Стив Бери
XIV колония (12)

11

Стефани никога не бе чувала името Александър Зорин и поиска от Осин повече подробности.

— Бивш офицер от КГБ и ГРУ, командир на отряд от Спецназ.

Тези ги бе чувала, включително и последните. Безскрупулни паравоенни части, специализирани в убийства, отвличания и диверсии. Червената армия бе сформирала свои войски със „специално назначение“, или Спецназ, а самият факт, че Зорин бе оглавявал един от техните отряди, го определяше като човек, с когото шега не биваше. Сигурно беше добре обучен, свикнал повече да играе в нападение, отколкото в защита.

— И за какво е тръгнал да отмъщава?

— Мъчно му е за комунизма.

— Да се премести в Китай.

— Съмнявам се, че обича китайците. Той е по-скоро традиционен ленинист, и то опасен. Освен това е бил част от групата за специално дислоциране.

Стефани бе чувала и за тях. Съветите ги бяха обучили да проникват в позициите на врага непосредствено преди или веднага след обявяване на война. Задачата им бе да прекъсват работата на електроцентрали, съобщителни мрежи, да взривяват язовири, магистрали и всякакви други стратегически обекти. Бяха експерти в боравене с различни видове оръжия, в залагане на мини и убийства на хора. Освен това всички пилотираха самолети и говореха свободно поне по два чужди езика. Като английският почти задължително беше единият от двата.

— Служил е в Афганистан по време на войната ни там — каза Осин. — Бил е доста ефективен.

— Николай, кажи ми, ако обичаш, какво всъщност става тук?

Тя се надяваше помирителният й тон да развърже езика на стария шпионин. За нея всичко бе започнало с едно телефонно обаждане от Осин. Първоначалното запитване бе постъпило дни преди това от Кремъл в Белия дом, след което й бе препратено от президента.

Бивш архивар на КГБ, Вадим Белченко, бил изчезнал. Службите за вътрешна сигурност на Русия го следели изкъсо, тъй като архиварите могат да бъдат огромен проблем за сигурността. Навремето те се бяха ползвали с неограничен достъп до тайните в държавата, знаеха всичко и подценяването им можеше да се окаже фатално. Първата поука руснаците си бяха извлекли, след като през 1992 г. някой си Митрохин успя да изнесе 25 000 страници поверителни документи на Запад. Въз основа на тези документи западните служби си бяха съставили ясна картина за мащабите на съветския шпионаж и се бяха убедили, че КГБ наистина е най-голямата разузнавателна организация, съществувала някога в света.

Това обясняваше защо Белченко е бил в списъка на следените отблизо. Онова, което оставаше неизяснено, бе по какъв начин този човек внезапно бе придобил такава важност и каква беше ролята на Зорин в цялата история.

— Зорин е един напълно побъркан индивид — отговори Осин. — След разпадането на Съветския съюз избяга на изток заедно с още стотина отшелници като него. От доста време живеят край Байкал и досега не сме имали инциденти. Напоследък обаче тишината е нарушена. Зорин познава Белченко. През годините са общували многократно. Но самият Белченко никога не се бе озовавал на изток при останалите.

И тъкмо това беше мисията на Котън. Да открие Белченко.

— Защо не изпратихте свои хора?

— По няколко причини. Най-важната от които е, че това няма нищо общо с Русия. Проблемът е външен.

— Би ли пояснил?

— Ако вашият агент открие Белченко, с удоволствие. Засега нека просто приемем, че не сме врагове, макар понякога това да е трудно да се каже със сигурност. Наредено ми бе да те намеся в знак на добра воля.

А също, каза си тя, за да може Москва да отрича, ако нещата се объркат съвсем._ Всичко беше във ваши ръце от самото начало_, щеше да бъде защитният аргумент. Човекът беше прав и за отношенията помежду им. Макар Студената война да бе приключила отдавна, постепенно мирът между тях ставаше все по-мразовит. И в сегашната ситуация ясно се усещаше повей от отминали времена.

— Засега — каза той — приемаме, че това е битка единствено между Зорин и Съединените щати. Или поне се надяваме да е така. И затова сметнахме за разумно да ви предупредим. Чувала ли си за Станислав Лунев?

Разбира се. Бивш офицер от Съветската армия и един от най-висшите служители на разузнаването, избягали някога на Запад. Беше се предал на американците през 1992 г. и до ден-днешен местонахождението му се пазеше в тайна. Междувременно обаче бе написал книга с мемоари, „През очите на врага“. Тя я бе чела няколко пъти. И никога нямаше да забрави един от коментарите в нея: Добрият шпионин е приятел с всички, а не призрак, дебнещ в ъгъла.

— Твърденията на Лунев са самата истина — каза Осин.

