Стив Бери
XIV колония (32)

31

Южна Франция

20:40 ч.

Касиопея слезе от руския изтребител. Двамата с Котън току-що бяха кацнали във военновъздушната база, недалече от замъка й.

По време на целия полет пилотите не бяха продумали, най-вероятно инструктирани да не общуват по никакъв начин с тях. Очевидно никой не бе очаквал Котън да се намеси толкова зрелищно, за да осуети атаката им срещу самолета на Зорин. За момент тя си бе помислила, че двата самолета ще получат указания да се върнат в Иркутск, но това не бе станало. И сега се радваше да е отново на френска земя.

Котън също слезе от високоскоростното си такси и пристъпи към нея.

— Трябва да говоря със Стефани.

— Предполагам, че в цялата тази история има още много неща, които не знаем.

— Може и така да се каже.

Влязоха в една от сградите и поискаха да ползват самостоятелен офис. Явно персоналът на базата бе подготвен за пристигането им; едва ли руски изтребители кацаха тук всеки ден. Дежурният офицер ги насочи към малка конферентна зала. Там Касиопея извади мобилния си телефон и набра номера на Стефани. След което натисна бутона за високоговорител.

— Във Вашингтон трябва да е към четири следобед — каза Котън.

— За къде пътува Зорин? — попита го Касиопея.

— За остров Принц Едуард. Вече пресметнах, че трябва да кацне към единайсет вечерта местно време.

Телефонът на Стефани звънна още два пъти.

— Ще трябва ли да ходим там?

Преди Котън да бе успял да отговори, някой отсреща вдигна. Не беше Стефани. Мъжки глас, който тя веднага разпозна. Дани Даниълс.

— Бяхме се притеснили — каза президентът.

— Аз също — отвърна Котън. — Последните няколко часа бяха интересни. Но как попаднах на вас? Стефани там ли е?

— В момента е заета с любовницата на Зорин. Ще ти е интересно да чуеш, че е сритала задника на племенника ми.

Котън се усмихна.

— Сигурен съм, че не е толкова зле, колкото казвате.

— Знаеш ли, остават ми по-малко от ден и половина. Повярвай ми, за един президент няма кой знае колко работа през последните два дни от мандата му, освен да си събира багажа. Чувствам се безполезен. Кажи ми нещо, с което да ми повдигнеш духа.

— Зорин пътува за Канада. Търси скрити ядрени оръжия.

— Стефани ми докладва нещо подобно от тук.

Даниълс им разказа накратко всичко, което знаеше. После изслуша какво се бе случило над Байкал и в дачата.

— Белченко смяташе, че мъжете са военни, изпратени да го убият. Някаква идея какво може да е имал предвид с „мат в два хода“ и „Нулевата поправка“?

— Никаква, но ти току-що ми намери малко работа, за което съм ти благодарен. Стефани провежда своя лична операция и всички обаждания до телефона й се пренасочват тук. Чакам и тя да ми звънне. Междувременно с какво да помагаме?

— Бърз превоз до Канада.

Котън му обясни къде се намират в момента.

— Веднага ще ви го уредя. Чакайте там.

— Няма да е зле да проследите и самолета на Зорин.

— Вече се сетих за това. Ще ви информираме за маршрута.

— Трябва да разберем дали заплахата е реална или някаква измислица на Зорин — каза Котън. — Не знаем дали действа сам. В дачата очевидно имаше помагачи. Пък и онези руснаци. Те определено искаха смъртта на стария архивар.

— Докато летяхме над езерото с хеликоптера — обади се Касиопея, — офицерите определиха със сигурност автомобилите, които гонеха Котън, като военни.

— Госпожица Вит, нали така? — възкликна Даниълс. — Отдавна не сме се виждали.

— Наистина мина време, господин президент.

— Цялата тази история намирисва — заяви Дани. — Москва изрично поиска помощ. Реших да им услужа и пратих теб, Котън. След това те ни алармираха за Аня Петрова, която била тук по поръчка на Зорин, и аз изпратих Люк да надуши следите й. Освен това пуснаха Касиопея в страната.

— След което нещо се промени — каза Котън.

— Да, явно. Оставете ме да направя някои проверки.

— Освен това ни е нужна информация за мъж на име Джейми Кели — продължи Котън. — Предполагам, че е американец, в момента живее на остров Принц Едуард. Преподава в колеж. Белченко ми каза, че някога е бил съветски шпионин. Зорин издирва него.

По пътя той бе направил нужните пресмятания. Нито един частен самолет не можеше да се мери по скорост с военен изтребител. Щяха да изпреварят Зорин поне с час.

— Току-що ми съобщиха, че ви организират транспорт — каза Даниълс. — Дръжте ме в течение.

Разговорът прекъсна.

Касиопея погледна Котън. За пръв път от толкова време насам бяха останали сами и можеха да говорят.

— Не бях права — каза тя. — Постъпих ужасно в Юта. Реших, че не желая да живея без теб.

Беше си казала, че трябва да е откровена с него, че поне този път не бива да премълчава нищо. И се надяваше той да й отвърне със същата искреност.

— Значи мислим еднакво — отвърна той. — Аз също се нуждая от теб.

Тя си даваше сметка какво му бе коствало да направи това признание. И двамата не бяха сантиментални по природа.

— Може ли да забравим случилото се? — попита тя. — И да започнем на чисто.

— Аз бих могъл.

Също и аз, помисли си тя.

И двамата бяха все още с руските си летателни костюми. Тя задърпа надолу ципа на своя, сякаш нямаше търпение да го махне от себе си.

— Допускам, че ще ни набутат в още някой изтребител, за да прелетим Атлантика.

— Така би било най-бързо.

— А като стигнем там, какво правим?

— Ще открием Джейми Кели преди Зорин.