Стив Бери
XIV колония (78)

77

Зорин броеше внимателно крачките си, докато се убеди, че се намира директно под Белия дом. Беше целият покрит с мръсотия; тунелът ставаше все по-тесен, колкото по-надолу се спускаше под земята. Накрая той стигна до мястото на взривяване, както му го бе описал Кели. Андропов би се гордял с него. Мечтата му най-после щеше да се осъществи.

Лежеше по корем, на това място сводът на тунела беше едва на сантиметри над главата му; джобното фенерче осветяваше алуминиевия куфар. Отвори ключалките, но в тясното пространство капакът се повдигна едва до половина. Той знаеше, че след като щракне лостчето, щяха да минат петнайсетина минути до задействане на спусъка — може би малко повече в леденото подземие.

Погледна часовника си.

11:40.

Междувременно Кели сигурно им бе отвлякъл вниманието със заблуждаващата си маневра. Поне за няколко минути това щеше да предизвика изненада, объркване и в крайна сметка — парализа. Засичането на четири РА-115 щеше да приспи сетивата им за достатъчно време, докато петата бомба нанесе своя смъртоносен удар.

Вече сигурно всички бяха събрани в Берия дом, готови за церемонията, която щеше да започне точно в 12 ч. на обед. Той беше чел достатъчно за американските традиции, за да знае, че няма да променят нищо. Щом в Конституцията пишеше 12 ч. на обед на 20 януари — което беше днес, значи така щеше да стане.

Уморените му ръце и рамене трепереха. Бедрата и прасците му бяха останали без сили. Но, легнал на земята, покрит с пръст и мръсотия, той за пръв път от много време насам изпита спокойствие. Краят наближаваше, но какъв край! Съдбата му беше предопределила да завърши земния си път точно тук. Колко подходящо! Може би от пепелта му щеше да поникне ново семе, нова борба, може би нова нация. Омразата, която толкова дълго бе таил в себе си, сякаш бе изчезнала, отстъпила място на мощен прилив на облекчение. Той вече не беше уморен победен старец.

Бе успял.

„Мат в два хода.“

Два хода до победата. Кели сигурно беше вече мъртъв. Оставаше още един ход.

Дясната му ръка бръкна в куфара и напипа превключвателя.

Колко ли още хора щяха да напуснат този свят на днешния ден? Няколко десетки хиляди? По-скоро няколкостотин хиляди. Време беше Главният противник да изпита онова, с което Съветите отдавна бяха свикнали.

Поражение.

Палецът и показалецът му стискаха малкото лостче на превключвателя. Вълна на възторг и опиянение премина през тялото му. Тази искра щеше да подпали света.

— За Отечеството!

И той щракна лостчето.

 

 

Малоун натисна газта до пода и завъртя волана; патрулката се понесе покрай зданието на Министерството на финансите, пробивайки си път между останалите автомобили с лампите и сирената. На Ен стрийт, която беше еднопосочна и затворена, Малоун зави вляво и влезе срещу движението, като буквално избута идващите насреща му коли през четиристотинметровата отсечка до мястото, където църквата „Сейнт Джон“ се извисяваше над Лафайет Парк. Качи колата на тротоара и щеше да влезе в самия парк, ако не се бе спрял в металните боларди. Слезе. Цялото пространство между парка и Пенсилвания авеню беше пълно с народ. Стефани му бе казала за тунел между църквата и Белия дом, най-вероятно точно под краката му. Цялото каре беше заобиколено с временни огради, църквата беше в ремонт, но той прескочи оградата и влезе в обекта. Минувачите по тротоара го изгледаха особено. Е, нямаше време за обяснения. Нито пък за евакуация.

Единственият му шанс бе да предотврати взрива, докато още беше възможно.

 

 

Касиопея тичаше към Белия дом, придружавана от агент на Тайните служби, който бе присъствал на престрелката. Още с пристигането си тя забеляза, че никой не си тръгваше. Влязоха в сградата през Западното крило и агентите вътре им казаха, че церемонията всеки момент ще започне.

— Защо няма евакуация? — попита тя.

Агентът я погледна объркано.

— За какво?

Тя го заобиколи и продължи към основното здание. Двама униформени преградиха пътя й.

— Нататък не може! — каза единият.

— Трябва да опразним комплекса! Вие нищо ли не знаете? Къде е министърът на правосъдието, Брус Личфилд? Намерете го.

Агентът се обади по радиото и направи запитване.

След секунда се обърна към нея и каза:

— Господин Личфилд е напуснал сградата преди половин час.

* * *

Зорин отначало си мислеше да остане до бомбата и да умре при взрива, но сега реши да се върне в църквата и да охранява входа на тунела, в случай че на някого му хрумне да се намеси. Пак щеше да загине, защото щеше да се намира едва на няколкостотин метра от епицентъра, но поне щеше да знае, че е изпълнил дълга си докрай.

Приведен, той тръгна назад през стария тунел, който вонеше ужасно, но иначе се държеше за годините си. Само на мястото, където бе оставил бомбата, сводът беше поддал и тунелът беше почти затрупан; той се съмняваше, че по него все още можеше да се стигне до Белия дом. Лъчът на фенерчето хвърляше мъждиво жълтеникаво петно по тухления под.

