Стив Бери
XIV колония (73)

72

Малоун отвори очи.

Сняг покриваше лицето му, ледена струя вода се стичаше в разкопчаната яка. Някой го разтърсваше и викаше по име. Той разпозна лицето — беше един от агентите в „Макдоналдс“. Слепоочията го боляха от студа; сетивата му бяха претръпнали, но самото чувство за допир беше добър знак след всичко, което се бе случило.

Малоун се надигна на лакти. Главата го болеше, вратът му се беше схванал. Виждаше всичко размазано. Устата му беше суха и той лапна малко сняг. Дъхът излизаше на облаци от гърлото му, дишаше дълбоко, с болка и облекчение. Погледна часовника си. Малко след 5 сутринта. Бяха прекарали няколко часа в безсъзнание.

— Изчакахме, колкото можахме — казваше агентът, — и тръгнахме да ви търсим.

Касиопея се надигна и го погледна.

— Ама че боли!

— Какво стана? — попита агентът.

Малоун се изправи на крака с олюляване.

— На Зорин не му хареса да е затворен под земята и реши да си пробие път с взрив. Вие не го ли чухте?

— Бяхме на петнайсет километра от тук.

— А какво стана с другите двама, които застреляхме? — попита Касиопея.

— Мъртви са — докладва агентът. — Опитваме се да разберем как са проследили Зорин.

Не е толкова трудно, помисли си Малоун. Както бе предположила Касиопея, руснаците знаеха за всички скривалища без подробности, особено за заложените капани. Просто бяха наблюдавали мястото и бяха извадили късмет. Но тия двамата вече не представляваха проблем.

Той погледна към празното място на хамбара.

— Трябва да огледаме.

Приливът на адреналин бе разбудил напълно Малоун; съзнанието му работеше трескаво. Той зае фенерчето на единия от агентите и тръгна напред в тъмното към входа за подземието, който бе открил преди. Капака го нямаше, в земята зееше кръгла дупка.

— Тази метална шахта е насочила взрива нагоре, като цев на оръдие, вместо встрани — каза той. — Иначе щяхме да сме мъртви.

Вероятно отдолу имаше някакво бомбоубежище, може би построено от КГБ. Още му се виеше свят и той спря за момент.

— Вие сте държали това тук под око — подвикна той през рамо — и никой не е чул взрива, така ли?

— По средата на нищото сме. Най-близката ферма е на десет километра.

Малоун слезе по стълбите в черната дупка, като се надяваше да не задейства още някое взривно устройство. Долу откри полуотворена метална врата, която огледа от горе до долу, но не откри нищо подозрително. Отвори я докрай и надникна вътре.

Върху стената имаше електрически ключ. Той се поколеба, после си каза: е, какво пък? — и го щракна. Луминесцентните лампи блеснаха с ярка светлина. Той загаси фенерчето. Касиопея го последва вътре.

Стелажите бяха впечатляваща гледка. Имаше всичко, от което би могъл да се нуждае един съвестен шпионин. В хладилна чанта откри блокчета пластичен експлозив, което обясняваше как Зорин бе успял да се освободи. Малоун огледа арсенала от пушки, пистолети и боеприпаси наред със запасите от провизии и средства за оцеляване.

Но никакви РА-115.

Покрай едната стена имаше дълга маса, но плотът беше празен; по нищо не личеше някога там да са били съхранявани ядрени устройства.

— Супер! — промърмори той. — Измъкнал се е и сега нямаме представа дали все още е заплаха, или не.

Това, че отначало не беше успял да подслуша разговора им, се превръщаше в голям проблем. Малоун удари с длан стената в безсилна ярост. Гневът се надигаше в него като пристъп на гадене, изпълваше гърлото му. Беше объркал всичко. Трябваше да привлече двамата агенти като подкрепление. Но той се бе опитал да ограничи броя на хората, които знаеха за бомбите.

Макар и просторно, помещението го караше да се задушава. Малоун нямаше какво повече да прави тук и с Касиопея се изкачиха на повърхността.

— Другата кола още ли е на пътя? — попита той единия от агентите.

След утвърдителния отговор двамата с Касиопея се затичаха нататък и я откриха паркирана на алеята отвъд дърветата, които преграждаха пътя. Тя очевидно знаеше какво търси той; двамата едновременно се залепиха за задните прозорци.

Пътната чанта я нямаше.

— Значи сега им трябват чук, болтови клещи и катинар — каза тя.

Двамата агенти ги настигнаха.

— Нашата кола тук ли е? — попита Малоун единия. — По-нататък, почти до шосето?

— Не сме виждали кола.

Чудно.

— Има няколко часа преднина — каза Касиопея. — Вече е стигнал, където е трябвало да стигне.

— И, което е по-лошо, никой не го търси.

Време беше да докладват лошите новини.

Стефани седеше на малкото бюро в хотелската си стая. Беше се върнала там от министерството, след като се бе обадила на Дани, за да му каже за разговора с Личфилд.

Сънят не идваше. Четири етажа по-надолу лампи осветяваха в кехлибарен цвят главния вход на хотела, таксита и лимузини идваха и заминаваха през цялото време. През нощта бе навалял сняг. Това работеше за тях. Хубавото време означаваше по-големи тълпи, повече неща за отвличане на вниманието, повече възможности за Зорин.

Телефонът й иззвъня.

— Дано новините да са добри — заяви тя, след като вдигна.

— Не са — отвърна Котън.

Стефани изслуша разказа му за случилото се.

— Имаме камери из целия град — успокои го тя. — Ще накарам да проверят записите. Тази кола все отнякъде трябва да се появи.

— Стига Зорин да е дошъл във Вашингтон. Може да е планирал въздушна атака от разстояние — прекъсна я той.

— Небето тук се охранява по-добре от земята.

— Оставям това на теб. Ние тръгваме за Белия дом.

Тя затвори и реши да си даде вид, че изпълнява уговорката си с Фокс. Набра номера на Личфилд. Идиотът вдигна на първото позвъняване.

— Няма ли доказателства за ядрена бомба? — попита той.

— Боя се, че не.

— Фокс ще иска да се придържа към плана.

— Разбирам.

— Ще бъда в Белия дом около десет — информира я той. — Ако има някаква промяна, дръж ме в течение и ще се погрижа той да реагира незабавно.

— Разбира се.

Стефани прекъсна разговора, като се мразеше дори заради фалшивата си готовност да съдейства. Така или иначе, по-късно днес щеше да подаде оставка. При мисълта, че би работила за тези хора, стомахът й се преобръщаше. Личфилд й стигаше. Щеше да намери какво да прави. Може би щеше да вземе пример от Котън и да се пресели в чужбина. Подобен вариант й се струваше все по-привлекателен.

Телефонът й отново иззвъня. Люк. Най-после. Тя отговори и чу отсреща женски глас.

— Казвам се Сю Бегин. Баща ми е Лорънс Бегин. Люк Даниълс беше дошъл да говори с него.

— Как е попаднал у вас телефонът на Люк?

— Люк е ранен. Взех телефона му от сестрата. Последно е звънял на вас, затова аз просто набрах номера. Познавате ли го?

Ледена ръка сграбчи Стефани за гърлото.

— Аз съм му началник.