Стив Бери
XIV колония (11)

10

Зорин следваше застланата с чакъл алея покрай брега на езерото, после сви навътре, към сушата, и спря пред странната на вид сиво-бяла обсерватория. Построена бе преди двайсетина години за изследване на Слънцето, тъй като около Байкал имаше над двеста слънчеви дни в годината. Само на километър от там, върху билото на един съседен хълм имаше друга, спомагателна обсерватория за наблюдение на звездите. По това време на годината и двете сгради бяха празни — слънцето беше твърде ниско над хоризонта, а нощите — облачни.

Той още беше в приповдигнато настроение след разговора си с Вадим Белченко. Ако не се броеше Аня, Белченко единствен на света знаеше за плановете му. За Зорин бе интересно да научи и къде живее човекът, когото търсеше.

В Канада.

При всичкото могъщество на Америка Канада се бе оказала препъникамък за нея. Две нашествия бяха завършили с унизителен разгром. Вдъхновяващ пример, който показваше, че тази така наречена свръхсила далеч не е непобедима. Зорин бе служил в Канада три години в края на 80-те начело на един агентурен апарат, който доеше информация от армия осведомители: чиновници, журналисти, полицаи, работници — всеки, който имаше да каже нещо интересно. Невероятното бе, че повечето работеха безплатно, подавайки ценна информация в отговор на привидно невинни въпроси. По традиция Канада запазваше неутралитет на световната арена — особено през Студената война — което обясняваше лекотата, с която там се събираха разузнавателни данни. Както в Швейцария или в Швеция например — две държави, идеални за шпионска дейност.

Бюрото му беше в Отава — сравнително безличен пост в системата на КГБ. Там никога не беше служил генерал-майор, обикновен полковник като него беше достатъчен. Канада се намираше в непосредствено съседство до основния враг на СССР. Което я правеше обект на жив интерес и от двете страни на Студената война. Ресурси не се пестяха в името на главната цел: подготовка за неизбежната война срещу Америка. Подобно на десетките хиляди служители на КГБ, разпръснати из целия свят, той беше редови боец на невидимия фронт. Вместо бази този фронт разполагаше с посолства, търговски представителства, бюра на „Аерофлот“ и кухи структури, представящи се за фирми. А за разлика от военните, които прекарваха времето си в строева подготовка, маневри и обучение на новобранци, армиите на КГБ обявяваха война още в момента на стъпването си на чужда земя.

Той спря колата и слезе насред мразовитата пустош. Около обсерваторията не се виждаха никакви заграждения. В отслабващата светлина на зимното слънце различи приближаващата стара лада. От време на време се чуваше приглушен тътен от разместването на ледените плочи, след което по повърхността се образуваха нови разломни линии.

Зорин беше с палто, ръкавици, ботуши и кожена ушанка. Отдолу имаше дебел вълнен пуловер с висока яка и шал. Зимата винаги му напомняше за детството в Централна Русия. Родителите му не бяха от елита, което би му осигурило пожизнени привилегии. Никакви луксозни жилища, дачи за през лятото, никакъв достъп до вносни стоки и качествени услуги. Баща му беше дървосекач, майка му — колхозничка. Най-малкият от трима братя, той достигна първата повратна точка в живота си на шестнайсет, когато един работник от фабриката му даде някаква партийна литература. Тогава за пръв път научи за Ленин, за съветската власт и от този момент повярва в комунистическата утопия. Когато беше малък, баща му живееше в друг град и редките му посещения у дома се превръщаха в паметни събития. Разказваше му за Великата отечествена война, за войнишкия живот, как бе преживял Сталинград — нещо, с което малцина можеха да се похвалят. Някога си бе мечтал да отиде на война заедно с баща си, да се бият рамо до рамо с врага, но това така и не се бе случило.

Родителите му винаги бяха възлагали големи надежди на най-малкия си син. Искаха да израсне образован за разлика от двамата си братя, които бяха принудени от млади да почнат работа. „Аз ще ти дам образование. А какво ще правиш с него, си е твоя работа.“ При всичките си недостатъци баща му бе спазил дадената дума. Още в подготвителното училище към университета той бе привлякъл вниманието на Партията. Бе станал част от номенклатурата, спечелвайки доверието на властта. След което бе прекарал седем години във Военната академия, бе изучавал марксизъм, ленинизъм, история на КПСС, философия и политикономия. От необуздан, импулсивен, донякъде арогантен младеж се бе превърнал в мъдър, търпелив и решителен млад мъж. Както бе казал самият Ленин: „Дайте ни детето си за осем години и от него ще израсне болшевик за вечни времена“.

В последния курс на академията един полковник от ГРУ го насочи към военното разузнаване. Той издържа с успех приемните изпити и бе приет в Червенознаменния институт на КГБ в Москва — нещо средно между военен лагер, университет и школа по шпионаж. Само триста курсисти минаваха бариерата всяка година. Дипломирането от този институт откриваше пътя към кариера във външното разузнаване с възможности за дипломатически назначения. В института научи за Запада и овладя до съвършенство английски език. Занимаваха ги с банково дело, кредитни карти, ипотечни заеми, данъчно облагане — все неща, които не съществуваха по онова време в СССР, но бяха жизненоважни за всеки, който искаше да живее навън. Освен това ги обучаваха да оказват първа помощ, да обследват непознат терен, да се ориентират по слънцето и звездите. Имаха и отделен час по средства за защита при ядрена, химическа и биологическа атака. А също и скокове с парашут, гмуркане с акваланг, пилотиране на различни видове летателни апарати. Там за пръв път в живота си Зорин подкара автомобил и научи правилата за уличното движение, понеже тогава малко хора притежаваха собствена кола.