Стигна до края на тунела и се изправи в цял ръст. Намираше се в подземието на църквата.

Часовникът му показваше 11:47.

Пет минути, откакто бе активирал устройството.

 

 

Малоун огледа църковния двор; по натрупаните строителни отпадъци, покрити отгоре с тънък слой сняг, нямаше следи от човешко присъствие. В основата на църквата видя двойна метална врата, която сигурно водеше към някакво подземие. Отвън на вратата висеше катинар, но когато се приближи, той забеляза, че е закачен само на едната халка.

Хвана дръжките на двете крила, които без всякакво съпротивление се отвориха навън, разкривайки стръмно стълбище с бетонни стъпала. В осветеното подземие бяха разположени агрегатите на климатичната инсталация.

В далечния край на подземието беше застанал Зорин с фенерче в ръка.

Малоун се затича напред и с цялата тежест на тялото си се блъсна в едрия като защитник по футбол руснак, от силата на удара краката и на двамата се откъснаха от пода.

 

 

Първоначалната изненада на Зорин при вида на Малоун бързо отстъпи място на шок. Този американец беше безсмъртен. Вече два пъти възкръсваше. Изтракването на металните врати го бе сварило неподготвен — пистолетът му беше на няколко метра встрани, където го бе оставил заедно с палтото.

Малоун изобщо не му остави време да реагира.

Тялото на Зорин се стовари с трясък на пода.

 

 

Касиопея беше в шок. Вместо да обяви тревога, Личфилд бе избягал, спасявайки единствено себе си. Беше твърде късно да предприеме каквото и да било.

— Къде е църквата „Сейнт Джон“? — попита тя.

Един от агентите я упъти.

Тя се затича към вратата, като извика през рамо:

— Обади се на Северната порта да ме пуснат да мина!

 

 

Малоун трябваше да приключи бързо тук.

Наоколо не се виждаше алуминиев куфар, а в стената зееше дупка, което можеше да означава само едно: бомбата беше заложена и детонаторът загряваше.

Зорин се отскубна и скочи на крака. Малоун също се изправи, но бе посрещнат от удар с юмрук, от който главата му отхвръкна назад, а долната му челюст едва не се откачи. Втори удар в слънчевия сплит го прегъна на две. Но той се съвзе и заби чело в носа на Зорин, който изохка; последва прав в челюстта.

Зорин залитна назад, но запази равновесие и замахна; ударите му бяха бързи като нападаща кобра. Върху един бетонен блок имаше дебела стоманена верига; той я грабна и замахна с нея. Малоун се наведе и веригата изсвистя над главата му; парченца мазилка се отрониха от стената, където бе попаднал ударът. Зорин отново замахна с веригата, но той я избягна, отскачайки назад.

Този човек умееше да се бие. Е, Малоун не падаше по-долу.

Стъпил здраво с двата си крака, той нанасяше удар след удар. Зорин се опита да замахне отново с веригата, но един вертикално насочен удар в челюстта го зашемети, после два в бъбреците го накараха да отпусне хватката и веригата издрънча на пода.

Малоун се хвърли напред, обви дясната си ръка около шията му и я законтри с лявата. От челото му се стичаше пот. Зорин се опитваше отчаяно да се изскубне, но той стискаше все по-силно. И по-силно.

Дишането на руснака стана накъсано, от гърлото му се чуха хрипове.

Силата, с която дърпаше ръцете му в опит да охлаби хватката около гърлото си, бързо се изчерпваше. Кръвта в ушите на Малоун бучеше, сякаш в него биеше сърцето на Зорин, а не неговото собствено. Досега никога не бе убивал човек с голи ръце, но нямаше избор. Зорин трябваше да бъде премахнат. Без колебание, без жалост, без забавяне. В съзнанието си той отброяваше минутите и знаеше, че времето изтича.

Мускулите на Зорин започнаха да се схващат, тялото му потръпваше в спазми, давеше се, краката му започнаха да ритат като на обесен, после главата му се люшна на една страна и той се свлече безжизнен надолу.

Малоун отпусна хватката и на свой ред рухна на четири крака, останал без сили. В ушите му биеха тъпани, пред очите му танцуваха лилави кръгове. Зорин лежеше неподвижно, с отворена уста, от носа му се стичаше кръв, лицето му беше в рани.

Провери го за пулс. Нямаше.

И тогава се досети.

Зорин бе оказал съпротива, но само формално; също като Кели — неговия другар от КГБ — и той беше дошъл тук с еднопосочен билет. Явно бе възнамерявал да загине в експлозията. Оставяйки се да бъде удушен, той бе постигнал само едно — повече време, през което бомбата да се задейства.

Малоун се наруга заради глупостта си. Бе изгубил безценни секунди.

Той разтри очи и скочи на крака, после се втурна към зейналата дупка в стената. Остра болка го прониза в ребрата, малко по-тъпа в гърба. Намери фенерчето, което Зорин бе захвърлил настрани, и се спусна в тунела.

Побързай!

Мракът го обгърна.