Стив Бери
XIV колония (61)

60

Зорин видя крайпътната табела, показваща, че излизат от щата Пенсилвания и влизат в Мериленд. Повече от ден не се беше бръснал и къпал, имаше и ужасен вкус в устата. Беше задрямвал на пресекулки, но — странно — не чувстваше умора. Вместо това го бе обзело осезаемо предчувствие за успех и изкупление, което му даваше сили.

Сети се отново за Аня; запита се какво ли правеше сега. Бе включил телефона си преди часове с надеждата тя да се обади. Бе решил да не й звъни, преди да е научил какво е успял да свърши Кели.

И съпругата му, и Аня му бяха донесли радост, всяка по своя начин. Извадил бе късмет и с двете, особено с Аня, която беше много по-авантюристична. Но въпреки това покойната му съпруга си оставаше прекрасна жена.

Бяха се запознали още по време на обучението му и се бяха оженили тайно, без одобрението на семейството й. Но принадлежността му към КГБ бе разсеяла всякакви възражения от тяхна страна. Бяха живели заедно близо трийсет години, преди ракът на яйчниците да я покоси. Съпругата му го бе разбирала, приела го бе такъв, какъвто беше, прекарала бе сама голяма част от семейния им живот, докато него го местеха от мисия на мисия. През целия им брак бе понасяла безропотно всичко, докато накрая не се разболя.

Но дори тогава остана глава на семейството им.

— Трябва да ме слушаш — каза тя, легнала на тясното болнично легло.

През повечето време беше упоена, но имаше моменти, като сега, когато съзнанието й пробиваше мъглата на лекарствата и мозъкът й се избистряше. Клиниката в покрайнините на Иркутск беше само за членове на партийния елит и семействата им. Стаята беше голяма, с висок таван, но мрачна. Той бе уредил да я приемат и макар никога да не говореха за това, и двамата знаеха, че в това крило на сградата настаняваха само терминалните пациенти.

Протегна ръка и избърса избилата пот по бледото й сивкаво чело. Лекарите вече му бяха казали, че с нищо не могат да й помогнат. Можеха само да облекчат болките й. Макар вече да не работеше в КГБ — и длъжността му, и организацията бяха закрити преди години — неговата репутация бе стигнала и до тях.

— Искам да направиш онова, което винаги си желал — продължи тя.

— И какво мислиш, че е то?

— Не ме прави на глупачка. Знам, че умирам, макар да не се решаваш да ми го кажеш. Докторите също не смеят. Знам и че нещо ти тежи. От години те наблюдавам. В теб има някаква стаена мъка, Александър. Още отпреди да умре синът ни.

Болката се възвръщаше. Скоро щяха да дойдат, за да й поставят поредната инжекция, която да я приспи за няколко часа. Вече му бяха казали, че някой път може и да не се събуди.

Той взе ръката й в своята. Все едно държеше малка птичка, деликатна и крехка.

— Каквото и да е това, което те е обсебило — каза тя, — направи го. Овладей гнева си. Защото го виждам в теб, Александър. Гняв. Повече от когато и да било в живота ти. Оставил си нещо недовършено.

Седнал до нея, той се бе оставил на спомените да завладеят съзнанието му. Познаваше толкова много други жени, които изстискваха силите на съпрузите си, превръщаха ги в ревниви, подозрителни, вечно измъчващи се глупаци, от което страдаше и работата, и репутацията им. Нищо подобно не се бе случило с него. Тя никога не бе искала много, никога не бе очаквала повече, отколкото той бе в състояние да й даде. Бракът й с нея беше най-умният ход в живота му.

Тя ставаше все по-неспокойна и извика от болка. На вратата се появи дежурната сестра, но той я отпрати с махване на ръката. Искаше да остане насаме с нея само още няколко мига.

Очите й се отвориха и тя срещна погледа му.

— Недей да… прахосваш… живота си — прошепна тя.

