Стив Бери
XIV колония (21)

20

Стефани влезе в Андерсън Хаус, следвана от Люк. От 30-те години на миналия век къщата служеше за централа на Братството на Синсинати, макар че физическото му присъствие не личеше по нищо. Основно сградата се ползваше за музей на колекцията от картини и скулптури на семейство Андерсън, а офисите на братството бяха сместени в подземието. Тя го знаеше от съпруга си. Както бе казала и на Люк, това беше едно от най-старите патриотични сдружения в страната, първата американска организация с онаследяемо членство, поставила си за цел да съхрани паметта за Войната за независимост. И членовете й гледаха сериозно на тази задача.

На подземния етаж се намираше една от най-богатите сбирки от книги и ръкописи от онази епоха. Тайното хранилище във Вирджиния й се бе сторило особено ценно и тя все още се питаше дали някой изобщо знае за съществуването му. Стефани показа на една разпоредителка служебната си карта от отряд „Магелан“ и двамата бяха отведени до офисите на подземния етаж.

Докато отиваха към стълбите, тя забеляза, че почти нищо не се бе променило. От входа се бяха озовали в продълговато фоайе с извита стълба към горния етаж; право напред бяха балната зала и библиотеката. Същото спиращо дъха изобилие от изкуство, уникални мебели, мрамор и стенописи, дори същата едва доловима миризма на стара къща, която бе усетила преди.

Макар в днешно време братството да беше само една от многото организации с идеална цел, през 80-те години на XVIII в. то далеч не бе изглеждало толкова безобидно. По онова време един военен орден се възприемал от мнозина като заплаха. Страхът бил разбираем, ако се има предвид безочливата арогантност на британската армия, която за мнозина колонисти била единственият досег с военна организация. Пък и тази онаследяемост на правото на членство подозрително намирисвала на зараждаща се аристокрация. За младата нация самата идея за благородничество предизвиквала отвращение. Няколко щата и дори самият Конгрес обмисляли забрана на братството. Единствено присъствието на Джордж Вашингтон успокоявало духовете.

Тя си спомняше с каква радост покойният й съпруг се бе включвал в годишните сбирки. Самият той беше запален любител историк и притежаваше солидна лична библиотека от книги за колониалната епоха. Тя я бе наследила и томовете все още красяха къщата й в Джорджия.

— Жестоко място! — възкликна Люк. — А ти явно знаеш къде отиваш.

Тя се усмихна на опита му да изкопчи информация.

— Това е, защото съм по-стара от теб.

— Ясно, разбрах. Ще говорим, когато си готова.

Откриха библиотеката в подземието — просторно помещение, застлано с мокет, със звукопоглъщащи стени и таван и със солидни метални стелажи, натъпкани с книги и ръкописи. В средата му бяха наредени три масивни дървени маси; във въздуха се носеше сладникавата миризма на овехтяла хартия и кожени подвързии. Очакваше ги дребен мъж на петдесетина години, който се представи като Фриц Стробъл, уредник на музея и библиотеката. Стефани му разказа за откритието, на което се бяха натъкнали във Вирджиния.

— Собственикът на къщата, Брад Чарън — започна Стробъл, — през целия си съзнателен живот беше член на братството. Не е изненадващо, че е натрупал такава колекция.

— И я е скрил на сигурно място.

— Господин Чарън беше леко ексцентричен. Но обичаше Америка и братството.

— Умрял е внезапно, така ли? — попита тя, макар вече да знаеше отговора.

— Самолетна катастрофа. Бях на погребението му. Тъжна история. После четох за някакви имотни дела между наследниците, но това беше отдавна.

Повече от двайсет години в шпионския занаят я бяха научили на много неща: на политика от позиция на силата, на скрита дипломация и, при нужда, на известна доза двуличие.

Беше си имала работа с разнообразие от човешки типажи от всички краища на света и бе взела повече решения на живот и смърт, отколкото можеше да преброи. Като през това време бе развила определени умения, едно от които бе да гледа внимателно и да вижда всичко. Тя не спираше да се изумява колко малко забелязваха повечето хора от заобикалящата ги среда. И тази им неспособност не се обясняваше с някакъв нарцисизъм или его, а с просто безразличие.

За Стефани Нел нищо не оставаше незабелязано.

