Стив Бери
XIV колония (16)

15

Езерото Байкал

19:50 ч.

Зорин се върна в дачата и се насочи право към главната къща. Още с влизането му го уведомиха, че американецът е заловен. Твърде дълго бе бездействал и сега усещането, че отново нещо се случва, му доставяше неимоверна наслада. Всичко беше готово. Единствено тази малка подробност — присъствието на Малоун — му дойде изневиделица.

Но и тя само добавяше към радостната му възбуда.

Той прекоси салона с високи тавани и величествена гледка към замръзналото езеро. В камината гореше буен огън. Намери стълбището за подземието, където го чакаше Малоун, прикован с белезници за дебела метална тръба. Светлината от голите крушки с метални решетки хвърляше черни сенки наоколо. Американецът беше без палто, а под мишницата му висеше празен кобур.

— Уби двама от хората ми — каза Зорин вместо поздрав.

— Случват се и такива работи, когато почнеш да стреляш по някого.

— Защо си тук?

— За да открия Белченко, който явно не желае да бъде открит. Грешката е моя.

— Шпионин ли си?

— Не. Книжар.

— По радиото ми каза, че си Котън Малоун. Кой ти измисли това име? Котън?

— Дълга история, но понеже имаме време, с удоволствие ще ти я разкажа.

— Трябва да тръгвам.

— Ти си от Червената гвардия, нали?

— Служих на страната си до деня, в който тя се разпадна.

— След което се озова тук.

— Дойдох по своя воля с други, които вярваха в същото като мен.

— Предполагам, че милионите убити невинни хора едва ли споделят мнението ти за Съветския съюз.

— Може би са прави. Понякога се престаравахме.

Меко казано. Зорин, както и всички останали служители на КГБ, бяха обучени в тънкостите на убийствата и изтезанията. Действително милиони бяха загинали. Зорин бе преминал специални курсове по прилагане на болка с максимална ефективност. И бе прочел всичко за „разширените методи на разпит“ на ЦРУ — модерен евфемизъм за изтезания. Не че лично той имаше нещо против.

— Америка няма представа какво е да си гражданин на Съветския съюз — заяви той. — Седемдесет и пет милиона наши хора загинаха през двайсети век, а на никого от оцелелите не му пукаше.

— Повечето от тях бяха убити от глупостта или поквареността на държавното ви ръководство. В сравнение с вас нацистите бяха аматьори в избиването на хора. Ти от кои беше, КГБ?

— Да. Командир от Спецназ, готвехме се за война с Щатите.

— Това отдавна приключи — каза Малоун.

— Може и да не е.

Зорин ясно си спомняше онзи ужасен ден през август 1991 г., когато разярената тълпа щурмува седалището на КГБ на „Лубянка“. Хората размахваха юмруци, псуваха, бяха се опитали дори да съборят статуята на Дзержински, но Железния Феликс бе устоял. Наложи се да дойде кран, за да довърши започнатото, а на площада остана да стърчи само голият пиедестал. В този ден нито един от събралото се множество не изпитваше и сянка на страх от възмездие заради осквернената памет на някога страховития шеф на Тайната полиция.

Посланието беше ясно: Времето ви изтече.

— Рейгън беше доста хитър — сви рамене той. — Беше се заел да ни унищожи и го постигна.

Слава богу, че Америка вярваше в откритостта. Демокрацията се гради върху сблъсък на идеи и толерантност към различните гледни точки. Нейните поддръжници наивно вярват, че истината винаги възтържествува, а народът е най-добрият арбитър. Те вярват в свободното разпространение на информация като абсолютно благо. Много американски документи, някога засекретени, с времето бяха излезли наяве. Изписаха се книги, много от които бе чел; в тях се намекваше за общите усилия на Белия дом и Ватикана да поставят Москва на колене. Но докато тези писания се основаваха върху предположения и догадки, той знаеше неща, които за авторите им си оставаха скрити. Наистина имаше заговор за подкопаване на Съветския съюз.

Той дори знаеше кодовото му име. „Пас напред“.

— Америка не може да си представи какъв хаос предизвика — каза Зорин. — Когато разрушихте политическата система на СССР, това сложи край на реда, даде шанс на престъпни елементи да овладеят държавата. Всичко, на което аз, а и хиляди като мен бяхме посветили живота си, изчезна. Следователно сме длъжници на Америка. И моментът да й платим дължимото е настъпил.

От самото изричане на тези думи му олекна. Твърде дълго ги бе крил в себе си. И макар вече да минаваше шейсетте, уроците, които бе научил на млади години, не бяха забравени. Напротив — споменът за ония времена му бе помогнал да оцелее през последния четвърт век. От този момент нататък действията му щяха да са бързи и естествени, без миг колебание. Само резултати.

Какво освежаващо чувство на свобода!

Напоследък се сещаше често за годините, прекарани във Военната академия, където, преди да стане шпионин, се бе научил да бъде войник. Любимият му инструктор — един подполковник — бе набил в главите на всички свои курсисти, че Съединените щати са главният противник.

Забравите ли това, ще платите с живота си.

И той не го бе забравил.

Много пъти през кариерата си бе получавал задача да ликвидира чужд агент и всеки път се бе справял успешно.

Мразете съседите, съучениците, дори приятелите си, но никога другарите си по оръжие. Запомнете: когато избухне война, всички ние ще имаме един общ враг. Трябва да познавате този враг и да го уважавате. Научете как е устроена Америка. Как функционира. Опознайте силните и слабите й страни. С Америка това е лесно. Те сами споделят проблемите си със света. Слушайте ги внимателно.

И ето че войната избухна. Но тя не бе обявена от главния противник, както винаги бе очаквал. Вместо това битките се водеха незабелязано; малцина изобщо съзнаваха, че с тях се воюва. Двама генерали — Рейгън и онзи проклет полски папа — бяха пълководците. За оръжия ползваха не бомби и куршуми, а Бог, морал и пари — една комбинация, с която притиснаха Съветския съюз политически и икономически в ъгъла. И никой не усети какво става, докато не беше вече късно.

Комунистите трябва внимателно, грижливо и умело да се възползват от всяка пукнатина, колкото и да е малка, в защитата на врага.

Това бяха думи на Ленин от 1920 г., които тъкмо Съединените щати бяха приложили на практика по виртуозен начин. Сега беше негов ред.

— Вероятно си даваш сметка — каза Малоун, — че светът вече не е същият. Че Студената война приключи.

— За теб може би. Не и за мен. Аз съм ви длъжник и смятам да си върна дълга.

След 52 часа, добави наум той.

Зорин носеше гордостта от миналото като мантия на раменете си. Един офицер от КГБ трябва да има чисти ръце, горещо сърце и бистър ум. Той мразеше онези — свои и чужди, които му бяха отнели правото да се чувства горд. Навремето му бяха казвали, че единственият достоен начин да напусне КГБ е смъртта, и той го бе повярвал.

Обърна се и тръгна към стълбите.

— Ще пратя хората си, които вече познаваш от черната баня. Имат да ти казват това-онова, а днес са особено мотивирани, понеже си убил двама техни другари.

— Само не се надувай прекалено — подвикна Малоун.

Зорин спря, извърна се и го погледна с тънка самодоволна усмивка.

— Никога не го правя — отвърна той.