Спомняше си как очите й бяха останали отворени, устните й изкривени в нещо като полуусмивка, докато пръстите, с които стискаше ръката му, бавно се отпуснаха. Той се бе изправял достатъчно пъти лице в лице със смъртта, за да знае как изглежда, но остана още няколко минути около нея, като се надяваше да греши. Накрая целуна студеното й чело, преди да я покрие с чаршафа.

Припомни си как скръбта се бе надигнала в гърлото му, заплашвайки да го задуши. Парализиращо чувство на самота бе обзело съзнанието му. Вече я нямаше. Бе си отишла заедно със сина им. Родителите му бяха покойници. Беше съвсем сам, а го чакаше още дълъг, празен, безцелен живот. Физическите му сили не го бяха напуснали още, но душевното му здраве беше под съмнение.

Недей да прахосваш живота си.

И тогава му хрумна идеята.

Мат в два хода.

— Време е да бъдем откровени един с друг — започна Кели.

Зорин погледна към него в притъмнялото купе на колата и фокусира съзнанието си върху настоящето. Отвън падаше сняг — не силен, не се натрупваше, но определено летеше във въздуха.

— Онзи плик от Андропов — каза Кели. — Вътре пишеше, че в края на седемдесетте в КГБ се сдобили с важна информация от съветското посолство във Вашингтон. Както изглежда, един от служителите там се сприятелил с човек, който знаел необичайни неща.

Всички съветски дипломати и офицери от КГБ преминаваха обучение как да изстискват информация, без източникът дори за момент да заподозре за предмета на техния интерес. Всъщност в огромната си част разузнавателната информация водеше началото си от подобни невинни контакти. При тях рискът от разкриване беше нисък, понеже обектът рядко подозираше каквото и да било. Просто приятелски разговор между колеги или познати.

— Въпросната информация се отнасяла до Канада — каза Кели.

И му разправи за Братството на Синсинати и за разработените от него планове за инвазия на Съединените щати в северната им съседка.

— По-ранният план, от хиляда осемстотин и дванайсета, бил написан от Бенджамин Талмидж, бивш американски шпионин от Войната за независимост. По-късният план, вече от двайсети век, бил съставен от членове на братството с опит във воденето на война. Чел съм ги и двата. Източникът на Андропов научил за това и предал информацията нататък заедно с още нещо, дори по-важно, което аз трябваше да препотвърдя. Това е вторият ход от операцията, Александър. Този, който печели играта.

Зорин усети как по тялото му премина електрически ток.

— Установих контакт със същия член на братството, който първоначално се разприказвал пред нашия дипломат. Казваше се Брадли Чарън, станахме приятели. Фактът, че братството на два пъти е планирало нашествие в Канада, беше една от ревниво пазените им тайни. Много малко от членовете са знаели. А и, честно казано, това няма голямо значение. Но онази, другата информация… тя решава всичко. И все пак оставаше един висящ въпрос.

— Дали информацията е вярна, това ли?

— Именно. И беше вярна, Александър.

— Знам за това братство. Споменаваше се в старите архиви на КГБ. Чувал съм и името Талмидж. Научих, че Андропов се интересувал от този дневник, и заключих, че част от мисията ти е била да го откриеш.

— Прав си.

— Въпросният съветски шпионин в посолството — продължи Зорин — е докладвал на Андропов, че в дома на Чарън има тайно помещение. Преди няколко дни изпратих една жена да открие това помещение, ако евентуално дневникът се окаже там. Тя е тук от близо седмица, търси. В даден момент ще трябва да се свържа с нея.

— И тя знае къде се намира дневникът?

— Това е, което трябва да установя.

— Не ни е необходим, Александър. Знам точно какво пише вътре.

Това беше добра новина.

— Направо е изумително. Уверявам те, написаното в този дневник е катастрофа за Америка.

Имаше обаче едно условие.

— Ако наблизо има годна за ползване РА-сто и петнайсет.

— Ти май се съмняваш.

— А има ли?

— Ще разбереш след около три часа.