Стив Бери
XIV колония (77)

76

Малоун тичаше през ливадата на Белия дом; Касиопея го следваше по петите. Бяха влезли обратно през Северната порта и се бяха насочили право към Източното крило, зад което се виждаше Министерството на финансите с неговия внушителен портал с огромни колони. От другата страна на тази грамада минаваше оживената Петнайсета улица. Продължиха да се промъкват между дърветата към Източната порта, която пропускаше автомобилния трафик в Елипсата. Той държеше телефона до ухото си и слушаше в реално време как колата се насочва към кръстовището на Петнайсета улица и Пенсилвания авеню. Охраната в целия периметър бе предупредена лично от Едуин Дейвис да не им пречи по никакъв начин; това важеше основно за снайперистите на покрива, поставени в максимална бойна готовност, защото никой не знаеше дали опасността няма да дойде по въздуха.

Тръгнаха по Екзекютив авеню, след това отново навлязоха в тревни площи и минаха покрай паметника на Уилям Шърман, който Малоун така добре познаваше. Входът за коли откъм Петнайсета улица се падаше право напред.

— Той е вече почти до портата — каза гласът по телефона. — Патрулните коли му преграждат пътя.

Чуваха се сирени, зданието на Финансите вече не закриваше нищо. В този си участък улицата минаваше до оградата на Белия дом.

Двамата стигнаха до портата.

Познатата им служебна кола, която Зорин бе задигнал, навлезе с рев в кръстовището, удари спирачки, задницата занесе в почти пълен кръг, предните колела прескочиха бордюра и колата навлезе в Пършинг Парк от другата страна на улицата.

— Там има ледена пързалка — каза Малоун. — Пълно е с хора!

Патрулни коли с лампи и сирени се подадоха откъм кръстовището и застанаха напреки на пътното платно. Малоун и Касиопея изтичаха навън през портата. Откраднатата кола беше спряла под ъгъл на застланата с червени тухли пешеходна алея, по-близо до бордюра, отколкото до пързалката. Слава богу! Нямаше жертви, което беше добре.

Изведнъж всичко утихна.

Трите полицейски патрулки бяха обкръжили колата в радиус около 15 метра, от тях наизлизаха полицаи с извадени пистолети. Малоун и Касиопея се приближиха отзад.

— Отдръпнете се! — изрева най-близкият полицай, без да отделя поглед от сцената пред себе СИ. — Веднага! Махайте се от тук!

Малоун вдигна телефона във въздуха.

— Тук са Тайните служби! — чу се глас от високоговорителя. — Изпълнявайте всичко каквото ви се нареди.

— Я се разкарайте! — сопна се полицаят.

Двама униформени агенти на Тайните служби бяха пресекли улицата и тичаха към тях с вдигнати високо значки. Те поеха командването и наредиха на местните да се дръпнат назад.

— Чу ли какво ти се казва? — обърна се Малоун към полицая.

Той свали оръжието.

— Да.

— Господа! — провикна се Малоун. — Ние ще се оправим сами. Запазете спокойствие.

Шофьорската врата на колата се отвори. От нея слезе мъж. Малоун го позна.

Кели.

* * *

Зорин извади чука от чантата. Стените на подземието бяха иззидани от стари червени тухли, слепени с груб хоросан. Боядисаният бетонен под изглеждаше много по-нов. Целта му беше южната стена, на около три метра от югозападния ъгъл; там имаше един правоъгълен участък с форма и размери на голям портал, където тухлите бяха с малко по-различен цвят от останалите. Нещо като кръпка. Е, тази кръпка нямаше да просъществува дълго.

Той пристъпи към стената, стисна с две ръце дръжката на чука и замахна с всички сили, стоварвайки го върху тухлената зидария, която потрепери под удара. Вторият удар предизвика пукнатина. По пода нападаха парчета.

Според Кели подземието не било част от оригиналната сграда. Било добавено години след завършването на църквата, когато възникнала нужда от разширяване на кораба. Затова била изкопана дълбока яма за пещта на централното отопление, което трябвало да замени примитивните печки с дърва. Преди това църквата стояла върху твърда земя. И все още стоеше, само че в една част от основите й сега имаше подземна кухина. След още няколко удара там стената рухна навътре сред облак прах и отломки.

