Стив Бери
XIV колония (66)

65

Стефани влезе в Министерството на правосъдието; на входа беше обичайната нощна охрана. Беше влизала и излизала хиляди пъти от тази сграда и всички я познаваха. Помисли си за Личфилд. Мръсникът бе гледал самодоволно по време на срещата при президента, обаждаше се само когато го заговореха, но ясно показваше към кого е лоялен. След като Котън и Касиопея си бяха тръгнали, тя попита Дани защо просто не бе уволнил Личфилд на момента, за да се приключи с тази история.

Отговорът беше типично в негов стил: „Винаги е за предпочитане врагът да е при теб в палатката и да пикае навън, отколкото да е отвън и да пикае вътре“.

Два часа по-късно Личфилд й се обади и я покани на среща. Откри го в кабинета му, сам, зад купчина книги и папки. Беше с очила без рамки, които му придаваха странно угрижен вид.

— Седни, ако обичаш — каза той с променен тон.

Тя прие поканата му.

— Искам да ти се извиня. Държах се като говедо. Съзнавам го.

Стефани погледна часовника си.

— В десет вечерта, на последния ден от мандата му, най-после си разбрал кой ти е началник ли?

— Фокс ми каза или да работя с екипа, или да се махам. А екипът все още включва Даниълс.

— Значи това покаяние е принудително?

— Добре, Стефани, и това заслужих. Разбирам. Държах се гадно с теб. Но имаме проблем, а мисля, че мога да ти помогна. Все пак съм на твоя страна.

Тя реши да го изслуша.

— Четох за Двайсетата поправка и за закона от четирийсет и седма — каза той. — Ако новоизбраният президент и вицепрезидент умрат преди встъпването си в длъжност, и двамата, а няма налице председател на Конгреса или на Сената, това определено би създало редица проблеми. Не си давах сметка, но дори аз съм някъде там по линията на приемственост. И мога да стана президент, ако, разбира се, шестимата преди мен са умрели.

— Което е напълно възможно, благодарение на ината на Фокс.

— Когато си тръгнахме, той ми каза, че ако има доказателства за непосредствена заплаха, ще направи промени в церемонията. Само че не искал да го признае пред Даниълс. Двамата с теб трябва да преценим дали заплахата е реална.

Всичко се изясни. Сега те се опитваха да я завлекат в палатката си.

— Знаеш всичко, което и аз. Нямам тайни.

Което не беше точно така, тъй като Стефани все още не беше разбрала какво е научил Люк и понеже не бе споменавала пред Фокс какво се готви в Москва.

— Искам да те попитам нещо — каза Личфилд. — Готова ли си да говориш с един човек?

Тя едва не се усмихна, но се овладя навреме. Дани я бе предупредил да очаква интриги в стил „разделяй и владей“. Един от най-старите трикове в политиката, който — учудващо — никога не остаряваше. Защото вършеше работа. Хората, достигнали до най-висшия ешелон на властта, бяха твърде амбициозни. В момента същите тези хора бяха и силно притеснени. Макар повечето да имаха статут на държавни служители и имунитет срещу уволнение или намаляване на заплатата от страна на новата администрация, това не означаваше, че всички ще запазят сегашната си длъжност и отговорности. Преместванията по хоризонтала бяха нещо разпространено и вдъхващо ужас. За политически назначения като Личфилд нещата стояха още по-зле. Работните им места зависеха изцяло от това доколко бяха нужни на новия екип. Длъжностите им се прекратяваха по обед на 20 януари, освен ако не бъдеха продължени от новата администрация. Дани бе накарал Личфилд да я възстанови. Сега от другата страна се опитваха да установят доколко държи на работата си.

— Разбира се — отвърна тя. — Знаеш, че не ми пука дали оставам или не.

— Осъзнаваме, че си лоялна на Даниълс. Фокс оценява това.

Пръстите на Личфилд затропаха по клавиатурата пред него. Тя чу характерния звук от активирането на Скайп, след това сигнала за позвъняване. Той чукна с пръст по тъчпада и обърна лаптопа към нея. На екрана се появи лицето на бъдещия министър на правосъдието.

— Стефани, искам да приемеш моите искрени извинения за думите ми. Не бях прав. Да, ти се държа непочтително и аз одобрих уволнението ти, но едно извинение от твоя страна би могло да реши проблема.

Ясно. Дошъл бе нейният ред да бъде поставена на мястото си. Дребнаво, но тя знаеше как да действа. Затова се обърна към Личфилд и заяви:

— Той е прав. Не трябваше да постъпвам така. Беше много непрофесионално.

Личфилд прие това обяснение с кимване.

— Е, радвам се, че изчистихме този въпрос — каза министърът. — Важното е да работим заедно.

Стефани искаше да го осведоми, че човек като него няма представа какво означава да ръководиш разузнавателна операция в развитие, особено срещу толкова непредвидим опонент като новата Русия. Каквото и да беше научил в нюйоркската си правна кантора, нямаше да му помогне срещу предизвикателствата, които го очакваха. Затова министрите на правосъдието се нуждаеха от хора като нея. Но тя запази тези мисли за себе си и каза само:

— Не изпълних изрична заповед. Аз бих постъпила по същия начин с мой подчинен. — Повръщаше й се от собствените й думи. — И така, след като изчистихме въпроса, мога ли да попитам защо пожелахте да говорите с мен?

— Искам да останеш да работиш за нас.

— И какво да правя? Отряд „Магелан“ го няма вече.

— Ще го съберем отново.

Още едно вярно предчувствие на Дани.

— Започвам да разбирам, че Министерството на правосъдието се нуждае от това звено — каза министърът. — Но в замяна искам нещо от теб.

Най-после.

— Не желаем да бъдем оставени на тъмно. Искаме да го чуем от теб, след като смяташ да бъдеш една от нас през следващите четири години. Реална ли е тази опасност?

— Да. Президентът Фокс беше прав: нямаме всички парчета от пъзела. Все още работим с догадки. Но липсващите улики се събират, и то в този момент.

— Така и предполагах. Искаме да ни се докладва незабавно за всичко случващо се. Ще го направиш ли?

Тя кимна.

— Ще си държа очите и ушите отворени и ще ви информирам какво става.

— Не трябва да изменяш на когото и да било — каза министърът. — Всички искаме само едно: да постъпим правилно. Ще комуникираш директно с Брус. Той ще предава информацията на мен и на новоизбрания президент. По този начин няма да си навлечеш неприятности. Фокс не е безразсъден. Ще направи всичко необходимо, но не повече. Управлението на Даниълс приключи. Важно е от утре да започнем на чисто. Било, каквото било. Само да не направим някоя глупава грешка.

— Би било лошо за всички ни.

— Исках да го чуеш от мен — каза той. — Така няма опасност думите ми да се изтълкуват погрешно. Е, с нас ли си?

И тогава тя разбра, че вече не й пука за отряд „Магелан“. С него бе свършено, каквото и да й разправяше този жалък адвокат. Нужен му бе само доверен шпионин в лагера на врага и сега си въобразяваше, че току-що е вербувал такъв. За толкова слаба ли я смятаха? Определено това описание подхождаше на Брус Личфилд. А според бъдещия министър на правосъдието то подхождаше и на нея.

Тя си постави мислено задача.

Утре, в 12:01, подаваш оставка.

Но засега…

— Можете да разчитате на мен. Ще се погрижа да бъдете информирани.