Стив Бери
XIV колония (3)

2

Вашингтон, окръг Колумбия

2:20 ч.

Стефани Нел гледаше вторачено високоговорителя на бюрото си.

— Още ли си там? — попита отново тя.

Отговорът пак бе тишина. Последните думи на Котън отекваха в ушите й.

„Самолетът е неуправляем, падам.“

Тя вдигна поглед през бюрото към седящия срещу нея Брус Личфилд, министър на правосъдието и неин шеф за още два дни.

— Той е в беда. Някой е свалил самолета му с ракета.

Бяха й дали кабинет в министерството. Обикновено работеше в собствените си охранявани помещения в централата на отряд „Магелан“ в Атланта. Но това вече не бе възможно; заради предстоящото встъпване в длъжност на новия президент й бяха наредили да се премести в столицата.

И тя знаеше защо. За да може Личфилд да я държи под око.

През декември Хариет Енгъл, която бе служила като трети пореден министър на правосъдието в администрацията на президента Дани Даниълс, бе подала оставка. Вторият мандат на Даниълс изтичаше и съвсем скоро не само страната щеше да има нов президент, но и друга партия щеше да владее Белия дом и повече от половината Конгрес. Дани бе опитал с всички сили да осигури избирането на своя човек, но не бе успял. Неговата магия сякаш се ограничаваше със самия него. Присъствието на Личфилд в кабинета й по това време на денонощието се обясняваше с факта, че бе поставен временно да отговаря за Министерството на правосъдието и за онова, което бе останало от отряд „Магелан“.

Преди два месеца, на сутринта след Деня на благодарността, я бяха уведомили, че не само я преместват на нова длъжност, но и закриват самия отряд. Новият министър, който след седмица трябваше да бъде одобрен от Сената, вече бе заявил, че смята „Магелан“ за дублираща структура на безбройните ведомства, от които гъмжеше изпълнителната власт. Министерството на правосъдието вече нямало нужда от тези служби, затова отрядът щял да бъде разформирован, а служителите му — назначени другаде.

— Остави руснаците да се оправят с това — каза Личфилд. — Помолиха ни за помощ, ти им я предостави, сега проблемът е техен.

— Сигурно се шегуваш! Имаме агент в беда. Не разчитаме на други да се грижат за нашите хора.

— Напротив, вече разчитаме. И не забравяй, че ти изпрати Малоун там без мое одобрение.

— Президентът ми възложи да го направя.

Личфилд не се трогна ни най-малко.

— Двамата с теб се договорихме, че всички оперативни решения занапред ще се съгласуват с мен. Но нищо такова не се случва. И двамата знаем защо. Защото аз нямаше да го разреша.

— Не ми трябваше разрешението ти.

— Напротив. Има преходно споразумение, според което сегашната администрация следва да държи новата в течение на всички свои действия, като всички оперативни решения следва да се вземат съвместно. Моя работа е да осъществявам комуникацията с новата администрация. По някаква причина обаче тази операция тръгна изцяло едностранно.

Личфилд беше кариерен бюрократ с осемнайсет години стаж зад гърба си. Назначен от Дани Даниълс и одобрен от Сената, последните пет години се бе изявявал като заместник-министър на правосъдието. Новият министър трябваше тепърва да решава кои от висшия ешелон ще запазят постовете си. Стефани знаеше, че Личфилд се натиска за висока длъжност, така че, когато посоченият от новия президент министър изрази намерението си да закрие отряд „Магелан“, той се възползва от възможността да докаже, че е готов да премине към новия отбор. При нормални обстоятелствата не би търпяла вмешателство в работата си, но с наближаващата смяна на караула в Белия дом всичко се беше объркало.

— Опита се да запазиш всичко в тайна — каза Личфилд, — но аз така или иначе го научих. И затова съм тук сега, посред нощ, дявол да го вземе! Със или без одобрението на Белия дом, играта приключва.

— Моли се Котън да се измъкне от там — отвърна Стефани.

— Какво искаш да кажеш с това?

— По-добре да не знаеш.

— Информирай руснаците за случилото се. Остави ги да се оправят. Освен това не си ми споменавала, че президентът лично е искал Малоун там.