Зорин си разчисти път за минаване. По челото му под косата бе избила пот. Той сложи чука на пода. Пред него зееше черна дупка.

 

 

Стефани се качи в хеликоптера на морската пехота, който незабавно се издигна във въздуха. Стискайки дневника в ръцете си, тя нареди на пилота да я откара право в Белия дом.

— Ще ни трябва разрешение за кацане — каза той.

— Уреди го. А сега да тръгваме.

Трябваше да бъде абсолютно сигурна, затова разтвори дневника и му хвърли още един поглед.

Януари 1817 г. Президентът Мадисън днес дойде на проверка и ни поздрави за изобретателността, доволен, че сме изпълнили молбата му. Неговите изисквания бяха за таен маршрут за бягство от официалната резиденция, който да води до отбраняемо укритие. Нашата задача бе да открием, проектираме и изградим такъв маршрут. Разгледани бяха няколко възможности, но практически най-осъществимата бе да свържем официалната резиденция с новоосветената църква „Сейнт Джон“. Разстоянието не е твърде много, а тунелът бе лесно замаскиран като отточен канал за Северната ливада и близкото мочурище. По време на изкопаването му не бяха повдигнати никакви въпроси. В столицата съществуват и други подобни съоръжения. Използвахме тухлена зидария както за трайност и здравина, така и за водонепропускливост. Входът за тунела откъм официалната резиденция е скрит под подвижна мебел. В църквата тунелът води до един участък от стената в югозападния ъгъл на подземието. Само президентът и най-близките му сътрудници знаят за точното им местонахождение. Трима от членовете на братството също са в течение. От време на време могат да се наложат ремонтни работи и президентът помоли братството да се нагърби с тази задача.

За нас беше чест да бъдем в услуга.

Значи така, между Белия дом и църквата „Сейнт Джон“ имаше тунел. Тази църква се намираше на няколкостотин метра от резиденцията, северно от Лафайет Парк. Сам по себе си Белият дом беше ремонтиран нееднократно, бяха добавяни нови стаи и подземия, но тя така и не можеше да си спомни някой досега да бе откривал тунел. Но явно такъв имаше.

Зорин трябваше да е в „Сейнт Джон“.

Часовникът й показваше 11:05. Тя набра номера на Едуин Дейвис. Не отговаряше. Опита с Дани. Гласова поща. И двамата сигурно бяха заети с приема и се подготвяха за предстоящото пристигане на новоизбраните президент и вицепрезидент. Защо тогава да не заобиколи посредниците и да не се свърже направо с източника?

Тя набра номера на Личфилд. Той вдигна на второто позвъняване. Стефани притисна апарата до ухото си, за да заглуши грохота на роторите, и извика:

— Брус, под Белия дом ще бъде заложена бомба. Зорин се намира в „Сейнт Джон“, църквата през улицата. Там някъде има тунел. Прати агенти, веднага. Най-вероятно ще взриви бомбата точно в дванайсет часа. Намери го!

— Разбрах, Стефани. Къде си?

— Идвам към теб — извика тя. — Евакуирайте Белия дом. Може би още имаме време.

— Ще се заема — каза той.

Тя прекъсна разговора. И набра номера на Котън.

 

 

Малоун постави мобилния си телефон върху предния капак на полицейската кола и пристъпи напред, като привлече вниманието на Кели. Покритият със сажди сняг хрущеше под краката му, студеният въздух лютеше от автомобилен дим.

Той намери пистолета си под палтото и го извади.

— Имате ли нужда от помощ?

— Ти шегуваш ли се? — отвърна Кели. — Никой не обича такива шегички.

— Дясната му ръка! — извика един агент на Тайните служби.

Малоун вече бе забелязал как ръката на Кели се плъзга надолу по крака, между него и отворената врата на колата, сякаш за да се хване за нещо на седалката.

— Така — каза той. — Да пробваме по друг начин. Тези полицаи наоколо умират от желание да ти пръснат черепа. Дай им една причина да не го направят.

