Стив Бери
XIV колония (69)

68

Зорин отвори тежката метална врата в подножието на стълбата. Въздухът, който го посрещна вътре, беше учудващо топъл, но миришеше на застояло. Щракна ключа и флуоресцентни лампи осветиха затвореното пространство без прозорци, с форма на цилиндър, може би десет метра дълго и пет метра широко. Покрай едната стена имаше метални стелажи, заредени с консерви, минерална вода, одеяла, дрехи, сечива, навита на рула тел и огнестрелни оръжия — пушки и пистолети, плюс кутии с боеприпаси. Той различи и портативни радиостанции, каквито навремето КГБ им зачисляваше за работа на терен. Самият той ги бе ползвал неведнъж. Всичко беше старателно подредено. Личеше си грижата на добрия стопанин.

Кели слезе след него и влезе в убежището. Зорин забеляза, че стените бяха облицовани отвътре с дебел слой найлон.

— Хидроизолация?

— Убежището е от бетон и е херметизирано, но си казах, че още една предпазна мярка няма да му навреди.

И тогава ги видя, сложени върху металната маса срещу стелажите с провизии. Пет неголеми куфара, с притворени капаци, изпод които се подаваха електрически кабели, съединяваха се в сноп и водеха някъде към отсрещния край на помещението.

— Там имаше вентилационна шахта, която зазидах, след като прекарах през нея захранващия кабел. Електричеството зарежда устройствата, които отделят достатъчно топлина, за да поддържат стайна температура.

Зорин бе впечатлен. Всичко беше обмислено докрай.

Той пристъпи към бомбите и повдигна капака на първия куфар. Обвивката беше от алуминий. Отвън беше като нова. Вътре имаше три метални бутилки, свързани помежду си в цилиндър с дължина около петдесет сантиметра. Цилиндърът беше разположен диагонално в куфара, отгоре имаше захранваща батерия, а отдолу — прекъсвач; кабели водеха от прекъсвача до батерията и до малък предавател, от който продължаваха към цилиндъра. Той си припомни как ги бяха обучавали навремето: при задействане прекъсвачът причинява миниексплозия, която изстрелва сачма, тя се сблъсква с урановия заряд, като причинява верижна реакция и в крайна сметка взрив, еквивалентен на 5000 тона тротил.

Зорин огледа и останалите четири куфара.

Всичко изглеждаше перфектно.

— Правя им ежегодна поддръжка — каза Кели. — Нови батерии, ново окабеляване. Разбира се, цилиндрите са от неръждаема стомана, всички части вътре са от устойчиви на корозия метали.

Зорин знаеше, че в бомбата няма движещи се части — зъбни колела, лагери или пружини. След като електрическият заряд задействаше спусъка, всичко по-нататък си беше чиста физика: температура, близка до слънчевата, и пламък, способен да изпари всякаква материя в радиус един километър наоколо.

— Ще гръмнат ли?

— Сто на сто. Те са в идеално техническо състояние.

— Нали знаеш, че тази година клетвата е в Белия дом?

— Както през осемдесет и пета. Това е идеята, Александър. Затова и бе замислена операцията. На втората клетва на Роналд Рейгън всички се бяха събрали в Белия дом. Беше неделя, двайсети януари. Но по онова време Андропов отдавна беше покойник, а бомбите още не бяха пристигнали. Мислех си, че всичко е отменено, когато през осемдесет и осма с мен се свърза „Задна пешка“. И тогава си казах, че планът е възобновен. Но не получих указания да действам. Колко жалко. Американците смятат Белия дом за свръхсигурно място, макар че след Единайсети септември би трябвало да се замислят.

Зорин долови в тона му още нещо. Какво ли беше то? Убеденост? Гордост?

— Какво си научил?

Кели се усмихна.

— Че са забравили собствената си история.

Касиопея се беше притиснала до дънера на висок бор и се взираше в тъмните силуети на постройките. Зорин и Кели бяха влезли в хамбара преди петнайсет минути. Наоколо беше тихо. Котън бе заобиколил откъм задната страна на къщата и би трябвало вече да е до входа на хамбара. Тя бе заела позиция да го прикрива и да следи за неканени посетители.

Зимната нощ беше поносимо студена. Тя бе свалила термоизолирания костюм от Франция и се беше преоблякла в цивилни дрехи, предоставени от Тайните служби. Беше въоръжена с автоматичен пистолет, имаше няколко резервни пълнителя в джоба. Котън също беше подходящо облечен, въоръжен и готов.

Тя беше съгласна с него.

Зорин и Кели трябваше да бъдат спрени тук.

Малоун пристъпи на пръсти до хамбара, като внимаваше да не се спъне в някой паднал клон. Вратата беше затворена отпреди няколко минути; известно време през процепа се бе процеждал лъч светлина, но вече го нямаше. Когато се приближи, той видя, че е просто притворена.

Трябваше да види какво има вътре. Но бе огледал хамбара отвън и знаеше, че няма прозорци. Имаше един-единствен начин.

Зорин усещаше, че онова, което Кели се готви да му съобщи, представлява липсващият елемент, който сам бе търсил, онова, заради което Аня бе дошла до тук. Втората част на „Мат в два хода“.

— Не можеш просто да се приближиш до оградата на Белия дом и да оставиш един куфар на земята — каза той.

— Не е нужно да го правим. Има по-лесен начин.

Зорин гледаше втренчено петте бомби с общо трийсет килотона ядрена мощ.

— Трябва само да сменя батерията на една от тях и е готова за транспортиране — каза Кели. — Батериите са на няколко месеца, но няма смисъл да рискуваме.

Което обясняваше покупката на новите.

Единственият недостатък бе ниското напрежение. Минаваше време, преди да се генерира достатъчно топлина, която да задейства спусъка — сблъскването на сачмата с урановия заряд. Около петнайсет минути, ако бе запомнил правилно; той попита Кели дали все още е така.

— Приблизително, зависи от околната температура.

Това означаваше, че прекъсвачът трябваше да бъде задействан не по-късно от 11:45 на другия ден.

Но… всяко нещо по реда си.

— Къде е мястото на взривяване?

— Ще ти разкажа удивителна история, Александър. Започнала преди много години с опожаряването на Белия дом.