Стив Бери
XIV колония (79)

78

Пред себе си Стефани виждаше центъра на Вашингтон. Хеликоптерът идваше от запад и премина над Пентагона и паметника на Линкълн. Многохилядни тълпи изпълваха Националната алея с музеите в обхвата на взрива. Вече нямаше никаква възможност да бъдат евакуирани на безопасно място. Молеше се само Личфилд да е успял да изведе безпрепятствено Фокс и вицепрезидента. Доколкото познаваше Дани, той не бе мръднал от мястото си.

— Имаме ли разрешение? — попита тя пилота.

— Да, госпожо. Кацаме право на Северната ливада.

— Побързай.

Тя видя Белия дом в далечината.

 

 

Касиопея изтича през Северната порта сред тълпите на Пенсилвания авеню, където хиляди хора очакваха началото на церемонията. На фона на човешките гласове тя различи шума на хеликоптер. Обърна се и видя военната машина, която се спусна над Белия дом и кацна на ливадата, вдигайки вихрушка от сняг с ротора си. Задната врата се отвори със замах и отвътре скочи Стефани, стиснала в ръце нещо, което приличаше на книга. Касиопея се насочи отново към портата, която дежурният й отвори, и се затича след Стефани, викайки я по име.

— Личфилд не е казал на никого и е избягал — каза тя, когато се изравни с нея.

По лицето на Стефани се изписа шок.

— И всички са още вътре?

Касиопея кимна.

— Котън тръгна да търси Зорин в църквата. Отивам при него.

— Аз ще направя вътре каквото мога.

И двете тръгнаха бързо в различни посоки.

 

 

Малоун крачеше напред; слабата светлина на фенерчето едва му сочеше пътя. Тунелът, макар и тесен, беше, общо взето, проходим. Онова, което му тежеше обаче, бе нуждата да извърви няколкостотин метра под земята, в ограничено пространство и почти пълен мрак. Ако угасеше фенерчето, нямаше да може да различи дори пръста си, опрян в носа.

Часовникът му показваше 11:50.

Зорин вероятно бе задействал бомбата накъде преди пет до десет минути, за да може взривът да стане колкото бе възможно по-близо до 12 часа. Малоун се опитваше да мисли само за неотложността на момента, борейки се с надигащата се в него паника. Никога преди не бе преживявал това в асансьор, въртяща се врата или тясна тоалетна. Нито дори в пилотската кабина на изтребител, завързан почти неподвижно за седалката, без да вижда земята под себе си. Дори в такова тясно пространство, където една плексигласова преграда го отделяше от безкрая на небето, той не се бе почувствал хванат в капан.

Тъкмо обратното. Чувстваше се свободен.

Беше чел много за клаустрофобията. За прилива на адреналин, предизвикващ или импулс за бягство, или сили за съпротива. Но там, където и двете бяха невъзможни, оставаше само паника. Като сега.

Той се спря и затаи дъх. Тишината беше пълна. Мракът изглеждаше още по-плътен, въздухът беше влажен и потискащ.

За пръв път бе изпитал това чувство като юноша. Той и един приятел се бяха скрили в багажника на кола, за да се промъкнат без билет в лятно кино. Той, разбира се, бе превъртял, изритал бе навътре облегалката на задната седалка и бе избягал. Но с годините постепенно бе разбрал, че това не е точно страх от затворени пространства. Не. По-скоро страх от ограничаване на движението. От усещането за безпомощност. Той ненавиждаше седалката до прозореца в гражданските самолети. А когато се беше шегувал с Касиопея за страха й от летенето, знаеше, че това е нещо повече от страх. Страхът се преодолява. Докато фобията парализира съзнанието.

Стомашен сок опари гърлото му. Воня на повръщано изпълни ноздрите му. Но продължи да крачи напред. От корема му избухна огнено кълбо и изгори мозъка му. Ужасът започваше.

* * *

Стефани влезе в Белия дом през северната врата. Вътре сградата бръмчеше от приглушени разговори; във въздуха витаеше напрегнато очакване. До церемонията по полагане на клетва оставаха броени минути. Едуин Дейвис я чакаше, вероятно видял пристигането на хеликоптера.

— Под нас е — каза тя. — В тунел, прокаран от Братството на Синсинати след войната от хиляда осемстотин и дванайсета. — Тя размаха дневника пред лицето му. — Всичко е тук. Докладвах на Личфилд, но той си е тръгнал, без да каже на когото и да било.

И тогава й просветна.

— Копелето мръсно! Каза ми, че според закона от четирийсет и седма година можело и той да наследи президентския пост. Хващам се на бас, че министърът на правосъдието е по-високо в списъка от определения днес за правоприемник. Ако бомбата гръмне, Личфилд става президент.

— Тогава да гледаме да не гръмне.