Повечето курсисти така и не стигаха до дипломиране; разпределяха ги в контраразузнаването да ловят шпиони в родината. Но той завърши с отличен успех, бе произведен в лейтенант и зачислен към отдела за Северна Америка. Като допълнителна награда му дадоха квартира близо до Кремъл с отделна баня — ясен знак за високите надежди, които началниците му възлагаха. След три години получи и първото си задгранично назначение — отначало в Западна Европа, а после и в Северна Америка. И докато много от колегите му се поддаваха на съблазните на Запада, той устоя и остана верен на социалистическата си родина.

Министерство на страха. Така мнозина навремето наричаха КГБ. Неговите двайсет управления обхващаха всяка точка на света, но нищо от това вече нямаше значение на 26 декември 1991 г., когато с Декларация №142-Н бе призната независимостта на дванайсетте съюзни републики и възвестен краят на Съветския съюз. Със същата декларация Михаил Горбачов обяви поста генерален секретар на КПСС за несъществуващ и връчи цялата власт на новия руски президент Борис Елцин.

Само при мисълта за Елцин Зорин усещаше как стомахът му се преобръща.

Пияница, некадърник и корумпиран до мозъка на костите, заобикалящ се с хора, които разграбваха националното богатство, за да станат милиардери. В съветската система поне имаше ред, докато в новата Руска федерация нямаше нищо такова. Поръчковите убийства се бяха превърнали в доходен бизнес. Всичко по-ценно се владееше от мафията, включително банките и много от най-големите предприятия. Първата социалистическа държава в света бе управлявана от престъпници. Авторитарна, но без авторитет. Два неуспешни бунта — единият през 91-ва, другият през 93-та, успяха единствено да отвратят завинаги хората от комунизма.

Той още си спомняше онази декемврийска нощ, когато съветското знаме бе спуснато за последен път от кремълския пилон и заменено с руския трикольор.

С което Студената война приключи.

И започна ужасът.

Инфлацията достигна 250% за година. Пенсиите не се плащаха, заплатите се бавеха, пари нямаше. За него краят настъпи един ден, когато излезе да си купи хляб. В магазина видя някакъв старец, обкичен с медали от Втората световна война, който питаше продавачката дали може да си купи четвъртинка хляб, понеже повече не можел да си позволи. Жената му отказа и Зорин се намеси, като предложи на стареца да му купи цял самун. Но ветеранът отказа презрително с думите: „Аз все още имам гордост“.

Също като него.

Тогава той се пресели в Далечния изток, за да не гледа повече този провал.

Зорин потри ръце, за да ги стопли, и погледна часовника си.

Американецът трябваше вече да е пристигнал.

Двайсет години бе работил като офицер. В КГБ никога не ги наричаха агенти. Само „офицер“ или „оперативен работник“, което му допадаше. Служил бе на отечеството си честно и с достойнство. През XX в. 75 милиона съветски граждани бяха загинали в резултат на революции, конфликти, глад и терор. А от XIX в. насам нито една война не бе водена на американска земя. Само руснаци бяха страдали. В академията ги бяха учили, че единственият начин да победиш врага е да пренесеш войната на негов терен, и тъкмо това беше в основата на неговата мисия. Новата Руска федерация си имаше външно разузнаване — СВР, но то бе бледа сянка на своя предшественик. Търговският и промишленият шпионаж бяха заменили националната сигурност като върховен приоритет. Сякаш единственото предназначение на СВР бе да помага на мафиотите да стават още по-богати. Докато той искаше да служи на родината си, а не на престъпници и затова напусна. Много от колегите му направиха същото, но отидоха да работят за престъпните синдикати, които ценяха уменията им. Него също се бяха опитали да го примамят, но той устоя и за пръв път през живота си се оказа безработен.

Когато през 1999 г. Елцин най-после подаде оставка, Зорин беше във възторг. Бе гледал по телевизията пияният глупак да казва: „Искам да помоля за прошка заради мечтите ви, които така и не се сбъднаха. Искам да ви помоля за прошка и за това, че не оправдах вашите надежди“.

Малко късно. Пораженията бяха необратими.

Той все още пазеше руския си паспорт, партийната си членска книжка и служебната си карта на офицер от КГБ, която би трябвало да му послужи при пенсиониране, макар да не бе видял и рубла пенсия. Малцина разбираха как всъщност Съветският съюз бе поставен на колене. Той си бе поставил за цел да стане един от тях, като прочете всичко написано по въпроса. А човекът, който знаеше всяка подробност, беше Вадим Белченко.

Зорин погледна отново часовника си и се запита докъде ли бе стигнала Аня със задачата във Вирджиния. Тя носеше със себе си телефон с предплатени минути, купен от Иркутск. Той имаше същия, но двамата се бяха договорили да установяват връзка само при крайна необходимост.

Двайсет и седем години беше разликата във възрастта им с Аня. Първата му жена бе починала от рак; единственият им син си бе отишъл преди нея след свръхдоза наркотик. И двете загуби му се бяха отразили тежко. През целия си живот се бе учил да борави с твърди факти. Да бъде предпазлив и готов на всичко. Самообладание? Задължително. Но в основата на всичко беше чувството му за чест и достойнство, което го принуждаваше да бъде винаги наясно със себе си.

Аня беше силна личност, изпълнена с похот и гняв — две емоции, които той прекрасно разбираше. Беше се появила в живота му преди няколко години. За щастие, тя се увличаше по по-възрастни мъже, особено такива без излишни претенции. В деня, когато й сподели целите си, нейният отговор беше недвусмислен:

— Трябва да го направим заедно.

Което му достави голяма радост.

Той погледна отново часовника си. Още 55 часа. Помислил си бе, че американецът може да се появи, но очевидно се бе излъгал. Но нищо. Като всеки добър офицер, и той бе очаквал клопка.