Стив Бери
XIV колония (35)

34

Мериленд

Все още в ролята на госпожа Хедлънд, Стефани поведе Аня към библиотеката.

— Какво търсите всъщност?

— Правете каквото ви казвам и скоро ще ви оставя на мира.

Влязоха в библиотеката; следобедното слънце нахлуваше през дървените щори и прозрачните пердета на френските прозорци. Две от стените бяха изцяло заети от лавици, отрупани с книги.

Аня направи знак с ръка.

— Седнете тук, за да ви виждам.

Стефани седна на едно канапе, докато рускинята преглеждаше лавиците книга по книга. Очевидно искаше нещо конкретно. Търсенето не продължи дълго.

— Не е тук. Трябва да намеря книга, за която вашият съпруг знае.

Стефани се беше надявала да не намесват Хедлънд в тази история, но сега това изглеждаше неизбежно.

Аня насочи револвера към нея и попита:

— Къде е той?

— Всеки момент трябва да си дойде.

 

 

Междувременно Люк се бе отдалечил от вратата на спалнята и се бе прибрал в първоначалното си скривалище. Той изчака няколко секунди, после отново се върна, бутна полека вратата и направи знак на Хедлънд да го последва.

По-възрастният мъж се надигна от креслото си до прозореца и пристъпи тихо към него.

— Трябва да слезем долу — прошепна Люк.

Двамата се спряха на най-горното стъпало на стълбите за първия етаж. Люк държеше да разбере с кого бе разговарял Хедлънд, без да предизвика подозрението му, затова попита шепнешком:

— Имате ли телефон? Дайте ми го.

Хедлънд бързо се подчини.

Люк натисна копчето отстрани и го постави на тих режим. Двамата слязоха на приземния етаж, откъдето чуха разговора на Аня и Стефани в кабинета. От думите им се разбираше, че Петрова не е открила онова, което бе търсила. Когато Стефани спомена, че съпругът й ще се върне всеки момент, това беше сигнал за следващата стъпка от инсценировката.

Хедлънд трябваше да се появи.

Люк хвана мъжа за ръката и го поведе към вратата на стаята, като прошепна в ухото му:

— Опитайте се да разберете какво търси. Аз ще ви пазя гърба от тук. Става ли? Стефани също ще е до вас. Както вече говорихме, гледайте да научите повече, без да я провокирате. — Той кимна към телефона в ръката си. — Ще го задържа, за да не стане някой гаф.

— А не трябва ли да повикаме полиция?

— Ние сме полицията — каза Люк, хвана бравата на външната врата и прошепна: — А вие вече сте си вкъщи.

Отвори вратата, после я затръшна и моментално се пъхна в близкия дрешник, където се скри зад тежките палта.

— Аз съм! — провикна се Хедлънд.

 

 

Стефани разбра какво става. Люк правилно бе отгатнал, че тя иска Хедлънд да се включи в играта, и бе инсценирал „завръщането“ му. Браво на момчето. Тя погледна Аня, която й направи знак да се обади на съпруга си.

— В библиотеката съм! — извика тя.

Хедлънд се появи на вратата.

— Имаме гостенка — каза Стефани. — Тази жена търси нещо от братството. Някаква книга. Не казва каква. Но заплаши да ме убие, ако не й съдействам.

Аня вдигна нагоре револвера, който бе държала скрит зад бедрото си. По лицето на Хедлънд се изписа шок.

— Добре ли си, скъпа? — попита той Стефани.

— Нищо ми няма. Наистина. Добре съм.

— Стига! — повиши глас Аня. — Трябва ми дневникът на Талмидж.

— Откъде знаете за него? — попита Хедлънд.

— Не е ваша работа. Къде е дневникът?

— Не съществува. Това е мит. Чувал съм за него, но никога не съм го виждал. И се питам откъде вие сте научили. Това е нещо, с което са запознати само шепа хора от братството.

— Някога, преди много време, хората говореха — каза Аня. — А ние слушахме.

— Вие, руснаците? — попита той.

— Казвайте какво знаете за дневника!

Стефани също искаше да чуе отговора.

— Съставен е от един от нашите членове основатели, Бенджамин Талмидж от Ню Йорк. Бил е шпионин по време на Войната за независимост, един от първите ръководители на шпионска организация в нашата страна. Полковник Талмидж е изиграл решаваща роля за победата ни над британците. Бил член на братството до смъртта си, доколкото знам, през хиляда осемстотин трийсет и пета година. Водил си дневник, за който се смята, че е един от ранните ни документи. Но той е изчезнал преди повече от век.

— Лъжете! — възкликна Аня. — Аз знам истината. Дневникът е бил тук преди трийсет години. Наши хора са го виждали. Чарън е знаел за него. Къде е този дневник?

— Казах ви…

Аня пресече с две крачки стаята и опря револвера в слепоочието на Стефани.

— Ще застрелям жена ви, ако не ми кажете истината.

Ударникът на оръжието щракна. Нещата се усложниха.

 

 

От скривалището си Люк чу думите на Аня заедно с отчетливото изщракване на оръжие, готово за стрелба. Не стига че бяха намесили Хедлънд, ами и вече никой не можеше да каже какво ще направи Петрова. Определено беше ядосана. Стефани му бе казала, че разчита на неговата преценка кога да сложат край на това представление, но държи това да стане колкото се може по-късно. Но те вече знаеха какво търси Аня.