Така беше, макар че Личфилд знаеше не по-зле от всеки друг какво е да направиш услуга на някого. Във Вашингтон услугата беше основна разменна монета, правеше се, за да бъде върната. Така стояха нещата, особено навремето — в годините, когато отрядът започваше работа. Тогава всичките й дванайсет агенти бяха юристи, всеки от тях допълнително обучен в разузнаване и шпионаж. Котън беше измежду първите няколко, които бе назначила, бивш офицер във Военноморския флот и след това във Военната прокуратура с диплома по право от Джорджтаун. Беше работил за нея дванайсет години, преди да излезе в ранна пенсия и да се премести в Копенхаген. През последните години на няколко пъти обстоятелствата го бяха връщали в нейния свят. От известно време тя го бе наела като външен сътрудник. Днес той изпълняваше най-обикновена разузнавателна мисия.

Но нещо много сериозно се беше объркало.

— Изпълнявай — каза Личфилд.

Как ли пък не!

— Брус, още два дни аз ръководя тази агенция. През това време ще правя с нея каквото намеря за добре. Ако това не ти изнася, можеш да ме уволниш. Но ще ти се наложи да даваш обяснения пред Белия дом.

Стефани знаеше, че това е заплаха, която не може току-така да бъде подмината. Дани Даниълс все още беше президент и от доста време насам отрядът бе агенцията, към която се обръщаше в случай на нужда. А единствената цел на Личфилд бе да оцелее и да запази поста си. Без значение с какви средства. Сравнително рядко в миналото Стефани си бе имала работа с него, но беше чувала истории за неговия опортюнизъм. Така че последното нещо, което би желал в момент като този, бе да ядосва действащия президент, и то не само защото щеше да загуби, а и защото по този начин щеше да привлече излишно внимание. Ако искаше да бъде част от новата администрация, трябваше първо да оцелее при старата.

— Виж, не го приемай с лошо, но твоето време свърши — заяви той. — Също и на президента. Не можете ли просто да се примирите? Да, ти си ръководител на отряда. Но вече нямаш агенти. Всички си заминаха. И не ти остава нищо, освен да загасиш лампите. Върви си у дома. Излез в пенсия. Почивай си, радвай се на живота.

Не че и преди не й бе минавала тази мисъл. Стефани бе започнала работа в Държавния департамент още при Рейгън, оттам се бе прехвърлила в Министерството на правосъдието, докато накрая й повериха отряд „Магелан“. Доверени източници я бяха информирали, че десетте милиона долара годишна издръжка на отряда щели да бъдат пренасочени за връзки с обществеността, социална ангажираност и други мероприятия. Очевидно това се смяташе за по-важно от разузнавателните операции. Правосъдието бе решило да остави шпионажа на ЦРУ, АНС и останалите трибуквени съкращения.

— Кажи ми, Брус, как се чувстваш винаги да свириш втора цигулка? Винаги в поддържаща роля, никога в главната.

— Ти наистина си нагла стара кучка.

— Нагла? Определено. Кучка? Може би. Но не съм стара. Това, което съм, е шеф на отряд „Магелан“ за още два дни. Така че или ме уволняваш, или се махаш от кабинета ми.

Личфилд стана.

— Е, добре, Стефани. Да бъде както ти желаеш.

Той не можеше да я уволни. И двамата го знаеха. Можеше чак по обед на 20 януари. Затова тя бе наредила на Котън незабавно да излети за Русия, без да търси одобрението му. Новият министър грешеше. Министерството на правосъдието имаше нужда от отряд „Магелан“. Целият смисъл на съществуването му бе да действа извън обхвата на останалите разузнавателни агенции. Затова централата му се намираше на близо хиляда километра на юг, чак в Атланта, далече от политическите интриги на Вашингтон. Това решение, взето преди много години, й бе донесло както независимост, така и ефективност — едно наследство, с което заслужено се гордееше.

Личфилд излезе.

Тя нямаше намерение да приема друг пост, нито щеше да се остави да бъде съкратена. Вместо това щеше да подаде оставка. Време беше да си получи натрупаната пенсия и да намери нещо друго, с което да си запълва времето.

Мозъкът й работеше на бързи обороти. Котън бе изпаднал в беда, а тя не разчиташе на руснаците да помогнат. Стефани по начало беше против да им гласуват доверие, но нямаха избор. И тя бе обяснила всички рискове на Котън, който я бе уверил, че ще си отваря очите на четири. Сега й оставаше само едно-единствено място, откъдето би могла да се надява на помощ.

Тя посегна към смартфона си. И изпрати есемес.