Стив Бери
XIV колония (58)

57

Люк слезе от колата и последва Сю Бегин. Бяха пътували два часа на изток, към Анаполис, откъдето бяха завили на юг, покрай бреговата ивица на залива Чесапийк. Сю бе мълчала почти през цялото време и той бе решил да я остави насаме с мислите й. Инстинктът и тренингът му подсказваха да не разкрива пред нея твърде много; той й бе подхвърлил откъслечни факти главно за да види реакцията й.

Каквато нямаше.

От Белия дом бе получил уверения, че Тайните служби ще почистят къщата на Бегин, за да не останат следи от трите трупа.

Сю се бе преоблякла с джинси, карирана памучна риза, късо палто, ботуши и ръкавици. Беше се въоръжила с ловна пушка и пистолет от колекцията на баща си. Лорънс Бегин явно беше привърженик на Втората поправка.

Горе-долу по средата на пътя ги застигна дъжд, който силно затрудняваше видимостта по шосето. Сю му бе показвала накъде да кара през плетеницата от кръстовища, докато накрая се озоваха в крайбрежното селце Лонг Бийч. Баща й притежавал къща наблизо, където — по нейните думи — се оттеглял понякога на спокойствие. Но Люк си каза, че поредното му „оттегляне“ едва ли беше случайно — твърде много съвпадаше с обаждането на Питър Хедлънд.

— Днес мислех да се връщам в базата — каза тя, докато крачеха под дъжда.

— Няма ли да ти създадат неприятности?

— Официално съм в отпуск до утре сутринта.

Пред тях се извисяваше огромна бяла къща с дълги веранди, масивни каменни основи и керемиден покрив. Отстрани имаше отделен гараж за две коли. Безлистни кленове и букове образуваха полукръг около имота. Сю се бе обадила предварително на баща си, за да му обясни ситуацията.

На предната веранда ги чакаше висок мъж с квадратно лице и посивяла кестенява коса, облечен в нещо като ловджийски костюм и стиснал в ръце ловна карабина браунинг. Люк и братята му имаха по една такава. Техният баща също беше ревностен почитател на Втората поправка.

— Добре ли си? — попита Бегин дъщеря си.

— Прерязала е гърлата на трима мъже — обади се Люк.

Бегин го изгледа със смесица от любопитство и презрение.

— Дъщеря ми е войник — каза той. — Знае как да се отбранява.

Люк влезе на сухо под навеса на верандата.

— По това спор няма — отвърна сговорчиво той.

— Още не сме се запознали — каза Бегин, — а вече не ми харесваш.

— Често ми се случва. Но или ще свършим тази работа кротко и по лесния начин, или по трудния, като тук ще гъмжи от федерални агенти. Искам отговори, и то веднага.

Бегин все още стискаше пушката в ръцете си; дулото й беше насочено нагоре, но показалецът му не мърдаше от спусъка.

— Уверявам ви, господин Бегин, че няма да успеете да се възползвате от това нещо. Аз също знам как да се отбранявам.

— Какво искаш? — попита другият мъж.

— Четиринайсетата колония. Хедлънд ми каза да ви питам за нея.

По-възрастният мъж го изгледа изпитателно.

— Хедлънд се свърза вчера с вас. Каза ви: Това трябва да е. Мислехме си, че всичко е отдавна забравено, но явно сме се лъгали. Отново се започва. Ставаше дума за Четиринайсетата колония. Така че искам да чуя всичко. Кой, какво, защо, къде, кога.

— Питър ме предупреди, че сигурно ще се чуем с теб.

— Радвам се, когато съм очакван. Улеснява работата ми.

И тогава Люк забеляза нещо в дъжда зад гаража почти до линията на дърветата. Купчина замръзнали буци пръст и в тях — забита лопата.

— С разкопки ли се занимавате? — попита той.

— Я по-добре млъкни и ела вътре.

 

 

Стефани стигна по тротоара до Седма улица и зави към центъра на града.

Въздухът беше изпълнен с рев на двигатели; по небето североизточният вятър носеше сиви облаци. Задаваше се поредният леден дъжд или може би сняг, а имаше още доста път да извърви, преди да се прибере на топло.

С ръце в джобовете на палтото, тя се озърташе за такси. Но Вашингтон не беше като Ню Йорк, където гъмжеше от таксита по всяко време на денонощието. Разбира се, можеше да извади телефона и да си повика. Не се бе возила на такси от десет години, понеже винаги бе имала на разположение служебен автомобил и охрана. Несгодите на безработицата започваха да се проявяват, но с времето щеше да свикне и с тях.

