Стив Бери
XIV колония (29)

28

Вашингтон, окръг Колумбия

Люк се бе опитал да измъкне още нещо от Аня Петрова, но тя упорито мълчеше. Седеше спокойно, с ръце, пристегнати отзад на гърба, вързана през кръста с тиксо за облегалката на стола. Лицето сигурно я болеше; клепачите й бяха станали синьо-черни. Но очите й гледаха все така безизразно и невъзмутимо; по нищо не личеше да се чувства попаднала в капан.

Той се беше усамотил в далечния ъгъл на стаята, далече от обхвата на бързите й крака, в едно от креслата с лице към прозореца. Апартаментът беше неговото убежище, неговото лично пространство. Обикновено тишината му доставяше удоволствие, но днес липсата на всякакъв шум му действаше на нервите. Нямаше представа какво да прави с Аня, освен да я притиска за информация. Тя беше чужда гражданка и цялата операция по залавянето й беше строго секретна, нищо на хартия, така че по закон нямаше много възможности за действие. Заплахата му да я вкара в затвора беше тъкмо това — заплаха. Нещо повече — тя се бе оказала костелив орех. За щастие, отговорността за вземане на решения беше на Белия дом, но пък времето на чичо му изтичаше.

Тишината бе нарушена от почукване. Той стана и отиде да отвори вратата. Очакваше да види Стефани. Вместо това беше шпионинът от СВР Осин с черния кадилак. С него имаше още двама мъже. И тримата изглеждаха намръщени.

— Дошъл съм за Аня Петрова — каза Осин.

— А откъде разбрахте, че е тук?

— Шефката ти ми каза. Аз я уверих, че ще се оправим сами с госпожица Петрова. И тъй като никой от нас не желае международен инцидент, тя прие.

Осин погледна през рамото му към Аня и попита:

— Какво си правил с нея, бил ли си я?

— Уверявам ви, тя е достоен противник. Ще имате ли нещо против да се допитам до Стефани?

— Прави каквото знаеш, но момичето идва с нас.

Люк погледна към Аня и забеляза, че тя не беше никак доволна от това развитие на нещата. Но пък щеше да му се махне от главата.

Люк намери телефона си и набра номера на Стефани. Тя отговори моментално, той подържа известно време телефона до ухото си, после прекъсна разговора и им направи знак да влязат.

— Ваша е.

Досега Стефани не беше уволнявана. През кариерата си бе получавала много заплахи, от министри на правосъдието и президенти, но нито една от тях не се бе реализирала в отстраняване от длъжност.

До днес.

Явно Брус Личфилд бе получил картбланш от новата администрация да постъпи с нея както намери за добре. Без тяхната благословия той нямаше да събере толкова кураж. Тя живо си представяше язвителната усмивка, с която новият министър на правосъдието му бе казал, че след часове Дани Даниълс ще е никой. Голяма грешка. Дани винаги щеше да бъде някой, независимо от политическия си статут. Той вярваше в онова, което вършеше, и беше готов да го отстоява с всички сили. Беше мъж, към когото Стефани изпитваше възхищение и респект, а новата администрация имаше много да се учи от него.

Беше застанала в един вход на трийсетина метра от жилището на Люк; ледените пориви на вятъра свиреха покрай краката й. Четириетажната сграда беше от червени тухли, заобиколена от посърнала зимна трева и дървета с голи черни клони. Намираше се малко встрани от оживен булевард в Северозападен Вашингтон и през последните петнайсетина минути никой не се бе спирал пред нея. Освен един черен кадилак, от който бяха слезли Николай Осин и още двама мъже.

Люк току-що й се бе обадил и тя му бе казала да остави Осин и хората му да се оправят с Аня както намерят за добре. Знаеше, че Осин ще изиграе перфектно ролята си — затова му се бе обадила още с излизането си от Андерсън Хаус и му бе обяснила точно какво има предвид. Обичайно предпазлив, той я бе поздравил за плана й и я бе уверил, че веднага ще тръгне към апартамента на Люк, за да прибере източника на проблема.

Аня се появи на входа на сградата, притисната между двама едри мъже с тъмни палта. Последен на следобедното слънце излезе Осин. Тя ги проследи с поглед, докато колата потегли и се скри в близката пряка.

От сградата се подаде и Люк. Стефани напусна укритието си. Люк тръгна с пружинираща стъпка към нея.

— Ти ли допусна това да се случи? — попита той.

— Аз го предизвиках.

— Би ли ми обяснила? Знаеш ли какво ми струваше да я заловя?

— Фриц Стробъл ми каза нещо интересно. Навремето Брад Чарън бил пазителят на тайните на братството.

И тя му разправи какво бе научила. Аня Петрова бе разбрала отнякъде за титлата на Чарън и бе заплашила Стробъл, че ще го убие, ако не й каже кой е сегашният историк на братството.

— И така, Стробъл й е дал името на човека и й е казал къде да го открие — каза тя на Люк. — Живеел в Мериленд, край Анаполис.

— А случайно милият Фриц да ти спомена защо Аня толкова се интересува от отдавна забравените тайни на братството?

— Кълне се, че не знае. И аз му вярвам.

— Имаш план, нали?

— Имам, но първо съм длъжна да те предупредя. Уволниха ме само преди час. В момента съм безработна, така че каквото и да направим оттук нататък, е без официално разрешение.

Люк се усмихна.

— Така ми харесва.