Стив Бери
XIV колония (34)

33

Сънят на Зорин беше неспокоен, въпреки че засега полетът през Атлантика протичаше гладко. Все пак бе успял да поспи два-три часа, благодарен, че пилотите не му досаждаха. После с помощта на компютъра бе открил подходящо място за скачане в един национален парк на северния бряг, където никой нямаше да го забележи. Атмосферните условия не бяха проблем; зимата в Канада се бе случила мека, с малко сняг, а тази нощ небето беше безоблачно. Самият скок нямаше да е лесен, но той щеше да се справи. Ако всичко вървеше по план, щеше да се озове на четирийсет километра северозападно от Шарлъттаун, столицата на острова, където се намираше колежът. Той бе открил сайта и бе установил, че Джейми Кели все още работи там като преподавател. С още малко ровене се бе сдобил и с домашния му адрес.

„Мат в два хода.“

От десет години сглобяваше тази мозайка с парченца, откривани тук-там в стари архиви. Но разговорите му с Белченко се бяха оказали извънредно продуктивни, макар старият архивар да си мислеше, че всичко е самозалъгване.

Зорин знаеше, че не е така.

Високият мъж, който влезе в апартамента, беше над шейсет. Гъстата му посивяла коса беше сресана назад от пепелявото лице. Носеше очила без рамки; тъмните му очи гледаха втренчено, но и някак уморено. Придружаваха го четирима сътрудници, които бързо претърсиха останалите стаи, после се оттеглиха навън. Вратата се затвори зад тях. Апартаментът беше тайна квартира на КГБ под постоянно наблюдение. Тази вечер гост в нея бе лично Юрий Владимирович Андропов.

Нямаше нужда от представяне. Андропов зае почетното място на масата, върху която бяха наредени студена вечеря и чаши, пълни догоре с водка. Около масата седяха Зорин и още трима офицери от КГБ. Двама от тях познаваше, третия не. Никога не се бе озовавал толкова близо до Андропов. Също като него този човек произхождаше от скромно семейство, син на дребен чиновник в железниците; самият той бе работил като товарач на влакове и телеграфист, сражавал се бе като матрос във Финландия по време на Великата отечествена война. Оттогава датираше стремителното му изкачване в партийната йерархия, докато накрая бе оглавил КГБ. Предишния ноември, след смъртта на Брежнев, Андропов бе избран за четвъртия генерален секретар на КПСС след Сталин.

— Възнамерявам да направя нещо необичайно — каза той с тих глас, почти шепнешком. — Утре ще обявя, че преустановяваме всякаква работа по противоракетните системи с космическо базиране.

Зорин бе шокиран. От март, когато Рейгън даде да се разбере, че Америка разработва система за стратегическа отбрана, целият изследователски потенциал на Съветския съюз бе съсредоточен в тази насока. Дейността на всички разузнавателни служби и операции бе пренасочена за събиране на колкото бе възможно повече информация за ИСО.

— Рейгън ни смята за империя на злото — продължи Андропов. — Но аз ще му докажа, че греши. Ще обявим пред света, че слагаме край.

Никой не продума.

— Получих писмо от едно десетгодишно американско момиче — каза Андропов. — Пита ме защо искаме да завладеем света. Защо се стремим към война? Отговорих му, че не искаме нищо подобно. И смятам да го кажа утре пред целия свят. След като свърша това, влизам в болница.

Зорин бе чул слуховете. Генералният секретар страдал от остра бъбречна недостатъчност, животът му се крепял на хемодиализа. Разбира се, нищо не се споменаваше публично. Самият факт, че Андропов лично го бе признал, бе необичаен.

— Казвам ви го, защото — продължи той — вие четиримата сте подбрани, за да изпълните една специална задача. Това е мисия, замислена лично от мен. Всяка операция си има отделно име. Също избрано от мен. Понятия от шаха, любимата ми игра. Някой от вас играе ли?

И четиримата поклатиха глави.

Андропов ги посочи с пръст един по един и им каза:

— Пат. Задна пешка. Тих ход. Мат в два хода.

Това се бе случило през август 1983 г.; тогава Зорин за пръв път чу тези думи. Отначало не знаеше какво означават, но бързо научи.

Пат. Царят е притиснат и не може да мърда, за да не изпадне в шах.

Задна пешка. Една пешка, застанала в полето зад друга от същия цвят, така че да не може да се придвижи напред без помощта на трета пешка.

