Стив Бери
XIV колония (75)

74

С кола на Белия дом Стефани отиде до болницата в Манасас. Още като чу за Люк, се обади на Дани, който настоя тя веднага да тръгне натам. В болницата се запозна със Сю Бегин, която й каза, че Люк имал сътресение на мозъка и тежка бронхиална травма от вдишания дим. Бил в безсъзнание, прочиствали дробовете му с кислород. За щастие, нямал изгаряния. Бил скрит под масивно легло, което го запазило, докато Сю успяла да го измъкне.

Сега Стефани стоеше до леглото на Люк и гледаше младия Даниълс. Беше добър агент; отначало го бе взела по настояване на чичо му, но той се бе отличил с безупречната си служба. Дори Котън го хвалеше. Лекарят й бе казал, че ще се оправи, но трябва да си даде няколко дни почивка. Междувременно тя трябваше да научи какво бе правил в онази къща.

Сю беше в стаята на баща си. При бягството по-възрастният мъж бе получил остър пристъп на астма и сега беше в полусъзнание, но щеше да се оправи. За щастие, медицинските екипи и пожарната бяха пристигнали навреме и бяха откарали двамата мъже право в болницата.

Времето летеше. Наближаваше 12 часът.

Описанието и регистрационният номер на откраднатия служебен автомобил бяха разпространени до всички полицейски участъци в радиус от сто километра около столицата. Екипи преглеждаха записите от камерите по шосетата с надеждата колата да се появи отнякъде. Но тя знаеше, че такива съвпадения стават само на кино. В този град живееха много хора с безброй коли. Камерите по шосетата бяха стотици, заснетите часове записи — хиляди.

Тайните служби бяха поставили под контрол скривалището, но от ядрени устройства нямаше и следа. И, което бе още по-лошо, те нямаха представа как изглежда Зорин. В американските бази данни нямаше негова снимка, а руснаците отказваха да им предоставят такава, дори да я притежаваха. Човекът от доста време не беше в играта. Но Котън и Касиопея можеха да го разпознаят, ако го видят. Кели също се бе оказал костелив орех, понеже за него не се знаеше почти нищо.

Вратата се отвори и Сю влезе.

— Как е баща ти?

— Ще се оправи, но трябва да минат няколко дни.

— Трябва да знам какво се е случило.

— Трима мъже нападнаха къщата с гранати. Аз успях да избягам през прозореца. Отвътре чух изстрели. Пожарникарите ми казаха, че са открили труп, явно Люк бе успял да обезвреди единия. Аз застрелях другите двама отвън. Успяхме да изведем баща ми, но той получи пристъп. Люк остана вътре.

— Знаеш ли защо?

— Не. Когато баща ми и Люк влязоха в спалнята, аз останах да пазя отвън. Търсеха дневника на Талмидж, но нямам представа дали изобщо са открили нещо.

И все пак Люк бе рискувал живота си, за да остане в горящата сграда.

Иззвъня телефон. Не беше нейният, а този на Аня.

— Би ли изчакала за минута отвън? — помоли Стефани.

Когато Сю излезе, тя извади телефона от джоба си; беше го носила със себе си още откакто Люк го бе извадил от смачканата кола на Петрова.

— Аня? — каза мъжки глас, когато тя отговори.

— Здравейте, другарю Зорин. Не, не е Аня.

Мълчание.

— Казвам се Стефани Нел, от Министерството на правосъдието на Съединените щати. Знам какво сте намислили.

— Съмнявам се.

— Помислете пак. Телефонът й е у мен.

— Къде е Аня?

— Аня е мъртва.

— Как умря?

— При автомобилна катастрофа, докато се опитваше да избяга. — Тя реши да блъфира. — Знаем, че сте във Вашингтон и че разполагате с ядрена бомба. Открихме скривалището ви във Вирджиния.

— Това няма значение. Както сами видяхте, то е празно.

— И петте ли са при вас?

— Петте какво?

— Няма да стигнете до Белия дом.

— Аз съм вече там.

И разговорът прекъсна.

Истина или измислица? Невъзможно бе да се каже. Стефани погледна надолу към Люк. Онова, което той знаеше, сега бе по-важно от всякога. Всъщност то беше единствената им следа.

 

 

Зорин стоеше пред закусвалнята, като се опитваше да запази самообладание. Изключи телефона. Аня — мъртва?