Имаше пропуснато обаждане на телефона си — Котън я бе търсил. Трябваше да му звънне и смяташе скоро да го направи. Междувременно изключи тихия режим на телефона.

Беше я раздразнило отношението на Ишмаел, който се държа с нея едва ли не като съюзник, с когото все още ги свързва обща кауза. Руските престъпни синдикати бяха сред най-сложните като структура, жестоки, безскрупулни и опасни организации в света. Това се дължеше отчасти и на факта, че дейността им в Русия беше практически институционализирана. Ситуацията донякъде напомняше, както й бе посочил и той, на ранните дни на организираната престъпност в Америка. Не беше лесно да припознаеш за партньори банда мошеници и престъпници. Но все пак, каза си тя, ако някой беше в състояние да реши проблемите в руското ръководство, това бяха олигарсите и тяхната частна армия.

Телефонът й иззвъня.

Стефани го извади и отговори.

— Трябваш ми, моментално — каза Дани Даниълс. — Къде си всъщност?

— Няма да повярваш, ако ти кажа.

— Пробвай.

И тя му каза.

— Права си. Наистина не е за вярване.

— Но е истина.

— Чакай на място. Ще пратя кола да те вземе.

— Какво става?

— Ще си поговорим със следващия президент.

 

 

Още с влизането си в къщата Люк бе впечатлен от старомодния уют вътре. Беше на два етажа, поне по сто и петдесет квадрата всеки. Бегин подпря пушката си до едно кресло и коленичи пред камината, за да запали огън. Скоро ярки пламъци близнаха подпалките, после се прехвърлиха на разцепените пънове; оранжева светлина обагри дневната.

— Исках да изчакам, докато пристигнете — каза той. — Навън е студено.

Освен това валеше, но не беше там въпросът.

— Дъщеря ти ми каза, че снощи си тръгнал от къщи, за да дойдеш тук — започна Люк. — Едва ли е съвпадение.

— Нямах представа, че някакви хора ще нахлуят в дома ми.

— Не съм казвал, че имаш. Но докато сме на темата, разкажи ми за дневника на Талмидж.

Сю беше отишла до прозорците и гледаше навън през процепите на спуснатите щори. Сякаш беше на пост, което го тревожеше.

Люк свали палтото си.

— Това е един кошмар — отвърна Бегин, — който се надявах, че отдавна е приключил.

— Може би не се изразих ясно. Трябва ми информация, и то веднага.

— Какво ще направиш? — обади се Сю. — Ще ни арестуваш ли?

— Защо не? Да започнем с тримата, които си убила. Нека съдебните заседатели решат дали е било самозащита, или не. Докато това се изясни, с кариерата ти в армията е свършено.

— Няма нужда от заплахи — каза Бегин.

— Кое беше толкова важно, че Питър Хедлънд се опита да го запази? И какво си копал отвън?

— Господин Даниълс…

— Наричай ме Люк — каза той.

Бегин го изгледа.

— Господин Даниълс, това ни създава сериозни затруднения. Намесва се братството, а там всичко е поверително. Аз съм главата на организацията. И й дължа цялата си лоялност.

— В такъв случай бъди готов да даваш обяснения на ФБР, на Тайните служби и на ЦРУ, които ще те разпитват и ще изземат целия ви архив.

Той му даде няколко секунди да осмисли чутото.

— Татко, кажи му всичко — обади се Сю. — Няма смисъл от повече тайни. Виж докъде си се докарал.

Бегин изгледа дъщеря си. Това бе първото нещо, казано от нея, с което Люк бе съгласен. Може би най-после бе готова да приеме реалността. След всяко опиянение идва отрезвяване, а да убиваш хора никога не е лесно.

Неговият домакин му направи знак да го последва към една врата и мина пръв през нея. Озоваха се в продълговата тясна кухня с прозорци, обърнати към залива. Вдясно се преминаваше към малко помещение, от което стъклена врата водеше навън. Вятър свиреше във фугите й; дъждът барабанеше по стъклото. В дома на родителите му в Тенеси имаше такава стая, където да си оставят калните ботуши след ходене из градината.

Върху пода от дъски бяха застлани вестници, а отгоре имаше пластмасова кутия със спечена по нея кал.

— Току-що я изкопах — каза Бегин.

Люк се наведе и повдигна капака. Вътре имаше вързоп, увит в полупрозрачно найлоново фолио. По форма приличаше на купчина книги или папки с документи.

— Какво е това?

— Тайните, които Питър Хедлънд искаше да опази.