Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Котън Малоун (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The 14th Colony, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Стив Бери

Заглавие: XIV колония

Преводач: Боян Дамянов

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД, Велико Търново

Редактор: Свилена Господинова

Технически редактор: Вяра Николчева

Коректор: Симона Христова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8325

История

  1. — Добавяне

9

Стефани се насочи към партерния етаж на Министерството на правосъдието. Нямаше какво да прави повече в тази сграда, след като единствената й връзка с Котън бе прекъсната. Можеше само да се надява сривът да е поради повреда в апарата или липса на сигнал, а не в резултат на самолетна катастрофа. Беше се обадила на своя руски колега — човека, който пръв бе поискал американска помощ — и той я бе уверил, че ще оценят на място ситуацията, като същевременно се бе съгласил с изпращането на Касиопея.

Тя закопча палтото си и излезе през главния вход. Макар часовникът й да показваше 3:40 сутринта, не беше уморена. Реши да тръгне обратно към хотел „Мандарин Ориентъл“ и да чака новини в стаята си. Поне там имаше известна защита срещу Личфилд, макар да се съмняваше, че той ще се опита да й досажда отново, поне докато официално не поемеше властта.

При нормални обстоятелства отвън щеше да я чака кола с шофьор, но тази привилегия й бе отнета със закриването на отряд „Магелан“. Сега беше просто частно лице, сама се грижеше за себе си. В което нямаше нищо лошо. Стефани Нел умееше да се оправя в живота.

Малко по-нататък, на Конститюшън авеню, забеляза три таксита, паркирани до бордюра. Правителствените сгради от двете й страни бяха тъмни, до новия работен ден оставаха още няколко часа. Тя беше благодарна на съдбата, че работата й никога не бе зависила от часовника. Ръководител на отряд „Магелан“ — това беше длъжност, изискваща двайсет и четири часа от времето й, и Стефани не помнеше кога за последен път си бе позволила истинска почивка.

Много пъти се бе питала как ли ще приключи всичко. И никога досега не си бе представяла, че онова, което бе изградила, просто ще се разпадне. Не че очакваше паради и церемонии, но поне едно „благодаря“ бе заслужила. И то не от Дани. Тя знаеше какво чувства той. А от новите. Елементарното възпитание изискваше посоченият за следващ министър да й го съобщи в лицето. Но вместо това жалкото човече предпочете Личфилд да му свърши мръсната работа. Но защо ли се учудваше? Политиката няма памет и сега вече никой не се интересуваше от отряд „Магелан“. И ако трябваше да бъде докрай откровена пред себе си, останалите разузнавателни агенции само щяха да се зарадват да й видят гърба. Близките й отношения с Белия дом отдавна бяха обект на всеобща завист. Но тя си бе заслужила това доверие с доказани резултати, част от които бяха постигнати благодарение на Котън. Затова толкова държеше да доведе докрай и тази последна операция, и то преди сегашният президент да е приключил мандата си и да се е ръкувал за последно с председателя на Върховния съд.

Черен кадилак се плъзна край бордюра до нея и задният прозорец се смъкна безшумно надолу. Николай Осин.

Макар официално да бе акредитиран към руското търговско представителство във Вашингтон, Осин беше офицер от Службата за външно разузнаване на Русия — СВР, наследник на Първо главно управление на бившето КГБ. С две думи, той ръководеше вашингтонската резидентура. За разлика от епохата на Студената война в днешно време ЦРУ и СВР се информираха взаимно за шефовете на съответните си бюра с оглед по-доброто координиране на усилията им в борбата с тероризма. Русия и Съединените щати се водеха съюзници, но някогашното недоверие между тях си оставаше. Един от проблемите беше в самата дефиниция за тероризъм. За Съединените щати кавказките сепаратисти и чеченците бяха борци за свобода, каквито бяха „Хамас“ и „Хизбула“ за Русия. Различията бяха повече от допирните точки. Което правеше молбата на Осин — същата, заради която Котън се бе озовал в Сибир — още по-необичайна.

— Следиш ли ме?

— Реших да намина насам след разговора ни. Надявах се да те видя, когато си тръгваш. Исках да поговорим насаме.

Стефани знаеше, че този човек е умел и предпазлив шпионин.

— Да поговорим? За какво?

— За „Пас напред“.

