Стив Бери
XIV колония (30)

29

Зорин реши да си даде малко почивка, преди да се заеме със сериозната задача да планира ходовете си след пристигането в Канада. Умората се просмукваше в костите му, сковаваше мускулите. Вече не беше млад. За щастие, разполагаше с няколко часа, за да възстанови силите си.

Улови се, че мисли за майка си. Което беше странно, като се имаше предвид, че тя отдавна бе починала. През целия си живот беше работила на полето. Той все още си я спомняше, коленичила между редовете краставици, домати и избуяли картофени стебла, които се полюляваха на вятъра, докато слънцето палеше раменете и шията й. „Образец за ред и ефективност“ беше описанието на Москва за този вид селскостопанско производство. Майка му ги наричаше „моите ниви“. Той обичаше да скита из тях, там въздухът никога не беше задръстен с въглищен прах, сажди, химикали и дим от коли. Може би това беше още една причина за бягството му на изток, чак в Сибир, където все още миришеше на чисто.

Зорин често се питаше на какво дължеше своята жестокост, склонността си към насилие. Определено не на майка си, работлива и грижовна рускиня. Дори баща му, макар и бивш военен, накрая се бе оказал слаб човек, малодушен и зависим. Докато на него насилието му беше в кръвта.

Убивал бе хора без всякакви угризения. Бе разпоредил, без да се поколебае и за миг, ликвидирането на онзи американец в дачата. Ако някога бе притежавал съвест, от нея не бе останало нищо.

Братята му се бяха оженили, създали деца и умрели млади. И той някога бе имал съпруга и син. Също покойници.

На този свят му бе останала единствено Аня. Но между тях нямаше любов. По-скоро някакво човешко общуване, от което и двамата имаха нужда. Как ли се справяше в Америка? Може би съвсем скоро щеше да разбере.

Самолетът със сигурност вече бе напуснал руското въздушно пространство и се движеше на запад, към Европа и откритата шир на Атлантика. Радваше се, че отново работи; цялото му съзнание бе съсредоточено върху невидимия фронт срещу главния му противник. Беше добър воин на Отечеството, защитник на Съветския съюз. Никога не бе престъпвал дадената клетва. Никога не бе поставял себе си над Родината. Никога не бе правил тъпи грешки.

За разлика от началниците си. Които отказваха да видят онова, което им избождаше очите.

Той си спомняше първия сблъсък с истината. Един зимен ден през януари 1989 г.

— Другарю Зорин, това е човекът, за когото ви говорих.

Той огледа непознатия, който по странен начин се опитваше да прикрие височината си, прегърбвайки рамене. Тънки, старателно поддържани черни мустаци контрастираха с безформения, приличен на картоф червеникав нос. Обикновено Зорин не се срещаше лице в лице с вербувани осведомители. Това беше работа на подчинените му. Неговата беше да оценява и докладва събраните данни пред Москва. Но казаното от този източник го бе заинтригувало и той бе решил да прецени лично достоверността на информацията.

— Казвам се…

Той вдигна ръка, за да го прекъсне, и забеляза как другият стисна притеснено устни.

— Имената нямат значение. Важно е само онова, което имате да споделите с мен.

Неговият оперативен работник бе дал на мъжа агентурния псевдоним „Аладин“, за да го отличава от безбройните други източници, които КГБ бе вербувало в Канада и Съединените щати. Аладин работеше за фирма — подизпълнител на армията, с централен офис в Калифорния. Беше дошъл на север, чак в Квебек, уж да се порадва на зимните празници, а всъщност заради тази среща.

Намираха се в апартамента му в хотел „Фронтеняк“, високо над скованата в лед река Сейнт Лорънс. Аладин бе резервирал стаята на свое име и на своя сметка. Хората на Зорин бяха отделили цели два дни, за да се уверят, че осведомителят им пътува сам, и бяха прегледали сантиметър по сантиметър хотелския му апартамент за подслушвателни устройства. Зорин рискуваше с тази лична среща, но бе преценил, че рискът си струва.

