Стив Бери
XIV колония (26)

25

Вашингтон, окръг Колумбия

Люк бутна Аня върху един от столовете в трапезарията и я пристегна с още тиксо. В Андерсън Хаус бе намерил една ролка, за да върже ръцете й отзад на гърба, след което я бе извел незабелязано от сградата секунди преди пристигането на полицията. Стефани бе останала да се оправя със служителите на закона, повикани по анонимен сигнал; някой бе чул изстрелите. Междувременно Люк бе измъкнал Аня през задния двор на сградата към една от вътрешните улички. От там бе взел такси, което да ги откара до апартамента му на другия край на града. Отначало шофьорът се бе притеснил при вида на вързаната жена, но служебната карта на Люк и бакшишът от 20 долара му бяха подействали успокоително.

Люк живееше близо до Джорджтаун, в една обрасла с бръшлян сграда от червени тухли, където почти всички наематели бяха над седемдесет. Той обичаше спокойствието и се радваше, че никой от съседите не му се меси в живота.

— Това семейството ти ли е? — попита Аня, като посочи с глава една рамкирана снимка.

Люк беше роден и израсъл в Тенеси. Баща му и чичо му бяха известни хора по тези места, особено чичото, който бе заемал изборна длъжност на местно ниво, преди да стане губернатор на щата, после сенатор и накрая президент. Баща му бе починал от рак, когато Люк беше едва на седемнайсет. Той и тримата му братя не се бяха отделяли нито за миг от него през последните му дни. Майка му бе понесла тежко загубата. Двамата бяха женени от много години. Съпругът й беше всичко за нея, докато един ден — просто така — вече го нямаше. Затова Люк й се обаждаше всяка събота. И двамата му родители бяха дълбоко набожни членове на Южната баптистка църква и бяха кръстили синовете си на четиримата евангелисти. Двамата му по-големи братя бяха Матю и Марк, а по-малкият — Джон. Като трети син, на него се бе паднало името Люк. Снимката беше направена броени седмици преди баща му да почине.

— Да — отвърна той.

— Харесва ми тук — каза тя. — Домът ти е доста различен от моя.

Люк придърпа още един стол, обърна го с облегалката напред и го постави зад нейния. После го обкрачи и седна така, че лицето му почти се допираше до тила й.

— Какво търсеше в онази къща във Вирджиния? — попита я той.

Тя се разсмя.

— Наистина ли очакваш да ти отговоря?

— Очаквам да помогнеш на себе си. Повече няма да се върнеш у дома. От тук ще идеш в някой от нашите затвори, където, убеден съм, ще бъдеш много популярна. Със Зорин женени ли сте?

— Кой е Зорин?

— Обиждаш ме.

Аня продължаваше да гледа напред към семейните снимки на стената и не правеше никакво усилие да извърне глава към него.

— Близък ли си с братята си?

— Колкото може да бъдат близки братята.

— Аз нямам нито братя, нито сестри.

— Това обяснява защо си толкова несговорчива.

— Бил ли си някога в Сибир?

— Не.

— Тогава нямаш представа колко труден може да бъде животът.

— Какво търсеше в онази къща?

— Нещо, което е в твой интерес никога да не открия.

 

 

Стефани искаше да си тръгва, но вашингтонската полиция не беше приключила с нея. Тя бе отговорила на въпросите им колкото можеше по-уклончиво, но предвид факта, че в Андерсън Хаус след три дни бе насрочено събитие във връзка с встъпването в длъжност на новия президент, въпросите бяха много. Накрая тя се принуди да позвъни на Едуин Дейвис и неговата намеса убеди полицията да я остави на мира.

Поне временно.

И всичко щеше да бъде наред, ако не беше Брус Личфилд, пристигнал изневиделица със служебен автомобил на Министерството на правосъдието.

— Би ли ми обяснила какво правиш тук? — попита той, без дори да си дава труда да понижи глас.

Бяха застанали отвън до една от металните врати, водещи към улицата. Служителите на Андерсън Хаус се бяха прибрали вътре.

— Когато си им показала значката — продължи той, — тукашните хора са позвънили в министерството, за да ни питат какво искаме от тях. И тъй като е ставало дума за отряд „Магелан“, накрая ги свързаха с мен. Чувам, че е имало стрелба, че лично ти си размахвала пистолет. После сте арестували някаква жена, която заплашвала всички в сградата. При вас ли е още?