Кели вдигна рамене. Жестът му можеше да означава безразличие, презрение или примирение със съдбата.

— Не се сещам за такава.

Дясната му ръка се извъртя настрани. Държеше пистолет. Малоун обаче беше по-бърз и стреля в краката му. Този човек им трябваше жив.

Останалите полицаи не бяха на това мнение. Изригна буря от изстрели. Куршумите се забиваха в Кели, разкъсваха палтото му, тялото му се гърчеше под ударите им като парцалена кукла. Той се опита да направи крачка, но краката му се подкосиха.

Малоун поклати глава и погледна назад към Касиопея. Само двамата си даваха сметка колко фатално беше току-що случилото се. Бяха загубили най-добрата си следа.

 

 

Зорин извади фенерче и светна. Пред него се разкри иззидана от тухли ниша с отвор в пода, водещ надолу. Той погледна вътре и видя тунела, за който му бе казал Кели.

Грабна бомбата, влезе внимателно в нишата и се спусна надолу. Тунелът беше сводест, иззидан изцяло от червени тухли и хоросан, включително подът. Сводът беше нисък и трябваше да ходи леко приведен. Но пътят му напред беше относително чист. По-рано бе преценил на око разстоянието от църквата до оградата на Белия дом. Сега просто трябваше да брои крачките си. Дори да сбъркаше с малко, това едва ли имаше значение. Щеше да е достатъчно близо, за да унищожи всичко живо наоколо. Главният противник.

Той тръгна напред. И започна да брои.

 

 

Касиопея и Малоун изтичаха до трупа на Кели. Вятърът се бе усилил и разнасяше ледени кристали из въздуха. Нямаше смисъл да проверяват дали е жив.

Малоун беше бесен.

— Казано ви беше да не стреляте! — изрева той. — Коя част от това не разбрахте?

— Спасихме ти задника — сопна се един от униформените.

— Нямаше нужда да ме спасявате. Всичко беше под контрол. Той ни трябваше жив.

Хората от Тайните служби бяха грабнали радиостанциите си и докладваха за случилото се.

Малоун погледна часовника си.

11:20.

Касиопея огледа вътрешността на колата. Нищо. Тя намери лоста и освободи ключалката на багажника. Малоун се приближи до задницата на колата. Тя го последва. В багажника един до друг бяха наредени четири алуминиеви куфара. Малоун не се поколеба. Извади единия, сложи го на земята, отвори капака и отдолу се показаха прекъсвач, батерия и поставен по диагонал цилиндър от неръждаема стомана. Трите предмета бяха свързани с кабели и поставени в мека подложка от черен дунапрен, за да не се удрят един в друг. Под прекъсвача имаше надпис на кирилица, който Касиопея разчете.

— В момента е изключено — каза тя.

Малоун пипна батерията и цилиндъра.

— Студени са.

Той бързо направи същото с останалите три куфара. Нито една от бомбите не беше активирана.

— Това бомби ли са? — попита един от полицаите.

— Разкарайте ги от тук — каза Малоун на хората от Тайните служби.

Полицаите бяха изблъскани настрани.

— Кели искаше да умре — каза Касиопея.

— Знам. И ни донесе тези четири играчки, за да ни намери работа.

Тя си спомни какво бе казала Стефани. Пет ядрени устройства бяха безследно изчезнали. Това означаваше, че последното е у Зорин.

Но къде беше той?

— Малоун! — чу той името си. — Търсят те. Спешно.

Бе оставил телефона си на капака на патрулната кола. Двамата пресякоха тичешком улицата, все още затворена за движение, и той пое апарата от полицая. Вдигна го до ухото си, послуша мълчаливо известно време и прекъсна разговора.

— Стефани беше. Зорин е в църквата „Сейнт Джон“ с петата бомба. Връщай се в Белия дом и направи така, че всички да се махнат от там възможно най-бързо. Стефани казва, че вече е предупредила Личфилд. Помогни му. Имаме двайсет, двайсет и пет минути максимум.

Малоун се обърна към униформения.

— Трябва ми колата ти.

И се метна зад волана.

— Къде отиваш? — попита го Касиопея.

— Да спра това копеле.