Не беше изпитвал подобно усещане за загуба от смъртта на съпругата си и сега познатата болка го преряза през корема. Аня доброволно бе прегърнала неговата кауза, превръщайки я в своя. Дали се бяха обичали? Трудно беше да се каже; и двамата умееха да крият чувствата си. Но връзката с нея му бе носила удовлетворение. И сега съзнанието, че вече не е между живите, затвърди още повече решимостта му.

Това щеше да е неговата последна мисия.

Жената на телефона — Стефани Нел — бе научила оттук-оттам по нещо. Но той не беше вчерашен и усещаше кога блъфират. Тя знаеше за ядрените устройства, но не и дали бяха съхранявани в скривалището. И сега определено нямаше как да е наясно къде се намират. Но знаеше целта.

Белият дом.

За нейно съжаление, това нямаше да й свърши много работа. Изобщо нямаше да разберат откъде им е дошло.

 

 

Стефани нямаше как да възстанови връзката. Зорин беше изключил телефона си или може би вече го бе унищожил и се намираше някъде наоколо, свободен и необезпокояван.

— Сю! — извика тя.

Младата жена влезе обратно в стаята.

— Няма ли начин да говорим с баща ти?

— Той ще е в безсъзнание поне до утре. Докторът казва, че е имал късмет, че не се е задушил в дима.

Това стесняваше възможностите й за действие.

Мониторът до леглото на Люк чертаеше зигзагообразните си линии и писукаше ритмично. Тя се пресегна и натисна бутона за повикване на сестрата. Време беше да се знае кой е шефът. Сестрата се появи и тя й нареди да намери лекуващия лекар на Люк. Когато жената се опъна, Стефани показа значката си, за да е ясно, че това не е молба. Сестрата кимна и излезе от стаята.

— Кажи ми всичко, което знаеш — обърна се Стефани към Сю. — Както виждаш, не съм в настроение за излишни любезности.

— Баща ми разказа на Люк за дневника на Бенджамин Талмидж. Спомена, че Чарън може би го е държал в къщата си. Баща ми смяташе, че знае къде може да бъде, затова отидохме да проверим.

Аня беше търсила същото; сега Стефани разбираше защо Люк бе рискувал живота си.

— Нямаш ли представа защо е толкова важен?

— Допреди два дни изобщо не бях чувала баща ми да го споменава. Но той каза на Люк, че преди много време някакъв съветски агент може да го е виждал.

Същото бе казал и Питър Хедлънд.

Лекарят влезе в стаята и тя му обясни, че иска Люк в съзнание.

— Това е невъзможно — отвърна той. — Твърде опасно е. Трябва да се събуди сам.

Тя бе очаквала такъв отговор, затова отново извади значката си.

— Стига ви да знаете, докторе, че става въпрос за национални интереси. Имам по-малко от три часа, за да установя нещо, и за целта трябва да разговарям с моя агент. Уверявам ви, самият Люк би искал същото от вас.

Медикът поклати непреклонно глава.

— Има ли стимул, който да го върне в съзнание?

— Има, но няма да му го приложа.

Сю пристъпи към леглото, вдигна Люк за яката и го зашлеви през лицето. Това също можеше да свърши работа. Докторът пристъпи към нея, за да я спре, но Стефани го спря с изваден пистолет.

— Изчезвай!

С изкривено от шок лице специалистът се изнесе.

Сю отново зашлеви Люк, после го разтърси. Той се закашля и отвори очи като човек, който се събужда от сън; зениците му бяха разширени и трудно се фокусираха.

— И така става в полеви условия — каза Сю.

Което си беше самата истина. Стефани се усмихна.

— Люк, събуди се!

Тя виждаше, че той се мъчи да направи точно това.

— Искам да знам дали си открил нещо в онази къща.

Стефани погледна към Сю; нямаха друг избор. Тя кимна и Сю отново го удари през лицето.

Очите му се ококориха.

— Ти… удари ли ме?

— Да, но с голямо уважение.

Той разтри бузите си.

— Заболя ме.

— Чу ли какво те питам? — обади се Стефани.

— Да, чух. Но ми е трудно да дишам.

Към главата му имаше прикрепени тръбички, които подаваха кислород. Тя го остави да си поеме няколко пъти дълбоко дъх.

— Покривът се срути — каза той. — Как съм се измъкнал?

— Сю ти спаси кожата.