— Чувам — каза той, — че разполагате с информация относно Инициативата за стратегическа отбрана.

— Която ви предадох и вие ми платихте.

— Искам да чуя информацията ви още веднъж, лично.

— Не ми ли вярвате?

— Няма значение дали ви вярвам или не. Просто искам да я чуя.

— Както казах на вашия човек, Инициативата е заблуда.

Инициативата за стратегическа отбрана бе обявена от Роналд Рейгън преди шест години. Американският президент беше съобщил на света, че възнамерява да изгради щит, способен да прехваща ядрени ракети и да ги унищожава по време на полет, с което да обезсмисли изцяло тяхното използване.

Оттогава милиарди долари бяха похарчени за научни изследвания и разработки, в част от които бе участвал и Аладин. За Москва нямаше по-важно нещо от събирането на колкото се може повече информация за ИСО.

— И кое ви кара да мислите така? — попита Зорин.

— Бях на едно съвещание. Слушах дискусиите. В момента просто не съществува технология, способна на това. Ще минат десетилетия, докато сме в състояние да свалим ракета в полет. Всичко е проучено и изпробвано. Не става. Американският данъкоплатец идея си няма за какво се прахосват парите му.

Спирането на ИСО се бе превърнало в крайъгълен камък на всички преговори на Москва с Щатите за ограничаване на ядрените оръжия. Всяко съкращаване на нападателните оръжия трябваше в крайна сметка да включва и съкращаване на стратегическите отбранителни системи. Разбира се, американците се бяха съпротивлявали на това условие, което обясняваше защо през последните години преговорите за разоръжаване бяха навлезли в задънена улица. И сега изведнъж да се окаже, че всичко е било измама?

Но той се питаше: действително ли беше така, или източникът му се опитваше да го измами?

— Разработваме — продължи Аладин — системи за прехващане на ракети, лазери, използващи рентгенова светлина или субатомни частици, химически лазери, оръдия, изстрелващи снаряди с огромна скорост, усъвършенствани системи за следене и наблюдение. Чувал ли сте някога за блестящите камъчета?

Зорин слушаше внимателно, докато Аладин му обясняваше за спътниковата система за прехващане, състояща се от движещи се с голяма скорост волфрамови проектили с размер на пъпеш, които действали като кинетични бойни глави, способни да унищожат ракета или спътник.

— Всичко това звучи изумително. И би било, стига да работеше. Но системата съществува само на хартия. Няма никаква надеждна, използваема технология, която да осигури практическото й приложение в реалния свят.

— Кажете ми за Пентагона — отвърна Зорин.

— Знаят, че всичко е лъжа, но си дават вид, че нещата вървят по план, и наливат милиарди долари. Не разбирате ли? От нас се иска единствено да убедим обществеността, че се работи.

— Рейгън сам каза, че задачата е колосална по мащабите си и че може да не бъде изпълнена до края на века.

— Има голяма разлика между нещо, което е трудно и би отнело време, и нещо, което е напълно неосъществимо. ИСО просто няма да стане, или по-точно, няма да стане в обозримото бъдеще. И във Вашингтон го знаят. Единствената полза от цялата програма ще бъде, че няколко компании ще напълнят джобовете си, разработвайки нещо, което никога няма да види бял свят.

Информацията се категоризираше според надеждността на източника.

„От извора“ означаваше информация от източник, имащ пряк достъп до онова, за което съобщаваше. „Недоказана“ — информация, която трябваше да бъде надлежно проверявана. „Непотвърдена“ — такава, която идваше от съмнителен източник, но след като той успееше с времето да докаже информираността си, се прекатегоризираше в „надеждна“.

