Стив Бери
XIV колония (17)

16

Вашингтон, окръг Колумбия

8:30 ч.

Стефани влезе с Люк в „Мандарин Ориентъл“. До там ги откара Николай, който бе мълчал през цялото време на връщане от Вирджиния. Тя усещаше, че Люк се изкушава да го разпита, но с поглед го бе предупредила, че сега не е моментът. Иначе се радваше, че младият Даниълс отново е в екипа й.

— В даден момент — попита Люк — ще ми бъде ли казано какво става? Чух нещо за липсващи бомби. Освен това току-що се простих с колата си. А, между другото, защо остави тоя руснак да се измъкне така леко?

— Очевидно човекът има проблем — отвърна Стефани. — Нека му дадем време да го реши.

Тя се обърна и тръгна към асансьорите.

— Къде отиваме? — попита той.

— В стаята ми.

— Не съм такъв човек, ако ме разбираш. Освен това вече не работя за теб!

Стефани само се усмихна и продължи напред. Влязоха в асансьора и тя натисна бутона за четвъртия етаж. Изпитваше известно съчувствие към Осин. Москва целенасочено бе въвлякла Вашингтон в някакъв свой вътрешен проблем. Определено имаха основателна причина, но това може би се бе променило през последните няколко часа. Длъжна бе да докладва на Белия дом.

Но… всяко нещо по реда си. Излязоха от асансьора и тя тръгна напред по тихия коридор към апартамента си. Още с влизането си вътре веднага седна пред лаптопа и изпрати имейл с описание на къщата във Вирджиния заедно със снимка на интериора, която бе щракнала с мобилния си телефон.

— Това за Белия дом ли го пращаш? — попита Люк.

Тя кимна.

— Само те ми останаха. Официално, като служител на Министерството на правосъдието, имам забрана да върша това, което върша.

— Старчето казва, че зачиташ правилата горе-долу колкото и самият той.

Тя знаеше прякора, който Люк бе измислил на Малоун най-вече за да го дразни. В отговор Котън го наричаше Колежанчето, което нямаше нищо общо с истината.

— Стой далече от него — каза тя. — Влияе ти зле.

— Колко критично е положението му в момента?

Тя се опитваше да не мисли по въпроса.

— Достатъчно, за да намеся Касиопея. Не й хареса, но поне не ми отказа. Всеки момент ще е там, ако вече не е пристигнала.

— А знаем ли дали Малоун е жив?

Тя поклати глава.

— Разбира си от работата, затова допускаме, че е добре. Нали си даваш сметка, че като ми помагаш, рискуваш кариерата си?

Люк вдигна рамене.

— Можеше да е и по-зле.

Беше същият като чичо си. И двамата обичаха да се перчат. Преди години, още в началото на първия му мандат, Стефани и Дани не се понасяха особено. Но след поредица от кризи се сближиха и накрая и двамата осъзнаха, че изпитват чувства един към друг. Тя знаеше, че съвсем скоро Дани щеше да стане първият разведен американски президент. Полин Даниълс вече бе намерила другаде любов и съпругът й се радваше за нея. Заслужава го, бе казвал многократно той. Дани също заслужаваше да открие своето щастие и може би щеше да успее — с нея.

Но всичко това тепърва предстоеше.

— Понеже допускам, че няма да ми кажеш нищо за тия бомби, кажи поне какво е това братство?

— Това е първият американски джентълменски клуб. Съществува от доста време.

Но по някаква причина любовницата на бивш комунистически шпионин бе дошла чак от Сибир, за да рови в забравените им архиви.

Лаптопът сигнализира за входящ имейл. На екрана се появи отговорът на Едуин Дейвис, началника на президентската канцелария:

Имотът във Вирджиния се води собственост на Брадли Чарън, загинал при самолетна катастрофа през 2002 г. От търсене в интернет може да се установи, че децата и втората му съпруга никак не са се разбирали. Текат делби на наследството, водят се съдебни дела и обжалвания, семейството е на практика в несъстоятелност. Преди шест години част от къщата е била разрушена от пожар. Определено умишлен, вероятно причинен от някое от децата, но нищо не е могло да се докаже. Затова застрахователният иск не е бил уважен и оттогава имотът е оставен да се руши. Има неплатени данъци за стотици хиляди долари. Неотдавна властите в окръга са предприели стъпки да го продадат на търг. Надявам се това да ви е от полза.

Беше от полза, и то съществена, защото представляваше така нужната отправна точка. Тя написа „Брадли Чарън“ в Гугъл и зачака.

42 800 резултата.

Стесни търсенето, като добави „Вирджиния, имотни дела“ и „Синсинати“.

Още на първата страница излязоха няколко вестникарски статии.

Чарън се оказа доктор по политология, наследник на стар род, чиито корени можеха да се проследят до преди Войната за независимост. През годините бе заемал постовете на ректор, декан и президент на три колежа и бе имал репутацията на високообразован човек. Бе се женил два пъти. От първия си брак, продължил четирийсет години, бе имал три деца; вторият издържал едва пет и от него произтекли само неприятности — вдовицата му твърдяла, че има право на цялото му наследство.

Явно семейството на Чарън не беше спечелило нищо от съдебните битки. Делата се подхвърляха насам-натам, като до момента нямаше правно становище.

— Откакто къщата изгоряла — каза Стефани, — наследниците просто я изоставили. Застрахователната компания категорично отказала да плати, а никой не бил склонен да вложи и цент в имота. Явно не са подозирали за архива, иначе са щели да го приберат. Тези книги и ръкописи струват цяло състояние.

— А откъде знае за тях нашата гостенка?

Още един линк в търсачката привлече погледа й и тя кликна върху него.

Некрологът на Чарън. Оказа се погребан недалече от имението, в семейния парцел на гробището край Манасас. В некролога се описваха семейството и връзките им с местната общност, но особено интересен й се стори последният абзац:

Той беше уважаван член на Братството на Синсинати, отговарящ за разширяването на научната библиотека. Целия си живот бе посветил да напомня на Америка за дълга й към героите на Революцията. Сред носачите на ковчега на погребението ще бъде сегашният президент на братството.

— Май всички пътища водят към това братство — каза Люк.

Тя кимна.

— Предполагам, че знаеш какво правим оттук нататък?

За знаене, знаеше.

Но по-важно бе да разбере какво ставаше в този момент в Сибир.