Тя кимна.

— Казах ти да не се занимавате повече с това. Какви ги вършиш?

— Върша си работата — отвърна тя.

— Вече не.

Тя долови тихото злорадство в погледа му.

— Дотук беше. Уволнена си. От този момент.

Стефани си тръгна, решена да не му обръща внимание. Той се пресегна и я улови за ръката.

— Казах: уволнена си. Дай ми значката и пистолета си. Това е заповед.

— Знаеш къде да си завреш заповедта. И пусни ръката ми.

— Надявах се, че точно така ще реагираш.

Той вдигна ръка и от един автомобил, паркиран до бордюра, слязоха трима мъже — и тримата на средна възраст, късо подстригани, с тъмни костюми. Агенти на Министерството на правосъдието.

— Доведох ги — продължи той, — защото знаех, че ще създаваш проблеми. Сега или ми дай пистолета и значката си, или тези мъже ще те арестуват и отведат със себе си. И те уверявам, че Белият дом няма да ти помогне.

Явно този глупак вече получаваше правомощията си от новата администрация. Преливаше от самонадеяност, знаеше, че каквото и да направи, нищо лошо няма да му се случи.

Играта бе приключила. Стефани си бе издействала временна свобода да рови тук-там, насърчавана от Белия дом, и бе изровила достатъчно, за да се убеди, че нещата са сериозни. Но сега тази свобода й бе отнета. Тя намери пистолета и значката си в чантата и му ги подаде.

— Върви си у дома, Стефани. Кариерата ти приключи. И прави с онази жена каквото искаш. Никой не се интересува нито от нея, нито от теб.

Той се обърна и си тръгна.

— Брус!

Личфилд се обърна, видя вдигнатия й среден пръст и поклати глава.

— Хубавото е, че мнението ти вече не значи нищо.

Той се качи в автомобила и потегли. Стефани го изпрати с поглед. Трийсет и седем години в служба на държавата. Затова време какви ли неща не бе виждала и вършила, в какви ли ситуации не бе изпадала. И всичко да приключи така? Тя чу входната врата на Андерсън Хаус да се отваря, обърна се и видя Фриц Стробъл.

Той пристъпи към нея.

— Лоша работа.

— Подслушвахте ли?

— Моля да ме извините. Но изчаквах всички да си тръгнат, за да говоря с вас. Така че… да, наблюдавах ви.

— Какво има, господин Стробъл?

— Как се справихте с тази жена! Поздравления, много сме ви благодарни. Тук не сме свикнали с такива инциденти. Всъщност това се случва за пръв път. Ужасно! Вие ми изглеждате честен човек. — Той помълча, после добави: — Боя се, че ви излъгах. Споменахте архива в имението на Чарън. Аз знаех за него, от доста време се опитваме да го приберем.

— Но не сте искали да се намесвате в семейната кавга.

— Именно. Затова пазехме съществуването му в тайна. Повярвайте ми, нямаше как да се обърнем към семейството. Няколко от нашите членове знаеха за тайната стая на Брад, включително сегашният ни историк. Дори обмисляхме същото, което вие ни предложихте: тихомълком да встъпим във владение. Онази жена ме пита за архива. Търсеше нещо конкретно.

— И какво беше то?

— Това не ми каза, но пожела да говори с нашия историк. — Стробъл се поколеба, но продължи: — Малко ми е неудобно да го кажа. Нали разбирате, една организация, стара като нашата, неминуемо си има своите… тайни. Повечето безобидни. И почти всички безсмислени на фона на общата картина.

— Казахте ли това на полицията?

— Никой не ме е питал. Просто се чудех, ако ви насоча към нашия историк, дали ще му помогнете да се сдобие с този архив?

— Струва ми се, господин Стробъл, че долавям у вас склонност към кражби.

— Господи, нищо подобно! Просто тези книги са важни за нас. Те ни принадлежат. Бихте ли ни помогнали?

— Естествено.

Той й каза име и адрес — същите, които бе дал на Аня Петрова. Още докато го слушаше, в главата й се зароди план и когато той свърши, Стефани го попита:

— Имате ли кола?

Стробъл кимна.

— Ще ви помоля да ми я заемете.