Вербуването на източници беше негова специалност; правилата на играта бяха прости: използвай здрав разум. Обектът трябваше на първо място да си струва усилията и да има достъп до надеждна информация. Ако отговаряше на тези условия, с него се установяваше контакт, по възможност неформален и привидно случаен, след което се създаваше приятелство. Разбира се, винаги имаше опасност обектът да се окаже примамка, противников агент, маскиран като разработвано лице. Точно каквото Зорин си бе помислил първоначално за Аладин. Такива неща се случваха често и обикновено слагаха край на кариерата на водещия офицер от КГБ. Накрая, след щателна проверка за благонадеждност и поне седем лични срещи, на които да получи одобрението на вербовчика, той се завеждаше на отчет със съответния псевдоним.

Аладин обаче бе преминал успешно всички изпитания и бе категоризиран като „високо надежден“.

И току-що му бе подал информация, която в най-добрия случай можеше да се окаже фантастичен удар, а в най-лошия — лъжа. Той я бе докладвал нагоре. С което само си бе спечелил мъмрене от началниците.

Москва гледаше на ИСО като средството, с което Съединените щати целяха да неутрализират съветската военна мощ и да изземат инициативата при контрола върху въоръженията.

За Кремъл една отбранителна система с космическо базиране правеше нападателната ядрена война неизбежна. И кремълският отговор не закъсня: Съветите трябваше да разработят подобна своя система, като на КГБ бе възложено да ускори процеса посредством шпионаж. Но вместо да им предостави така желаната полезна информация, Зорин им бе докладвал, че всичко това можело да се окаже измама.

Той се размърда в кожената седалка на самолета, като си припомни официалния отговор на своя доклад за Аладин.

Не ни занимавай с глупости и се захващай за работа.

И въпреки това историята бе доказала правотата му. Никога където и да било не бе съществувала система за прехващане и унищожаване на ядрени ракети. Но Съветският съюз похарчи милиарди рубли, за да изгради такава, мислейки си, че през цялото това време Америка строи своята. Действително, изгоряха и милиарди долари, но — както бе казал Аладин — всичко това бе заблуда, която Роналд Рейгън съзнателно бе поддържал. За да накара врага сам да се погребе. Както и стана. Съветската икономика се срина от хиперинфлация, като повлече със себе си и целия комунистически свят. Стомахът му се свиваше всеки път, когато си помислеше как всичко това е могло да бъде избегнато. Стига само Москва да ги бе послушала — него и останалите разузнавачи, които докладваха независимо един от друг всичко онова, което бяха научили. Но невежеството е най-голямата слабост на конформизма. Шепа хора в държавата вземаха всички решения, а останалите ги изпълняваха, колкото и идиотски да бяха.

Той затвори очи и се унесе. Червената армия вече не маршируваше в победен строй с изпънати високо вдигнати крака в лъснати ботуши по паважа на Червения площад. Където навремето стояха ония глупаци. Тези дни бяха минали.

И ето го сега, десетилетия по-късно. Сам. Но не и безпомощен. Имаше кръвта и силата на селянин и решителността на комунист. Десетилетия на размисъл го бяха научили, че съветската система бе изградена върху институционализирано недоверие, при което военното и цивилното разузнаване не общуваха помежду си. Идеята беше да не им се позволява да станат прекалено самонадеяни или пък твърде могъщи, но реалният ефект беше парализа и за двете. Всяка от тези разузнавателни служби изобщо не се интересуваше какво мисли другата; и двете бяха майстори в събирането на информация и лаици в анализирането й. Ето защо, изправени пред очевидния факт на участието на Съветския съюз в едно яростно отчаяно състезание, изцяло изфабрикувано от американците, и двете бяха отхвърлили единствения възможен извод и бяха продължили да се борят с призраци до общия си край.

Но той нямаше да бъде такъв глупак. Това беше неговата война.

Тревожна тръпка премина по тялото му. Нищо странно. Всеки агент на терен познаваше чувството на страх. Добрите се научаваха как да го овладеят. Главният противник — САЩ — му бе отнел всичко: миналото, репутацията, постиженията, воинския чин, дори личното му достойнство и чест. Но не и живота.

Този път нямаше да има грешки.