Тя знаеше какво има предвид. В мемоарите си Лунев бе разкрил един шокиращ факт. Описваше съветско оръжие, обозначено като РА-115. В САЩ ги наричаха „бомба в куфар“. Всяко такова устройство тежеше около двайсет и пет килограма и беше с мощност шест килотона. В близък радиус такава бомба би била в състояние да предизвика невероятни поражения. През 1994 г. Конгресът забрани това оръжие, но забраната бе отменена десет години по-късно. Доколкото Стефани знаеше обаче, подобни бомби не фигурираха в американските арсенали. За някогашния Съветски съюз и сегашна Русия това не можеше да се твърди със сигурност. Тя си спомни тревогата, която бе предизвикало изказването на един съветник по националната сигурност на руския президент в токшоу по американската телевизия през 97-а, когато човекът заяви, че над сто бройки РА-115 се намирали в неизвестност и никой не можел да каже дали са унищожени, или откраднати.

— Искаш да кажеш, че РА-сто и петнайсет съществува?

— Да. Съветският съюз произведе двеста и петдесет броя. На размер са такива. — Той разпери ръце на около две педи една от друга. — Бяха зачислени на военното разузнаване и на КГБ. След разпадането на СССР всички попаднаха под контрола на СВР. Там са и до ден-днешен.

Откровеността му я озадачаваше. Това не беше информация, която държавите с готовност споделят помежду си. Предупреждения за слабата охрана на руските ядрени оръжия се бяха появили още в началото на 90-те. С решение на Конгреса през 1991 г. Съединените щати предложиха съдействие на Русия за премахването на известен брой бойни глави и за въвеждането на по-строга отчетност на наличния ядрен материал. За щастие, до момента никъде по света не се бяха появили руски бомби. С времето шумотевицата около тази опасност позатихна и куфарните бомби навлязоха в сферата на телевизионните трилъри. Никой не ги бе виждал в реалния живот. А сега този човек й казваше, че съществуват 250 броя.

— Нашето контраразузнаване положи големи усилия да омаловажи опасността и да дискредитира медийните разследвания за проблемите с контрола — продължи той.

— Не си губите времето — каза Стефани. — Винаги с нещо ще ме изненадате.

— Бих могъл да кажа същото и за вас.

— И какво общо има това с Вадим Белченко?

— Осемдесет и четири от тези РА-сто и петнайсет се водят безследно изчезнали.

Това беше стряскаща новина, но тя запази самообладание и каза само:

— И ти ми го съобщаваш просто така?

— В тази ситуация има нещо добро и нещо лошо. Доброто е, че всичките тези оръжия са скрити и само шепа хора знаят къде са. Лошото е, че един от тях е Вадим Белченко.

— Смяташ, че Александър Зорин иска да намери една от тези бомби?

— Напълно е възможно.

Още откакто Осин й се бе обадил за пръв път, Стефани знаеше, че нещо не е наред. С второто си обаждане той я бе уведомил, че в Съединените щати се намирала някаква жена, която си струвало да наблюдават.

— А нещо повече за Аня Петрова?

— Както вече ти казах, тя е любовница на Зорин. Около двайсет и пет години по-млада от него, преминала полицейско обучение, споделя жаждата му за мъст. Едва ли я е пратил тук случайно. Надявам се да установите причината. Една РА-сто и петнайсет — продължи Осин — е разработена да издържи десетилетия, стига да е свързана с източник на захранване. В случай на прекъсване на захранването има предвидена аварийна батерия. Ако батерията започне да се изтощава, устройството има предавател, който изпраща кодиран сигнал по спътник до най-близкото руско посолство или консулска служба.

— И засечен ли е досега подобен сигнал?

— Не един. Седемдесет и девет. Но не беше предприето нищо.

— Което означава, че са останали без ток и следователно са безвредни.

— Именно. Но остават още пет. От тях до момента не е получаван сигнал.

— Възможно ли е още да имат захранване? — Тя помълча и добави: — След цели двайсет и пет години?

— Очевидно Зорин мисли така.

— Вървете да си ги приберете.

— Не знаем къде да търсим. Всякаква документация за тях е изчезнала. Според нас Вадим Белченко е прочистил архива.

— Нещо като застраховка живот?

— За жалост, Зорин може би е открил какво знае Белченко.

Което обясняваше защо откриването на стареца не търпеше отлагане.

Телефонът й извибрира. При нормални обстоятелства тя не би му обърнала внимание, но понеже всеки момент можеше да й позвънят от Белия дом, погледна дисплея. Люк Даниълс.

— Това позвъняване може да има връзка с разговора ни.

— Моля те, отговори.

Тя прие обаждането и изслуша обясненията на Люк за случилото се във Вирджиния, които завършиха с изречението:

— Предполагам, знаеш какво върша, затова реших да позвъня на теб вместо на чичо ми.

— Къде си сега?

— Повиках аварийната служба и те издърпаха мустанга до един паркинг малко встрани от шосе шейсет и шест.

Люк й даде координатите.

— Тази къща — добави той — си струва да се поогледа. Не бих желал да стои дълго време разбита.

— Изчакай секунда.

После се обърна към Осин. Досега той се бе държал откровено с нея, а тя не разполагаше с хора, при това не искаше Брус Личфилд да й се бърка в работата. Затова нямаше избор.

— Нужна ми е помощта ти. Трябва да отидем до Вирджиния. Има връзка с Аня Петрова.

— Кажи ми къде и шофьорът ми ще ни закара.