Например това, че ръцете на Стробъл трепереха. Не само лявата или дясната, което можеше да бъде знак за физически проблем, а и двете. Също и струйката пот, която се стичаше отстрани на челото му и блестеше на ярките луминесцентни лампи. В помещението не беше горещо, по-скоро достатъчно хладно, за да се чувстват двамата с Люк удобно в дебелите си палта.

— От кое ведомство казахте, че сте? — попита той.

— От Министерството на правосъдието.

— И какво точно ви води тук?

Тя реши да отговори уклончиво.

— Трябва да съобщим за намерения архив. Там има книга уникат, в нея подробно се описва основаването на братството.

Тя му показа една от снимките, които бе направила с телефона си малко преди да си тръгнат от Вирджиния.

— Това е оригинално издание от дневника на основаването ни — каза Стробъл. — Малцина от нашите членове притежават екземпляр. Не знаех, че и господин Чарън е бил сред тях.

— Сега може да бъде ваш — каза Люк.

— Благодаря ви за информацията. Но ако ме извините, имам работа, която изисква цялото ми внимание. В понеделник вечер има прием по случай встъпването в длъжност на новия президент, така че подготвяме балната зала.

— Нещо голямо?

— Самият президент няма да участва, но ни казаха, че вицепрезидентът и част от кабинета ще присъстват.

Люк се бе отдалечил в отсрещния край на помещението зад гърба на Стробъл, давайки си вид, че оглежда книгите, но й хвърляше многозначителни погледи, които потвърждаваха собствените й съмнения. Стробъл лъжеше.

Тя огледа залата и видя малкото тъмно кълбо, закрепено под окачения таван в един от ъглите. Охранителна камера. Нищо чудно. Вероятно цялата резиденция беше под наблюдение.

— Бившият ми съпруг Ларс Нел е бил ваш член.

Тя се надяваше с тази дребна подробност да предразположи Стробъл, но той не реагира.

— В Мериленд — продължи тя. — Двамата с него сме идвали няколко пъти тук, в Андерсън Хаус.

Все още никаква реакция. Но Люк схвана намека.

— Може да отидете и да приберете онези книги от имението на Чарън — каза той.

— Как така? Както сам казвате, те са в имението. Това би било кражба!

— Само ако ви хванат — каза Люк. — Но аз не мисля, че някой ще има нещо против. Те са там от доста време. Нека това си остане между нас.

— Боя се, че тук не постъпваме по този начин.

Очевидното напрежение в гласа на Стробъл може би се държеше на факта, че тези хора от Министерството на правосъдието му се бяха изсипали без предизвестие в петък сутрин, за да задават въпроси. Или пък на нещо друго.

— Като си помисля — внезапно каза той, — може да сте прав. Тази библиотека може да се окаже важна. Господин Чарън е финансирал придобиването на много от книгите и документите, които виждате наоколо. Самият той беше страстен колекционер. И вероятно би искал онова, което е успял да събере, да дойде при нас.

Интересна промяна на тона. Бе станал някак по-уверен, по-малко притеснен. Стробъл посегна към една от масите и взе бележник и писалка.

— Кажете ми точния адрес.

Тя му го продиктува и той започна да пише. После каза:

— Вижте дали е така.

Подаде й бележника. Тя прочете написаното.

Рускиня в помещението на охраната на втория етаж, веднага след кухнята, с пистолет. Каза ми да ви отпратя, иначе щяла да убие пазача.

Тя кимна и му подаде бележника.

— Вярно сте го записали. Стара къща насред полето. На ваше място веднага бих тръгнала за натам. Студът не се отразява много добре на тези книги.

— Така и ще направим.

Тя му благодари за отделеното време, след което двамата с Люк се насочиха към стълбището по един коридор без прозорци, но и без камери.

— Аня Петрова е тук — каза му тя. — На втория етаж, в помещението на охраната, веднага след кухнята. Когато се качим до партера, се разделяме. Тя ще знае, че идваш. Навсякъде има камери.

— Няма проблем. Имам да й връщам.

Качиха се обратно на приземния етаж и влязоха във фоайето. Същата разпоредителка, която ги бе упътила, беше пак там, застанала зад гишето си. Стефани зави надясно и тръгна право към нея. В това време Люк с бързи крачки се насочи към стълбището в другия край на фоайето.

Разпоредителката стана и се провикна след него:

— Съжалявам, не можете да…

Стефани спокойно разгърна палтото си и й показа кобура с беретата.

На лицето на жената се изписа шок. Стефани вдигна показалец пред устата си. После продължи да крачи напред.