Колко ли години бяха минали, откакто за последен път бе чула тези думи? Поне четвърт век. Но не и далече от тук. Само на километър-два на запад по Пенсилвания авеню. Запита се дали шпионската операция с кодовото име „Пас напред“ беше още засекретена. Почти всички поверителни документи от 80-те бяха публично достъпни, след като изминалите три десетилетия и разпадането на Съветския съюз ги бяха превърнали от държавна тайна в историческа подробност. Безброй книги бяха изписани за Рейгън и войната му срещу комунизма. Самата тя бе прочела няколко. И правдиви, и не дотам, а имаше и такива, които нямаха нищо общо с действителността. Но в нито една не бе срещала „Пас напред“.

— Откъде знаеш за това?

— Е, хайде сега. Самият Роналд Рейгън измисли името на тази операция.

 

 

Тя гледаше втренчено президента, никога преди не се бе намирала толкова близко до най-могъщия човек на света.

— Ал Хейг ме информира, че си способен юрист — каза Рейгън. — Той ти има голямо доверие.

Седяха в Овалния кабинет — тя на малко канапе, той в едно кресло; високата му фигура беше изправена, с вдигнатата си глава и кръстосаните крака по всичко приличаше на бивш актьор. Лично Хейг й бе позвънил по телефона късно вечерта, за да й каже, че я очакват в Белия дом. Това беше изненадващо за една юристка в Държавния департамент.

— Казаха ми, че си постъпила на работа по времето на президента Картър.

— През седемдесет и девета. Реших, че частната практика не е за мен. Винаги съм се интересувала от международни отношения, така че подадох документи в Държавния департамент и ме назначиха.

— Сайръс Ванс казва, че си върховен професионалист. Според него един ден от теб може да излезе и държавен секретар.

Тя се усмихна на комплимента. С бившия й шеф, служил като държавен секретар почти през целия мандат на Картър, се бяха сприятелили и той й беше нещо като настойник. Също като нея Ванс смяташе държавната служба за дълг и чест.

— На колко години си? — попита Рейгън.

Обикновено тя не отговаряше на този въпрос, но тази вечер беше различно.

— На двайсет и седем.

— Значи помниш шейсетте и седемдесетте. Знаеш какво означава Студената война. Какво мислиш за Съветския съюз? — попита той.

— Една фундаментално сбъркана система. Баща ми казваше, че ако трябва да строиш огради, за да не избягат хората ти, имаш сериозен проблем.

— Баща ти е бил прав. Смятам да погреба Съветския съюз.

Дръзки думи, изречени с невъзмутим тон. Не като хвалба или опит да я впечатли, а като обявяване на намерение.

— И ти ще ми помогнеш да го направя.

 

 

Лицето на мъжа в прозореца на колата я изтръгна от спомените й.

— Стефани, имам потвърждение, че самолетът с твоя човек се е взривил, след като е кацнал. В съседство са били открити два трупа, обгорели до неузнаваемост. Знаем, че са били руснаци.

— И нито следа от Малоун?

— Нито следа. Но въпросните двама мъже вероятно са отишли до там с някакъв автомобил.

Тя кимна и усети облекчение. Може би все пак Котън бе успял да избяга.

— Нали втората ми пратеничка ще има пълна свобода на действие?

— Разбира се. Както ти казах.

Всичко това беше извънредно странно. На по-малко от километър и половина работници издигаха подиума и трибуните за предстоящото встъпване в длъжност на новия президент. Обикновено в такива преходни периоди държавната машина работеше на бавни обороти; старата гвардия вече нямаше власт, докато новата тепърва се учеше как да упражнява своята. Междуцарствие, в което почти нищо не можеше да се свърши. А тъкмо сега Русия се нуждаеше от американска помощ.

И изневиделица това споменаване на „Пас напред“.

— Ще се повозиш ли с мен? — попита той.

— Така и не ми каза откъде си научил това име.

— Това ми е работата, да знам такива неща. Ти беше там. Очите и ушите на Рейгън във Ватикана. Негова специална пратеничка, допринесла за сключване на сделката, която сложи край на Съветския съюз. На мен ми е все едно. Честно казано, дори се радвам, че онзи режим го няма вече. Но има един човек, на когото не му е все едно. Александър Зорин. Той иска да си отмъсти.