Стив Бери
XIV колония (46)

45

Зорин пътуваше на седалката до шофьора. Колата на Кели беше малка, с две врати. Бяха излезли незабелязано през кухненския вход и бяха взели колата от гаража без инциденти. Той беше все още озадачен от престрелката около къщата. На моста над реката се разминаха с две патрулни коли. Но зад тях не се виждаше никой, докато пресичаха Шарлъттаун. Излязоха на главното шосе.

— Накъде пътуваме?

— Към главния противник.

Америка.

— Скрил си бомбите на сигурно място, нали?

— Инструкциите ми бяха да намеря скривалище, където да останат дълго време незабелязани, но годни за ползване.

— Какво се случи с теб? — попита Зорин. — След като се разделихме с Андропов онази вечер.

— Върнах се към предишния си живот. За разлика от теб, Александър, аз не съм роден в Русия. Родителите ми бяха инфилтрирани агенти в Щатите. Аз съм американски гражданин с американски паспорт. Онази вечер бях дошъл в Москва с организирана екскурзия. Смея да кажа, че през осемдесетте Русия не беше популярна дестинация, но все пак там ходеха и американци. Получил бях заповед да се явя за лична среща, затова се записах. Въпросната вечер се измъкнах от хотела и дойдох до тайната квартира.

Зорин знаеше за „Интурист“ — държавната туристическа агенция, единствената, на която бе разрешено да функционира в СССР, основана лично от Сталин. Всичките й служители бяха агенти на КГБ и наблюдаваха достъпа на чужденци до Съветския съюз. Официално той бе работил в различни бюра на „Интурист“ зад граница и сега разбираше как Кели бе успял толкова бързо да се озове в Москва за срещата.

— След онази вечер се присъединих обратно към групата туристи и се върнах с тях във Вашингтон. Работех по професията си, същевременно изпълнявах заповедите по „Мат в два хода“ и непрекъснато се ослушвах.

Доказано най-добрият начин за събиране на разузнавателна информация. Той бе вършил същото по време на няколкото си задгранични мандата, но не социалните контакти бяха силната му страна. Зорин беше изпълнител на оперативни задачи.

— След декември деветдесет и първа нищо вече нямаше значение — продължи Кели. — Всичко приключи. КГБ или СВР не направиха опит да се свържат с мен. А как бяха нещата при теб?

— На мен бързо ми писна от новата Русия. Твърде мафиотска е за моя вкус. Жена ми и синът ми починаха, живеех сам и чаках удобен случай.

— Аз също се питах дали някога ще се яви такава възможност — каза Кели. — Дълго време си мислех, че всичко е свършено. Андропов почина през осемдесет и четвърта. А трябваше да получавам указания лично от него. Но продължих да си върша работата.

— Аз също. Дължим го на всички тях да доведем започнатото докрай. „Мат в два хода“ е името, което Андропов измисли на твоята операция. Този символизъм още ли е актуален?

— О, да. В шаха мат в два хода е развой на играта, възможен единствено когато съперникът играе невероятно глупаво. В този смисъл Америка много ни помогна.

— Аз бях „Тих ход“.

Кели се засмя.

— Колко подходящо! Маневра, която не застрашава никого на дъската. Андропов имаше чувство за хумор.

— Ти знаеше ли, че другите двама не са живи?

— Да, научих за преждевременната им смърт. И не ми беше трудно да се досетя на какво се е дължала. Колкото по-малко знаеха, толкова по-добре. Предположих, че идеята е аз да съм последният жив, за да чакам нареждането да приведа в изпълнение „Мат в два хода“. Но как ме откри?

— Името ти фигурира в старите архиви. Открих адреса с помощта на човек, който имаше достъп до секретна информация. Сигурно в Москва са прочели същите документи, които ми показа архиварят.

— Съгласен съм. Мъжът в къщата със сигурност беше от СВР.

— И така, първият ти ход е бил да укриеш оръжията. А какъв трябваше да е вторият ход на операцията? Печелившият?

— Епицентърът на взрива.

Това беше нещото, което Белченко не бе успял да изясни или пък не искаше да споделя. Андропов им бе казал онази вечер, че ще ударят Америка право в сърцето. Че са открити две слабости и че в подходящия момент щели да й дадат урок. С минимум усилия — максимум ефект.

— Открих информацията за Нулевата поправка — каза Зорин. — Повече по стари документи, отколкото благодарение на архиваря. Така знам, че моментът е настъпил.

— Спомняш ли си какво ни каза Андропов? — Кели вдигна два пръста нагоре. — Две слабости. В плика под чинията ми се намираше подробното им описание. Едната е Нулевата поправка.

Която Белченко му бе обяснил.

— Втората е точното място за взривяване.

Вече навлизаха в континентална Канада.

Кели добави:

— Аз съм единственият, който го знае.

Малоун шофираше, а до него Касиопея беше вперила поглед напред; бинокълът за нощно виждане улесняваше задачата й. Бяха на близо два километра зад Зорин, като се опитваха да се слеят с оскъдния трафик по шосето. Засега нямаше признаци да са ги забелязали. И как да ги забележат? Те бяха тръгнали две минути след Кели и Зорин; успяха да ги настигнат, когато по моста над река Хилсбъро се зададоха полицейски коли и Кели намали скоростта, за да не привлича внимание. Следяха ги от разстояние, докато се движеха на запад, и Касиопея предаде на Котън разговора, който бе дочула от къщата на Кели.

— Намираме се в Ню Брънзуик — каза му сега тя.

— Била ли си тук преди?

Тя свали бинокъла.

— Няколко пъти. Симпатично местенце.

— Имаш ли представа накъде отиват?

— Напред има летища, при Монктън и Сейнт Джон. Освен това се задава голямо кръстовище. Може да свият на запад за вътрешността на Ню Брънзуик или пък на изток за Нова Скотия.

— Нека да изчакаме и да видим.

— Кои според теб бяха тези мъже в къщата на Кели?

— Руснаци. Какви други?

— Съгласна съм. — Тя отново вдигна бинокъла до очите си. — Завиват на запад, към Монктън. Според телефона ми до там има около петдесет километра.

Той даде газ, за да завие след тях.

Две неща не биваше в никакъв случай да се допускат. Първо, да се оставят да бъдат открити. И, второ, да загубят следите на колата отпред.