Дневникът на Талмидж.

Той стисна оръжието в две ръце. В ушите му прозвуча последното нареждане на Стефани:

— Само, за бога, не я убивай.

Лесно бе да се каже.

 

 

Стефани успя да запази самообладание, но си помисли, че госпожа Хедлънд не би била толкова спокойна.

— Моля ви! — изплака тя. — Махнете това нещо от мен!

Дулото оставаше притиснато до слепоочието й.

— Къде е дневникът? — попита отново Аня. — Преди години е бил у Чарън. Това знам. Сега вие сте пазител на тайните. Казвайте или ще я застрелям.

Стефани гледаше Хедлънд в очите; човекът бе запазил завидно спокойствие.

— Знаете ли какво работех, преди да се пенсионирам? — попита той Петрова, която не отговори. — Трийсет и две години бях агент на ФБР.

Това беше новина за Стефани, но обясняваше хладнокръвния поглед, с който мъжът бе фиксирал рускинята.

— И намирам за възмутителен факта, че се появявате неканена в дома ни и ни заплашвате — добави той. — Казах ви, дневникът не съществува.

— Лъжете.

— Откъде знаете?

Да се спори с тази жена определено не беше добра идея. На това трябваше да се сложи край.

В този момент откъм входната врата се чу почукване.

 

 

Люк тропаше с кокалчетата на пръстите си по плътното дърво.

Да нахлуе в тясното пространство на библиотеката с изваден пистолет му се бе сторило глупаво, някой можеше да пострада. Затова реши да подмами Аня навън, където имаше повече пространство за маневриране. Беше чул думите на Хедлънд и се бе убедил, че човекът определено умее да си държи езика зад зъбите.

Време беше да предприеме нещо.

 

 

Стефани видя, че Петрова реагира на възможността за неканен посетител.

— Кой е това? — попита тя.

Хедлънд вдигна рамене.

— Откъде да знам? Да отворя ли?

Тя долови презрителния му тон, който още повече раздразни Аня. Револверът оставаше насочен към Стефани.

— Идете да видите — заповяда рускинята. — Вие също.

Аня направи знак на Стефани да го последва. Хедлънд отвори вратата на библиотеката и се скри от погледите им.

Тя забеляза, че в коридора Петрова се поколеба, забави се за миг до вратата и се досети какво е намислила. Френските прозорци в библиотеката. Тя се готвеше да използва краткото объркване около неочаквания посетител, за да избяга. За жалост, Стефани не беше въоръжена. Беретата й бе останала в палтото, а палтото все още беше в кабинета на Хедлънд, където бяха влезли най-напред.

— Мърдайте! — заповяда Аня.

Стефани трябваше да даде знак на Люк, но преди да бе предприела каквото и да било, Хедлънд се спря и се извърна назад.

В ръката си държеше пистолет.

 

 

Люк бе заел висока позиция на стълбищната площадка за втория етаж, откъдето се виждаше ясно случващото се долу. Надеждата му бе, че пред перспективата да бъде прекъсната Аня щеше да вземе прибързано решение. И тъй като знаеше, че в къщата нямаше нищо за откриване, този сблъсък трябваше да приключи без стрелба и с ареста й.

Но сега това му се струваше проблематично.

Хедлънд явно се бе въоръжил с пистолета, който държеше в спалнята. Люк го бе чул да казва, че е пенсиониран агент на ФБР, но това едва ли щеше да му помогне срещу професионалистка като Петрова.

От самонадеяност се умира. Знаеше го от опит. Заради арогантността му на няколко пъти за малко не го бяха пречукали. Но какво пък, беше на трийсет години и му бе простено. Докато Хедлънд вече вземаше пенсия, а се държеше, сякаш е още в играта.

Възможностите за действие бяха ограничени.

Всъщност имаше само една.

 

 

Стефани се просна по очи върху килима, като се питаше кой ли ще стреля пръв. Отговорът дойде откъм Хедлънд; куршумът мина над нея. Тя се претърколи по гръб и видя, че Аня я няма.

— Стой долу! — изрева Хедлънд.

Тя погледна към него и видя, че е стиснал оръжието с две ръце, насочил цялото си внимание право напред.

— Дръпни се, глупако! — извика му тя.

Аня се появи на вратата и стреля два пъти. И двата куршума се забиха с глухо тупване в Хедлънд, той извика от болка и се строполи на пода.

 

 

След като чу изстрелите, Люк реши да се намеси. Плъзна се надолу по извития парапет на стълбището и скочи от него, когато наближи долния етаж.

Видя Хедлънд да пада. Извъртя се наляво, насочи пистолета и изстреля два куршума след Аня, но рускинята вече се беше отдръпнала в библиотеката. С насочен пистолет той зае позиция зад ъгъла между коридора и антрето. Хедлънд стенеше на пода. Трябваше да направи нещо за него, но вниманието му бе привлечено от Стефани, също просната на пода. Нима и тя беше простреляна?

Чу се отваряне на врата и отнякъде нахлу студен въздух. Стефани скочи на крака.

— Излязла е през библиотеката. Тичай да я настигнеш!

Той отново погледна Хедлънд.

— Аз ще се оправя с него — каза Стефани. — Ти спри Петрова!

Люк нямаше нужда от подкана.