Тих ход. Преместване на фигура, с което не се взема или застрашава фигура на противника.

Мат в два хода. Най-краткото възможно развитие на играта. Две премествания на фигури и край.

— Изпълнението на всяка от тези операции е пряко свързано с изпълнението на всички останали — каза Андропов. — В своята съвкупност те ще променят света.

— Но те са самостоятелни и независими една от друга, нали? — попита един от четиримата.

— Именно. Четири отделни, напълно самостоятелни операции, като само аз ще знам резултатите от тях. Няма да контактувате помежду си освен по моя изрична заповед. Ясно ли е?

Четиримата закимаха; те знаеха, че с Андропов не се спори. Той беше човекът, убедил Хрушчов да смаже Унгарското въстание. Като ръководител на КГБ бе всявал страх и ужас в името на запазване на накърнения авторитет на Партията. Напомняше повече на Сталин, отколкото на така наречените реформатори, нароили се в последните години. Заповедта му да не контактуват помежду си не беше нещо необичайно. Зорин знаеше как разни слабаци се подмазват на по-силните, донасяйки за свои колеги. Съпрузи се шпионираха помежду си, деца шпионираха родителите си, съседи донасяха за съседи. Далеч по-добре беше да не задаваш въпроси и да се правиш на разсеян. Всяка казана дума, всяко извършено действие се подбираха най-внимателно. Затова най-добре беше, както Андропов току-що им бе наредил, да не казват нищо.

— Под чиниите си ще намерите по един плик — продължи той. — Вътре има подробни указания за конкретната операция. Също и за начина на докладване за постигнатия успех. Не се отклонявайте по никакъв начин от тях.

На Зорин му направи впечатление, че Андропов изобщо не спомена за провал. Такава възможност не се предвиждаше. Един от офицерите посегна към чинията си, но Андропов го спря.

— Не сега. Ще счупите печата едва когато си тръгнете от тук. Така няма да се изкушите да се съветвате помежду си. Искам да знаете, другари, че това ще удари Америка право в сърцето. Аз съм открил две слабости и когато дойде подходящият момент, ще им дадем урок. С минимум усилия — максимум ефект. Това е, което искаме, и това е, което ще постигнем. Това ще бъде най-важната операция, която някога сме предприемали. И така, другари, трябва да бъдем готови, когато часът настъпи.

Андропов посочи с жест храната на масата.

— А сега яжте, пийте и се веселете. После на работа.

В течение на две десетилетия той бе успял да възстанови всяка от другите три операции. Системата за класификация на архивите и простият факт, че СССР вече не съществуваше, го бяха улеснили в задачата му. Собствената му роля, „Тих ход“, бе изисквала шест години всеотдайна работа, от 83-та, когато Андропов все още беше начело, до 89-а.

Веднага след срещата им Андропов наистина влезе в болница. И почина шест месеца по-късно, след като беше генерален секретар в продължение едва на година и три месеца. На негово място дойде Константин Черненко — болнав и слабоволев човечец, който се задържа година на поста. После Андрей Громико изпълняваше тази длъжност до възкачването на Михаил Горбачов през 1985 г.

Като цяло това бяха няколко бурни години. Години на объркване и безпътица. Но четирите операции, възложени от Андропов, бяха продължили. Защото така и не се получи заповед за прекратяването им. И сега, докато пътуваше със самолета, заслушан в монотонния шум на реактивните двигатели, Зорин знаеше какво бе постигнал всеки от останалите трима.

Андропов бе изпълнил обещанието си да каже на света, че Съветският съюз прекратява работата по изграждане на космическа отбранителна система. Разбира се, нищо подобно не се бе случило. Изследванията продължаваха тихомълком, като в тях се изливаха милиарди рубли. Зорин и останалите разузнавачи от КГБ продължаваха все така да изстискват от източниците си всичката информация за ИСО, до която успяваха да се доберат.

„Пат.“

„Задна пешка.“

И двамата офицери бяха изпълнили задачите си.

Зорин винаги се бе гордял с почти пълното си отсъствие на съвест. Нито един добър офицер не може да си позволи този лукс. Но през последните двайсет и пет години се бе принудил да направи преоценка на някои неща.

Дали от чувство на вина? Трудно бе да се каже.

Спомни си онази нощ в Мериленд. И последния път, когато бе убил човек.