— Май съм ти длъжник.

Стефани извади телефона си и набра номер. Когато се свърза, натисна бутона за високоговорител. Дани бе очаквал позвъняването й. Той също съзнаваше, че без онова, което Люк имаше да им каже, бяха загубени.

— Дневникът на Талмидж е… в къщата — каза Люк. — Ние го четяхме. Бегин и аз. — Той потърка глава с длан. — Но не бяхме приключили… когато започна стрелбата.

— Къщата е обгоряла — каза Сю. — Но още се държи.

— Дневникът беше унищожен, така ли? — намеси се трети глас. Дани.

Люк видя телефона в ръката на Стефани.

— Не, не е — отвърна той.

— Казвай, Люк — възкликна Дани. — Цялото правителство на Съединените щати пристига в Белия дом. Трябва ли да ги изгоня?

— Дневникът е в шкаф за документи в дрешника към главната спалня. Тайно помещение, за което Бегин знаеше.

Силите го напускаха. Стефани му направи знак да спре да говори.

— Стефани — обади се Дани, — ти си най-близо до там. Петрова отчаяно търсеше този дневник. Трябва да го намерим.

А Зорин не го е открил, но продължава напред.

— Тръгвам.

— Изпращам хеликоптер да те върне.

 

 

Малоун наблюдаваше Дани Даниълс. Когато дойде позвъняването от Стефани, президентът прекоси коридора на втория етаж и отиде в дневната отсреща, където с Едуин Дейвис бяха направили кризисен щаб. Долу имаше твърде много хора, за да се надяват на спокойствие. Новите служители нямаха търпение да заемат работните си места, а старите опразваха бюрата си.

— Трябва да отида в тази къща — каза Малоун на президента.

Даниълс поклати глава.

— С Касиопея сте единствените, които знаят как изглеждат Зорин и Кели. Ще ми трябвате в охранявания периметър. Имаме камери навсякъде. Вижте дали няма да ги забележите някъде извън оградата.

— Това не е кой знае каква защита.

— С друго не разполагаме.

— Не трябва ли да сте долу и да посрещате гостите?

— Мислиш ли, че ми пука? Или пък на тях за мен? Времето ми изтече.

До момента не бяха успели да открият колата, която Зорин бе откраднал, но все още преглеждаха записите от уличните камери. Всички агенции бяха поставени в повишена готовност, но по груби изчисления на този и следващия ден в града щяха да дойдат над милион души.

— Той има бомба — каза Даниълс. — И двамата с теб знаем това.

Малоун беше на същото мнение.

— Може дори да са повече от една.

— Ще се опита да изпепели всичко наоколо. А ние не можем да направим нищо, без да предизвикаме паника. Ами ако грешим?

Даниълс гледаше едва ли не примирено. Липсата на категорични доказателства ги затрудняваше извънредно много.

— Наистина не разбирам защо да не направим тъпата клетва в Капитолия, какво като е неделя! Ако идеята е да уважим почивния ден като ден Божи, нима днес не работим повече от утре?

Малоун долавяше безсилния гняв в гласа му.

— Експертите твърдят, че Зорин трябва да бъде наблизо — продължи Даниълс. — Което означава да разнася куфара със себе си.

Заедно с тежък чук, болтови клещи и катинар — трите неща, които Зорин специално бе прибрал от колата. Даниълс беше прав: трябваше да се наблюдават охранителните камери около периметъра.

Той стана. С него стана и президентът, облечен в официален костюм и вратовръзка. Утре щеше да бъде с фрак за последното си публично появяване пред Капитолия.

— Обясниха ми също, че няма да е като на кино — каза Даниълс. — Нямало брояч на секундите. Бомбите били направени още преди такива да бъдат изобретени. Всъщност изобщо няма часовников механизъм. Твърде много движещи се части. Всичко е съвсем просто. За да го изключиш, просто щракваш едно лостче вътре или изваждаш кабелите от батерията, което прекъсва захранването, оттам температурата се покачва, което на свой ред отключва реакция. Но ако загрее твърде много, спусъкът се задейства и вече няма връщане назад.

На Малоун чутото никак не му хареса.

— Помислих си, че е редно да знаеш — каза Даниълс. — За всеки случай. Аз съм долу. И ще върша онова, което се очаква от бившия президент.

Малоун погледна часовника си.

10:20.

Оставаха още час и 40 минути.