Погледът й се зарея през френските прозорци към ливадата и скупченото зад оградата множество. Когато се бе обадила на Личфилд, все още имаше възможност да спасят Фокс и поне още няколко души от хората в сградата.

Сега вече нищо не можеше да се направи. Шесткилотонен взрив щеше да изпепели земята в радиус от километър и половина наоколо.

— Всичко е в ръцете на Котън.

 

 

Малоун нямаше право да спира. Трябваше да върви напред. Но отвратителното чувство на страх, на парализиращ ужас бе завладяло мозъка и замъглило мислите му.

С изключение на една. Мисълта за бягство.

Мускулите му бяха обзети от слабост. Затворил очи, той се бе свил в черупката си, опитвайки се да прогони ирационалния пристъп на паника. Не помнеше откога не се бе чувствал толкова безпомощен. Задушаваше се, дрехите му стягаха. Виеше му се свят. Беше дезориентиран. Стените на тунела сякаш се свиваха около него и го притискаха. Някой някога му бе казал, че това е от чувството на безпомощност.

Глупости. Беше като попаднал в клетка, поставена в друга клетка, двете заедно в трета. Ужасно.

Единственото му успокоение беше, че нямаше кой да го види така.

Тунелът започваше да се стеснява, таванът определено слизаше полека надолу. Явно конструкцията се бе слегнала, зидът бе поддал. Не беше броил крачките си, но беше навлязъл доста навътре, сигурно бе подминал Лафайет Парк, а може би дори и Пенсилвания авеню. Как ли това нещо беше останало незабелязано толкова време? Изумително. Колкото по-навътре отиваше, толкова повече следи от слягане и деформация се виждаха. Опита се да мисли за това, да залъже съзнанието си, но без успех. Тунелът беше като питон, който го задушаваше, изсмукваше силите му. Ужасът извираше от мрака и го пронизваше като стрели.

Пред него таванът съвсем се бе слегнал, проходът нямаше и метър на височина. От приведен, но все пак на два крака той трябваше да застане на четири и да ходи като животно. След още няколко метра — да пълзи по корем.

Тунелът се беше стеснил до тясна пролука в земята. Той светна навътре с фенерчето. И видя алуминиев куфар. На три метра по-нататък.

Господи!

Как да стигне до него?

Той не се бе сблъсквал с такова изпитание и в най-ужасните си кошмари. Дори в ония, от които се събуждаше, облян в ледена пот.

Но нямаше избор.

 

 

Касиопея намери църквата „Сейнт Джон“, заобиколена от висока строителна ограда, която прескочи без колебание. Откъм северната страна забеляза отворената двукрила метална врата. Притича до там, слезе по няколкото бетонни стъпала, мина през следващата отворена врата и се озова в подземието на църквата. Миризмата на смърт я удари в носа. Веднага откри източника — в далечния край на помещението имаше труп.

Изтича до него.

Зорин.

Мъртъв.

Котън не се виждаше, което означаваше едно: бе влязъл в тунела. И тя го последва.

 

 

Малоун пълзеше сантиметър по сантиметър напред, по корем, с протегнати ръце, в които стискаше фенерчето. Беше толкова тясно, че не можеше да сгъне дори лактите си. С всяко оттласкване напред ръцете му загребваха мръсотия от пода. Давеше се, дробовете му бяха сякаш пълни с тиня. Закашля се, въздухът не достигаше. От тавана нападаха парченца мазилка и той се спря на място. Запита се дали с усилията си няма да предизвика някое срутване.

При тази мисъл го обзе парализиращ ужас. Напомни си, че само на метри от него имаше ядрена бомба. Ако експлодираше, той щеше просто да се изпари. Но пък в това имаше и нещо хубаво — щеше да сложи край на мъките му. Само че той не биваше да го допусне да се случи. Твърде много хора там горе разчитаха на него. Затова продължи да пълзи напред, като се набираше с лакти и оттласкваше с крака.

И стигна до бомбата.

Проходът тук беше не по-висок от шейсет сантиметра. Нямаше място дори да отвори куфара. Ако започнеше да го дърпа назад, където беше по-широко, щеше да загуби време, което можеше да бъде катастрофално. Видя, че ключалките бяха разтворени. Постави фенерчето така, че да осветява куфара с лъча си, и внимателно повдигна капака, колкото да може да вкара ръка. Напипа цилиндъра от неръждаема стомана.

Беше горещ.

Спомни си какво му бе казал Даниълс и щракна прекъсвача, но за по-сигурно намери опипом жиците, свързани с електродите на батерията.

И ги изтръгна. Вътре се посипаха искри.

Очите му щяха да изхвръкнат. Зачака експлозията — ярка и гореща като повърхността на Слънцето, която да го ослепи за милисекунда като насочена в очите му светкавица.

Нищо. Минаха още няколко секунди. Пак нищо.

