Стив Бери
XIV колония (47)

46

Стефани бе застанала зад президентското бюро в Овалния кабинет. Върху него имаше две папки. Едната беше дебела и надписана с червени букви СТРОГО СЕКРЕТНО — ПАС НАПРЕД. Ръбовете й бяха пооръфани от разлистване, грифът за секретност датираше от 1989-а. Восъчният печат беше счупен, листата вътре — поразбъркани, но всичко беше налице; тя знаеше наизуст всяко писмо и бележка. Много от тях бе писала лично.

— Що за човек беше Рейгън? — попита Дани.

— Умен, хитър, интуитивен. Доставяше му удоволствие да го подценяват. Имаше добра преценка за хората, особено за Съветите. Дълго време бе обмислял как да ги погребе. Рейгън следваше интуицията си по отношение на Съветския съюз, а беше и търпелив. Изчака да се появи някой като Горбачов и когато това стана, се възползва докрай. Може би тук му помагаше и актьорският талант, умението да изчака подходящия момент, за да каже репликата си по максимално въздействащ начин. Той никога не избързваше. Беше ми казал да си върша работата добре, а не бързо.

— Винаги ни е вървяло да имаме подходящия човек в подходящия момент. В началото това е бил Джордж Вашингтон. После Уилсън и Рузвелт при зараждащата се депресия и надвисналата заплаха от световна война. След това, в разгара на Студената война, Рейгън. Дали не го е дразнело това, че конфронтацията с Изтока приключи след мандата му, при президентството на Буш?

— Ни най-малко. За него бе важен резултатът. Държеше да остави след себе си един по-безопасен свят от този, който бе заварил. За последен път се видяхме през деветдесет и втора, в президентската библиотека. Срещата ни бе насаме и той отново ми благодари за всичко, което бях направила.

— Добре си се справила — каза Дани. — Много добре. Трябва да си адски горда с постигнатото.

Стефани наистина беше горда. Повече, отколкото можеше да се опише с думи. Оттогава още много неща се бяха случили, но нищо от подобен мащаб.

— Бяха паметни времена — каза тя. — Но както и сега, встъпващата в длъжност администрация реши, че повече няма нужда от мен. Затова отидох в министерството.

— „От Шчечин на Балтийско море до Триест на Адриатическо море желязна завеса се е спуснала над континента. Зад тази линия лежат всички столици на древните държави от Централна и Източна Европа. Варшава, Берлин, Прага, Виена, Будапеща, Белград, Букурещ и София, всички тези известни градове и населенията около тях лежат в това, което трябва да нарека Съветската сфера…“

Тя го изгледа впечатлена.

— Чърчил. Речта му във Фултън след провала на кандидатурата му за нов мандат като министър-председател. Никога не съм знаела, че изучаваш историята на Студената война.

— Искаш да кажеш, че никога не си знаела, че мога да запомня нещо. Тепърва ще откриваш за мен неща, които не знаеш.

Това поне бе сигурно.

— Ти как разбра? — попита Стефани. — Само шепа хора знаехме за „Пас напред“.

— Осин ми каза вчера. Също като теб, и Зорин е боец от Студената война — обясни Дани. — Но той още воюва. Затова е и един от проблемите ни, но разцеплението вътре в Кремъл е друга история. Осин се опитва да постъпи достойно. Но в днешното руско правителство има повече откачалки, отколкото такива като Осин. И то откачалки не в смисъла на фанатици като Ленин или Карл Маркс. Хубавото е, че не са от вида, който се стреми към световно господство. Но… пет ядрени устройства, скрити някъде наоколо? Това е нещо, което може да им дойде като манна небесна.

Той посочи с пръст другата папка върху бюрото.

— Тази помолих Едуин да прочете.

Стефани посегна към папката, но Дани улови ръката й. Тя усети как я побиха тръпки.

Телефонът на бюрото звънна, прекъсвайки напрегнатия момент.

Дани натисна светещия бутон и задейства високоговорителя.

— Имаме проблем в Канада — чу се гласът на Едуин. — Четири трупа в жилището на Джейми Кели в покрайнините на Шарлъттаун. И четиримата без документи за самоличност.

— А има ли новини от Котън? — попита Стефани.

— Не. Но поне знаем, че не си губи времето.

— Той ще се свърже с нас, когато сметне за нужно — каза тя на Едуин. — Би ли казал на канадците да не му се пречкат?

— Вече е направено.

— Дръж ме в течение — каза Дани и затвори.

Стефани видя безпокойството в погледа му.

— Какво щеше да ми покажеш? — попита тя.

— Котън е докладвал, че Белченко му споменал две неща, преди да умре. „Мат в два хода“ и Нулевата поправка. Осин обеща да изясни първия термин. С втория обаче можем да се заемем и ние. — Той посочи с пръст втората папка. — Всичко е тук. Вътре са документи, които Едуин е открил в една стар засекретен доклад на ЦРУ. До нея ни отведоха думите „Нулева поправка“. Хората там казват, че не са чували тези две думи да се ползват заедно в контекста на Съветския съюз от осемдесетте години насам. Вземи папката горе и чети. После иди да се наспиш. Избери си която спалня искаш.

— Може ли твоята?

— Ти сама го каза: когато съм вече свободен мъж.

Тя посегна към папката. Малко сън щеше да й дойде добре. Но любопитството да узнае какво става надделяваше.

— Нека да продължим разговора си на закуска.

— Съветите я наричат Нулевата поправка — каза Дани. — А ние — Двайсетата поправка към Конституцията.

Касиопея не сваляше бинокъла от очите си; сивкавите фигури на пътя пред тях се виждаха отчетливо. Технологията за нощно виждане се бе развила много от времената, когато всичко беше в зелено. Сега картината в зрителното й поле беше ясна като летен ден по свечеряване. Бе проследила маршрута им на смартфона; местата на канадска територия, където биха могли да отиват, вече бяха на привършване, а до границата с Мейн оставаха по-малко от 80 километра.

— Мислиш ли, че ще преминат в Щатите? — попита тя.

— Кели би могъл без проблем. Едуин ми каза, че имал американски паспорт. Но Зорин? Изключено. Освен ако не носи със себе си фалшиви документи, ще му трябва виза, за да влезе легално с руски паспорт. Съмнявам се дали изобщо има такъв. Но това няма да го спре.

Бяха останали доста назад, понякога дори твърде далече, но, за щастие, предната кола досега не се бе отклонила от пътя.

— Наближаваме Диджигуош — каза Касиопея, като погледна картата на телефона си.

Засега Котън се справяше повече от добре, използвайки малкото застигнати по пътя коли за прикритие. Тя погледна часовника си. Наближаваше 3:30 сутринта.

— Няма да пресече границата — каза внезапно Котън.

Тя беше на същото мнение и размърда с пръст картата на дисплея, за да види продължението във всички посоки — изток и запад, север и юг.

— Движим се северно от Мейн, към залива Пасамакуоди, до там остават може би трийсетина километра.

— Явно така ще го направи — каза Котън. — По вода.