Стив Бери
XIV колония (67)

66

Зорин си светеше с фенерчето, докато крачеше напред; гледаха да стъпват по гола земя, където снегът още не бе започнал да покрива. Времето беше студено, но не дотам, че да натрупа бързо. Засега едва се задържаше по земята и по голите клони над главите им. От устата му излизаше пара с всяко издишване и той се питаше защо бяха оставили колата толкова далече от къщата. Докато накрая не разбра защо: пътят напред беше преграден от съборени дървета.

Кели прекрачи дънерите.

— Аз ги повалих преди няколко години, за да пречат на неканени гости. Докато живеех във Вашингтон — каза Кели, — идвах редовно тук. Сега минавам веднъж в годината, обикновено през лятото. Някои неща се нуждаят от поддръжка. За последно бях тук през август.

Единственият шум беше от стъпките им; единственото движение — ленивото падане на снежинките във въздуха. Засега нямаше и следа от чуждо присъствие. Лъчите на фенерчетата им придаваха форма на мрака. Напрегнал слух докрай, Зорин чуваше биенето на сърцето си, но нищо друго.

Стигнаха до къщата и видяха, че стените и покривът бяха цели, нямаше счупени прозорци, вратата не беше разбита. От едната й страна се издигаше тухлен комин.

— В добро състояние е — каза Кели. — Когато идвам, отсядам тук. Не е петзвезден хотел, но върши работа. Важно беше да не я оставя да се руши. — Той посочи с лъча на фенерчето. — Оттук.

Заобиколиха къщата; отзад имаше още петдесетина метра ливада, след която отново започваше гора. В тъмното различиха очертанията на правоъгълна постройка, може би пет на десет метра, покрита с мръсотия.

— Хамбар — каза Кели. — Построен е неслучайно на това място.

Кели извади от джоба си ключ, за да свали катинара от вратата. Вътре миришеше на влага и гнило. Над главите им се виждаха голи греди. Нямаше прозорци. Покрай едната стена бяха наредени земеделски сечива; имаше ръчна количка и косачка за трева. До отсрещната стена бяха струпани дърва за огрев, а до тях стоеше брадва с дълга дръжка.

— Тук е, отдолу — каза Кели, като застърга с обувка по пръстения под. — Никой не би се досетил.

Зорин видя от тавана да виси лампа с електрически крушки и излезе навън, за да огледа. Фенерчето му освети чифт жици, покрити с полепнал сняг, които водеха към покрива на къщата.

— Предишният собственик беше инсталирал генератор под земята. На мен ми трябваше постоянно захранване, затова прокарах връзка от къщата. Никога не е имало проблеми с тока. Но дори да спре, има акумулатори.

Кели остави торбата на пода и сложи фенерчето до нея.

— Трябва да разчистим малко от дървата.

Малоун и Касиопея оглеждаха наетата кола, паркирана в средата на тесния път под тунел от голи клони. Джипиесът ги бе отвел право при нея. Малко по-напред се виждаше присветването на джобни фенерчета.

Той си спомни за оръжейните скривалища на КГБ, описани в публикувания през 90-те архив на Митрохин; там пишеше, че всички били направени да се взривят при проникване. До ден-днешен от СВР не признаваха за съществуването им, а още по-малко предлагаха помощта си за тяхното премахване. Можеше само да гадае какви предпазни мерки бяха взели Съветите, за да опазят своите бомби РА-115. Кели и Зорин ги бяха довели до тук и той допускаше, че знаят какво вършат. Това означаваше, че двамата с Касиопея трябваше просто да ги изчакат да неутрализират взрива.

Малоун забеляза нещо на задната седалка. Пътна чанта.

Той отвори задната врата и я разкопча. Вътре имаше чук, катинар и болтови клещи. Агентите в „Макдоналдс“ им бяха докладвали, че и трите са купени от магазина в Мериленд. Но с тях би трябвало да има и други неща — например лопата, която липсваше.

Той затвори тихо вратата и посочи с пръст напред. Двамата продължиха все по-навътре в мрака.

Зорин метна встрани поредната цепеница. Бяха преместили част от дървата в средата на хамбара, разкривайки отъпкания пръстен под отдолу. Кели грабна лопатата и започна да копае внимателно. Знаеше какво върши — всяко забиване на острието беше изпълнено с хирургическа прецизност, докато описа кръг около един метър в диаметър.

— Затвори вратата — каза му той.

Зорин пристъпи към вратата и затвори двете крила. Единствената светлина в помещението идваше от фенерчетата, насочени към кръга. С върха на лопатата Кели внимателно разрохкваше пръстта вътре в него. После остави инструмента.

— Трябва да се борави внимателно.

Кели се наведе и започна да изрива с ръце пръстта. Отдолу се подаде тъмен метален капак.

— Няма ключалка — каза Зорин.

Кели го изгледа.

— Не виждам нужда. Ако този капак не се отвори правилно, следва детонация на шест килотона ядрен взрив.

По гръбнака на Зорин преминаха тръпки. Кели огледа капака.

— Изглежда наред. Никой не го е пипал. Би ли ми подал лопатата?

Той му я подаде и Кели започна да изрива пръстта във формата на пътечка, на половин метър встрани от входа на скривалището. Захвърли отново лопатата, разчисти пръстта с ръце и посегна към фенерчето, за да освети малка пластмасова кутия. Наведе се и издуха последните прашинки пръст от изпъкналия й капак. После бръкна отстрани и натисна ключалката. Капакът се повдигна. Вътре имаше три чифта кабели, свързани два по два с прекъсвачи.

Червен. Жълт. Черен.

— Трябва да прекъснеш точно определен чифт — обясни Кели. — Иначе гръмва. Ако прекъснеш и трите, също гръмва.

Хитро, каза си Зорин.

Кели завъртя червения прекъсвач.

— Всеки път ги разменям, за по-сигурно. Тази година е червеният.

Кели раздалечи голите медни жици и ги изви назад, за да не се допират. След това се пресегна и отвори капака; металните панти дори не изскърцаха. Отдолу се виждаше фиксирана за стената метална стълба, която се спускаше три метра надолу.

— Давай — каза той на Зорин. — Най-долу има електрически ключ.