Стив Бери
XIV колония (48)

47

Зорин не се опита да изтръгне насила от Кели информацията, до която той се бе добрал. И без това мястото на детонацията не би имало никакво значение, ако се окажеше, че взривните устройства не са оцелели.

Всяко нещо по реда си.

Известно време пътуваха мълчаливо, подминаха Сейнт Джон и продължиха на юг по едно шосе с четири платна, което скоро се стесни до две и тръгна успоредно на бреговата линия. Кели явно знаеше точно къде отива.

Навлязоха в притихнало селце, Кели спря на едно кръстовище, после зави на юг по друг подобен второстепенен път.

— Пред нас е Сейнт Андрюс — каза Кели. — Бил съм там много пъти. Едва две хиляди жители, а Мейн се пада право насреща, през река Сен Кроа. В този час можем спокойно да задигнем една лодка и преди да се усетят, ще сме вече далече. Ще караме през залива, право към Ийстпорт в Мейн. Не е далече, на петдесетина километра. Оттам лесно можем да проникнем в Щатите.

— Защо да заобикаляме през залива, а не да пресечем реката? Ти каза, че границата била само на няколко километра в тази посока.

— Реката се патрулира денонощно. Най-лесният начин да влезем в Америка е през залива.

Преминаха бавно през центъра на Сейнт Андрюс. Кели паркира близо до кея и двамата бързо се отдалечиха от колата, всеки понесъл раницата си. Нощният мраз опърли лицата им, Зорин усети как кожата му се изпъва, както в Сибир. Наоколо не се виждаше жива душа. Единственият звук беше лекото плискане на водата в брега.

Тръгнаха по кея, който влизаше в залива; от двете му страни имаше привързани лодки. След кратко колебание Кели се спря на едномачтова платноходка с дължина около шест метра и скочи на борда й.

— Отвържи я — каза той на Зорин. — Ще се оставим течението да ни отнесе навътре и чак тогава ще вдигнем платното. Умееш ли да караш лодка?

— Ни най-малко — отвърна Зорин.

— Е, имаш късмет, че аз умея.

Зорин освободи въжетата и скочи в лодката. Ако трябваше да бъде откровен, ненавиждаше водата, но съзнаваше, че предложението на Кели е разумно. Лодката веднага започна да се отдалечава от кея, отливът ги носеше към вътрешността.

Тесният залив напред изглеждаше няколко километра дълъг; и двата бряга бяха покрити с гори чак до линията на водата.

Какво бе казал Кели? Петдесетина километра? Щеше да ги издържи някак.

Той погледна часовника си. Наближаваше 4 сутринта.

Още 32 часа.

Малоун бе видял кражбата на платноходката и сега изпращаше с поглед Зорин и Кели, докато се отдалечаваха от брега. Бяха стигнали до града минути след руснаците и паркираха по-далече от кея под прикритието на тъмнината. Той свали бинокъла за нощно виждане от очите си и го подаде на Касиопея.

— Не можем да ги следваме — каза тя, докато гледаше през оптиката случващото се върху черната повърхност на водата. — В този студ ще сме единствената друга лодка.

— Би ли ми услужила с телефона си?

Тя му го подаде и Малоун набра отново номера на Белия дом. Едуин Дейвис вдигна. Той уведоми началника на канцеларията за случващото се и попита:

— Предполагам, че имаме покритие с дронове по тия места?

— Изчакай малко, сега ще проверя.

След две минути гласът му отново се чу по линията:

— Абсолютно! На канадците това не им харесва много, но покритие има. Дадох нареждане да изпратят един. Ще бъде над вас след по-малко от трийсет минути.

Той погледна към Касиопея, която чуваше отговорите, макар апаратът да не бе включен на високоговорител.

— Можем да поддържаме визуален контакт с тях толкова време, но не повече. Отиват на югоизток, към Мейн — каза тя.

— Чу ли това? — попита той Едуин.

— Ще ги наблюдаваме през целия път. А вие какво ще правите?

— Ще чакаме да се обадите, за да ни уведомите, че сте ги засекли. След това ще заобиколим с колата и ще чакаме на границата откъм Мейн. Така ще бъдем наблизо, когато и да стигнат до брега. Само гледай никой да не ги подплаши. Никакви гранични полицаи.

— Чувам, че пропускателният режим бил доста хлабав — каза Дейвис. — Работи на честна дума. Който иска да мине границата, трябва да се обади на граничните власти.

— Толкова по въпроса за сигурността на нашите граници.

Малоун прекъсна връзката.

Касиопея продължаваше да наблюдава залива с бинокъла. Той стоеше до нея на студа.

— Имаме късмет, че тия двамата от доста време са извън играта. Преди не е имало дронове, носещи камери с висока резолюция.

Тя свали бинокъла.

— Какво мислиш, че ни готвят?

— Не знам. Да се надяваме, че междувременно Стефани ще открие и ще ни каже.