Затворът му беше леденостуден, въздухът — негоден за дишане. Чувстваше се погребан дълбоко в земните недра. Лежеше неподвижно и гледаше куфара, бръкнал с ръка вътре. Размърда пръсти и отново пипна цилиндъра. Сякаш вече не беше толкова горещ. Само топъл, при това бързо изстиваше. Стисна го в ръка, после пак го опипа с върховете на пръстите си, пак го стисна, пак го опипа. Цилиндърът определено се охлаждаше.

Беше успял. Тази гадост беше обезвредена. Време бе да си ходи.

Опита се да запълзи назад, но не можа. Опита отново, но тясното пространство ограничаваше движенията му. Когато се напъна, отгоре напада мръсотия и изпълни гърлото му. Струваше му се, че тунелът се е свил още повече около него, че го притиска отвсякъде и се опитва да го задуши.

По гърба му напада хоросан. Тунелът сякаш си отмъщаваше на неканените гости. Нямаше излизане от тук.

Света Богородице!

Какво, по…

Тунелът се срути.

Малоун изкрещя.

 

 

Касиопея напредваше толкова бързо, колкото позволяваше тунелът, като си светеше с телефона. Можеше да си представи какво изпитва Котън в този момент. Той мразеше тесни пространства. Тук беше тясно дори за нея, макар да не страдаше от клаустрофобия. Беше навлязла дълбоко навътре, може би на стотина метра от входа на тунела и той постепенно се стесняваше, когато чу крясък.

Някъде напред.

Тя забърза още повече и стигна до място, където проходът се беше свил до тясна цепнатина. Напред нещо се раздвижи. Проблесна светлинка.

О, господи!

Котън беше затрупан.

 

 

Малоун не беше на себе си. Не помнеше кога за последен път бе крещял. Може би никога. Почувства се слаб и глупав. Миризмата на собствения му страх го бе прекършила. Затвори очи и се опита да осмисли ситуацията. Тялото му тежеше като пълно с олово; ръцете и краката му бяха схванати от болка. Беше погребан жив, едва дишаше, една мисъл се бе загнездила в съзнанието му.

Махай се от тук.

Как бе могъл…

— Котън!

Той се сепна. Човешки глас. Твърд, силен, авторитетен. И познат.

Касиопея. Самият звук на гласа й го дръпна назад от ръба на бездната.

— Тук съм! — обади се той, като се насилваше да звучи нормално.

Две ръце сграбчиха обувките му. Допирът й го успокои. Силата, с която го стискаше за глезените, подсказваше на замътения му мозък, че може би нещата ще се оправят.

— Затрупан съм. Не мога… да изляза.

— Вече можеш.

 

 

Касиопея си бе пробила път с копане. Ровеше яростно с ръце и хвърляше пръст зад гърба си, докато се добра до краката на Котън. Сега го дърпаше за глезените, като същевременно пълзеше заднешком през тунела и се извиваше като змиорка. Дребният ръст добавяше по няколко сантиметра разстояние между нея и стените, позволявайки й да маневрира.

Тя знаеше защо бе извикал.

Защото, ако имаше ад — в което тя не беше убедена — за Котън той би изглеждал като този тунел.

 

 

Малоун пълзеше с мъка назад; Касиопея му помагаше, като го дърпаше за краката. Още метър-два и щеше да се измъкне от този ковчег. Беше оставил куфара и фенерчето в тунела. Единственото му желание бе да се махне от тук. Краката му бяха вече извън цепнатината, обратно в квадратния участък на тунела, където можеше да ходи приведен и който му се струваше като Големия каньон на Колорадо в сравнение с онова, от което се бе измъкнал.

Вече можеше да се изправи на колене; дишането му беше трескаво и накъсано, но постепенно се успокояваше. Наблизо светеше дисплей на телефон и той видя лицето на Касиопея. Неговият ангел спасител.

— Бомбата? — попита тя.

— Намерих я.

— Добре ли си?

Той долови загрижеността в гласа й и кимна. Но не беше добре.

Пое въздух в раздираните си от болка дробове и потисна пристъпа на кашлица; цялото му тяло се тресеше, в гърлото си усещаше вкус на повръщано и страх. Тя се пресегна и го хвана за ръката.

— Сериозно питам. Добре ли си? Тук сме само двамата.

— Бях… затрупан…

Той знаеше, че на изцапаното му лице са изписани и болка, и отчаяна молба, чертите му бяха изкривени от преживения ужас, но не се опитваше да го крие. Защо? Тя вече бе чула вика му, разкриващ уязвимост, каквато такъв като него би предпочел да си остане тайна. Но те бяха сключили споразумение. Без глупости. И той реши да го спази.

Взрян в очите й, благодарен за онова, което бе направила, той й каза, каквото чувстваше:

— Обичам те.