Стив Бери
XIV колония (37)

36

Люк изхвърча през френските прозорци и за миг зърна Аня, преди тя да се скрие зад един жив плет. Той тръгна след нея, прескачайки храстите в градината като олимпийски състезател по бягане с препятствия. Заобиколи къщата и отново я видя — този път спринтираше към колата си, по която личаха белезите от сблъсъка им във Вирджиния.

— Няма да се измъкнеш! — извика той след нея.

Тя извърна глава и погледите им се срещнаха. Дощя му се да вдигне пистолета и да се пробва още веднъж, но разстоянието беше близо сто метра, а и Стефани я искаше жива.

Затова той се затича към форда. Метна се зад волана и запали двигателя, излезе на заден ход от площадката пред гаража и даде газ.

Кварталът беше изцяло жилищен, с широки улици, строени по времето, когато е било разрешено да се паркира успоредно на бордюра. Тук-там все още имаше спрени коли и той ги заобикаляше, като същевременно увеличаваше скоростта. Видя Аня далече напред да взема остър десен завой, без да спира на стопа. Той я последва; гумите на форда се хлъзгаха по мократа настилка. Каза си, че трябва да внимава, колата лесно можеше да се преобърне.

Люк пусна пистолета си на съседната седалка, за да му е подръка. Стига да успееше да я настигне, бе твърдо решен да я спре.

Аня вече се носеше към следващото кръстовище, където, за неин късмет, се бяха събрали сравнително малко коли. За миг намали скоростта, после даде газ и с рев на двигателя излезе на оживения булевард, вряза се в движението, пресече двойната разделителна линия и навлезе в насрещното платно. Хор от клаксони и какофония от свирене на гуми съпровождаха пътя й, докато сновеше изкусно между лентите на булеварда. Той трябваше също да ускори, за да я следва, но не искаше да създава рискови ситуации. Затова забави на кръстовището, огледа се, после даде газ и се понесе напред, като използваше максимално банкета.

Аня натискаше здраво газта, но явно не беше свикнала да шофира с голяма скорост в градска среда и допускаше малки грешки, използваше излишно спирачката, погрешно оценяваше ъгъла на завоите и свръхкомпенсираше занасянето на задницата.

Воланът на форда вибрираше в ръцете му, сякаш се движеше по паваж; колата не беше конструирана за такова шофиране.

На една празна отсечка Люк натисна докрай педала на газта. В този участък шосето беше с четири платна, две по две, с плътна разделителна линия в средата. Аня беше набрала преднина, но колата й все още се виждаше на километър в далечината.

И тогава започнаха неприятностите.

Изневиделица се появиха две мигащи сини светлини и тръгнаха след нея. Патрул от пътната полиция я бе засякъл.

Люк погледна в огледалото и видя, че и зад него има опашка; патрулната кола се бе залепила за задната му броня, проблеснаха лампи, сирената се включи.

Той извади от джоба си значката на агент от Военното разузнаване. Без да пуска волана, натисна копчето за сваляне на стъклото и измъкна ръката си със значката през прозореца, за да я види полицаят. Той се изнесе в лявата лента и застана успоредно до него със свален надолу прозорец на предната врата.

Люк посочи с пръст напред и извика:

— Спрете я!

Мъжът кимна и даде газ, за да настигне колегата си, който следваше Аня. Разбира се, двете патрулки имаха радиовръзка помежду си и Люк се надяваше този път местните наистина да свършат нещо полезно.

Стиснал волана с две ръце, Люк следваше полицейския автомобил, който му проправяше път със сирената си, изтласквайки колите в двата банкета. Движеха се на изток и вече напускаха очертанията на града. Сградите от двете страни на шосето приличаха на правителствени учреждения. Гонитбата продължи още два-три километра, после патрулните коли застанаха успоредно една до друга и постепенно забавиха скоростта, а Аня се откъсна сама напред. Но Люк знаеше, че някъде там я очаква изненада.

Люк завъртя волана надясно и мина в банкета, където имаше място, колкото да се провре покрай дясната патрулна кола. После се върна на шосето и даде газ. Вече нищо не го делеше от Аня. Назад двете патрулни коли бяха забавили още скоростта и спираха движението зад себе си. Шосето си оставаше все така от четири платна, две по две, но вече разделени от бетонна мантинела. Сградите бяха останали назад, пътят се спускаше надолу, но после идваше стръмно изкачване, което водеше към огромен мост.

И тогава той ги видя. Още четири патрулни коли бяха заели позиция нагоре по склона, блокирайки и четирите платна. В насрещното не минаваше никой, а двете патрулки право напред пропускаха малкото останали коли в неговата посока, докато накрая остана само Аня. Както и се очакваше.

Пътят й напред бе отрязан. Оставаше й или да се забие в блокадата, или да се опита да прескочи бетонната мантинела, за да се върне назад по насрещното платно, където двете патрулни коли със сигурност щяха да я спрат.

Люк видя насочени дула на оръжия. Това не му хареса. Искаше я жива, но не можеше да направи нищо, за да предотврати случващото се. Чуха се изстрели. Явно стреляха по гумите, понеже колата на Аня внезапно занесе наляво, после надясно, докато накрая се вряза в парапета на моста.

Посипаха се искри. Кинетичната енергия бе достатъчна, за да повдигне задната ос във въздуха. Автомобилът се превъртя и изхвърча от моста.

Люк удари спирачките, изскочи навън и изтича към огънатия метален парапет точно в мига, когато колата се заби в редицата дървета, очертаващи бреговата ивица. Вече нищо не можеше да я спре. Заора с предницата си, превъртя се още веднъж във въздуха, Аня излетя през вратата, за миг се чу вик, после глух удар, предницата се смачка под тежестта на каросерията, накрая автомобилът падна върху покрива си, колелата продължаваха да се въртят, двигателят изрева още веднъж, после се закашля и угасна. Тялото й лежеше във водата, на метър и нещо от брега.

Той прескочи парапета и се затича надолу през преплетените шубраци, краката му се пързаляха по стръмния склон, едва не падна, но се овладя и продължи да тича, докато не се спря на няколко метра от мястото, където Аня бе просната. Тя плуваше в кашата от вода, кал и лед; торсът й беше извит под неестествен ъгъл на една страна.

Двама от полицаите го бяха последвали надолу по склона.

— Дръпнете се назад! — извика му единият.

Люк не беше в настроение да дискутира с тях и извади значката си.

— Кой ви каза да правите това?

Той погледна към Петрова. От ъгъла на шията и краката й спрямо торса беше очевидно, че е мъртва.

— Ти пък кой си, дявол да те вземе? — попита единият от двамата униформени.

— Аз съм федералният агент, който ще ви нарита тъпите задници, защото ме лишихте от единствената ми улика.