието й от неприятния факт, че се намира на километри над твърда земя.

Цялото пътуване от Франция до Сибир щеше да отнеме малко над четири часа. Светът наистина ставаше все по-малък. Стефани беше права — тя все още обичаше Котън. Бяха се срещнали в някакво шато преди години. Запознал ги бе техен общ приятел, Хенрик Торвалдсен.

Още когато реши да прекъсне всякакви контакти с Котън, тя вече знаеше, че това няма да трае вечно. В негово присъствие се чувстваше уверена в себе си, той я смяташе за равна, уважаваше я като човек. Вярно, понякога се държеше и гадно, но пък и тя не беше ангел. Това е истинската връзка — непрестанен компромис.

Стефани й бе обещала, че ще я държи в течение, ако изникне нещо ново. Беше й разказала и за дачата в Чаяние. Надежда. Интересно име, но подхождащо на изгнаниците, основали това място.

Когато комунизмът рухна, Касиопея беше петнайсетгодишна и живееше в имението на родителите си в Испания. През целия си живот баща й бе останал аполитичен, но тя още помнеше радостта, която го бе обзела при разпада на СССР. Както и думите му — цитат от американеца Томас Джеферсън: „Едно правителство, достатъчно силно, за да ти даде всичко, което искаш, е достатъчно силно, за да ти отнеме всичко, което имаш“.

Тя никога не забрави тези думи.

Целия си съзнателен живот бе прекарала без страховете на Студената война. Сега заплахите и терорът идваха от други места, а Изтокът и Западът търсеха общ език, защото тези нови врагове не правеха разлика между руснаци и американци.

В какво ли се бе замесил Котън?

„Наех го, за да хвърли поглед на място.“

Това й бе казала Стефани по телефона. Значи Котън беше станал наемник. Може би това беше неговият начин да забрави случилото се. Тя се бе захванала с бизнес, после със замъка, но и двете не й бяха помогнали особено. Няколко пъти в живота си бе казвала, че е влюбена. Но сега знаеше, че само една-единствена от тези връзки бе означавала нещо за нея.

Дали Котън беше ранен? Или мъртъв? Молеше се да не е нито едното, нито другото, като подканваше мислено самолета да лети по-бързо.

— Колко време остава? — попита тя на френски пилота.

— Няма и два часа. Движим се по разписание.

Спомените я върнаха към първия разговор, който бе провела с Котън. В нейното имение един юнски следобед. Преди това срещите им бяха кратки и съпроводени със словесни престрелки; тя беше натоварена да го пази, а той се опитваше да разбере коя е. Но въпросния ден тя го бе последвала навън под яркото следобедно слънце и двамата бяха минали заедно под тунела от дървета по алеята, водеща към строежа.

— Когато приключа — каза тя, — един замък от тринайсети век ще се извисява тук във вида, в който е изглеждал преди осемстотин години.

— Сериозно начинание — отвърна той.

— Това ме кара да се чувствам жива.

Продължиха разходката си и през широка дървена порта влязоха в строежа и се насочиха към преустроения хамбар с каменни стени, който служеше като офис и информация за посетители. Във въздуха се носеше миризма на прах, коне и строителни отпадъци; около стотина туристи се мотаеха наоколо.

— Основите са положени изцяло, в момента се изгражда западната отбранителна стена — каза тя. — Всеки момент ще започнем ъгловите кули и вътрешните сгради.

После го поведе напред, през строителната площадка и нагоре по склона, до една издадена над пропастта скала, от която се виждаше всичко.

— Идвам често тук да наблюдавам процеса. Сто и двайсет мъже и жени работят за мен.

— Много хора.

— Ако това е цената за възкресяване на историята, струва си.

— Прякорът ти е Ingénieur. Така ли ти викат, Инженера?

Тя се усмихна.

— Работниците на строежа го измислиха. Аз сама проектирах цялото съоръжение.

— Знаеш ли, в известен смисъл си доста арогантна. Но от друга страна, можеш да бъдеш и твърде интересна.

Тя не се засегна от констатацията му, която си беше самата истина, а попита:

— Бил си на държавна служба, а сега си пенсионер, така ли?

— Човек като мен никога не се пенсионира напълно. Просто гледа по-рядко да се излага на куршумите.

— И какво? Помагаш на Стефани Нел просто така, по приятелска линия?

— Шокиращо, нали?

— Ни най-малко. Всъщност напълно в унисон с твоята личност.

— Какво знаеш за моята личност?

— Научих доста неща за теб. Имам приятели с доскорошната ти професия. Всички имат високо мнение за теб.

— Радвам се да чуя, че са ме запомнили.

— А ти знаеш ли нещо за мен? — запита тя.

— Само съкратената версия.

— Аз имам много особености.

Което си бе самата истина, а най-неприятната й особеност беше неспособността да изразява чувствата си. Котън страдаше от същия недостатък, което допълнително обясняваше сегашната им раздяла. Двамата се обичаха силно и страстно, но никой не искаше да си го признае. Само веднъж, високо в планините на Китай, след поредното премеждие и двамата събраха куража да разкрият какво чувстват един към друг.

— Край на игрите — обяви тя.

Той кимна и взе ръцете й в своите.

— Котън…

Той докосна с пръст устните й и прошепна:

— Аз също.

После се наведе и я целуна.

Тя си спомняше този момент, когато се разбраха почти без думи. Да, обичаше Котън. Последният месец от живота й не бе оставил никакво съмнение в това.

Касиопея се надяваше с цялото си сърце да не е твърде късно.