Стив Бери
XIV колония (65)

64

Зорин седеше в паркираната кола и се вслушваше в шляпането на мокрия сняг по покрива. Студеният дъжд се бе превърнал в суграшица и чистачките стържеха по леда на предното стъкло.

Имаше нужда да се разкърши след дългото пътуване, но чакаше Кели да вземе решение. Откакто бяха пристигнали, той разучаваше някаква карта, която носеше в пътната си чанта.

— Какво чакаме? — попита Зорин.

— Станал си припрян на стари години.

— Времето се разваля.

— Което е в наша полза. — Кели сгъна картата. — Когато „Задна пешка“ ми каза, че оръжията са пристигнали, аз не бях готов. Казах му, че съм, но го излъгах. Параметрите, зададени от Андропов, бяха трудни за изпълнение. Инструкциите ми бяха всичко да е готово за президентската клетва през осемдесет и пета. Но Андропов умря година преди това и нещата затихнаха. После, три години по-късно, внезапно получих известие, че бомбите са в Америка. Бях смаян, че операцията е все още в действие. И трябваше да побързам, за да изпълня моята част от задачата.

— Може би нещата са щели да се развият по различен начин, ако Андропов не беше умрял.

— Моментът не беше подходящ.

— Защо казваш това?

— Реакцията на света щеше да бъде гибелна за нас. Да убием американския президент? Да предизвикаме ядрен взрив във Вашингтон? Съветските лидери надценяваха и властта, и значението си. Те нямаше как да обявят война на целия свят и да я спечелят. Историята го доказа, Александър. Още в края на осемдесетте беше свършено със СССР. Беше въпрос на време всичко да се срине. Както и стана през деветдесет и първа.

Той виждаше и една друга разлика между тогава и сега.

— Този път сме само двамата. Ще постигнем ефекта, който Андропов искаше, но без глобални последици.

— Именно. Моментът е идеален. Също като теб, и аз дълго мислих за това, но не предприех нищо. Съединените щати излязоха от Студената война като световна свръхсила, а през последните трийсет години се превърнаха в арогантно чудовище. Най-после ще ги поставим на мястото им. Спомняш ли си клетвата, която положихме в КГБ?

Кели извади портфейла си. Отвътре измъкна смачкано листче хартия, по цвета и гънките на което си личеше, че го е носил дълго със себе си.

В бледата светлина Зорин прочете мълчаливо напечатаните думи.

За съветския гражданин, встъпил в редовете на работническо-селската Червена армия, заклеващ се да бъде честен, смел, дисциплиниран и бдителен воин, да опазва всички поверени му тайни и да изпълнява всички дадени му заповеди.

И после — важната част.

Да бъде готов да защитава отечеството си и да го брани храбро, умело, с чест и достойнство, без да щади живота и кръвта си за крайната победа.

И последното изречение:

Ако поради злонамереност наруша тази тържествена клетва, нека ме сполети суровото наказание на съветския закон и всеобщата омраза и презрение на трудещите се.

Неговият другар му подаде ръка и той с готовност я стисна. Усети как го изпълва гордост, как чувството му на дълг, макар и поизгубено през годините, се завръща. От много време насам познаваше само страха и самотата, които го бяха изхабили, оставяйки у него само някакво сляпо желание за мъст.

Също като у Кели.

Но ето го отново тук, изправен срещу главния противник — той, защитникът на отечеството. Дошъл да изпълни дадената клетва. Толкова други се бяха посветили на това. Милиони бяха пожертвали живота си в името на същата цел. Не биваше всичко да остане напразно. Зорин чу отново призива на своята съпруга.

Недей да прахосваш живота си.

— Ще го направим заедно — каза той на Кели.

— Точно така, другарю.

Касиопея смяташе себе си за независим човек. Родителите й я бяха възпитали да бъде силна. Но с Котън се чувстваше в безопасност и това й харесваше.

Тя бе спасила живота му в Канада, както той бе спасявал нейния толкова пъти преди това. Между тях имаше доверие — нещо, което болезнено бе липсвало в предишните й връзки. Допускаше, че самият Котън бе изпитвал подобна липса. Тя беше любопитна да научи повече за миналото му — една тема, върху която той не обичаше да се разпростира.

Срещата й със Стефани Нел в Белия дом беше мъчителна в началото, но какво пък, те все пак се бяха помирили. Касиопея изпитваше облекчение, че разривът между тях не бе прераснал в пропаст. Твърде много неща се случваха в момента, за да допускат миналото, над което нямаха власт, да замъглява съзнанието им. Станалото — станало. Имаше значение ставащото сега.

Тя се ласкаеше от мисълта, че е професионалист. Определено имаше опит. И сега, докато двамата с Котън навлизаха все по-дълбоко в притъмнялата Вирджиния, тя се питаше какво ли ги чака.

Успех? Или катастрофа?

Това беше проблемът, когато се опитваш да измамиш съдбата.

Шансовете им в най-добрия случай бяха петдесет на петдесет.

Зорин усещаше снега по лицето си — отначало щипещия студ, после стичащата се капка вода. От тази страна на Атлантика беше много по-влажно. Той беше свикнал на сух студ. В Сибир сняг валеше от септември до началото на май. Край Байкал нямаше лято в истинския смисъл на думата, но той се радваше на няколкото седмици мимолетно затопляне.

Мразеше усещането за старост, но не можеше да избяга от промените в тялото си. Скокът от самолета го бе натоварил до краен предел. За щастие, никога повече нямаше да му се налага да го повтаря. Толкова дълго светлините на амбицията му бяха светили в мрака на самоналожената изолация. През последните няколко дни обаче бяха засияли ярко. Но съмненията не му даваха покой. Това беше още едно нещо, което идваше с възрастта. Склонността към дългите разсъждения.

Той следваше Кели по чакълестия сипей; ботушите им затъваха, мускулите на краката им работеха напрегнато.

Беше с палто и ръкавици и носеше в ръце лопатата, която бяха купили. Кели беше преметнал през рамо пазарска торба с някои от покупките. Тежкият чук, болтовите клещи и катинарът бяха останали в колата. Явно нямаше да им трябват тук. И двамата носеха по едно фенерче.

— Купих този имот отдавна — каза Кели. — Тогава беше доста усамотен, нямаше нищо на километри наоколо. Още е сравнително спокойно, но през осемдесетте беше пустош.

Докато пътуваха насам, Зорин бе видял само няколко ферми, а и не във всички светеше.

— Регистриран е на чуждо име, разбира се. Но аз плащам данъците и сметката за електричество.

Последните думи привлякоха вниманието му.

— През цялото това време? — попита той, докато крачеха.

— Мой дълг е, Александър. Така или иначе, не са много пари.

Кели се спря. Напред между дърветата имаше тъмна просека, в която се виждаха силуетите на нещо като хамбар и къща.

— Не е в особено добро състояние — каза Кели, — но е обитаем. Това, което ме привлече тук, е едно подобрение, инсталирано от предишния собственик. Бил ветеран от Втората световна, леко смахнат. Колоритен образ. Човекът мислел, че ядрената война е неизбежна. Затова си построил бомбоубежище.

Сега му стана ясно защо им трябваше лопата.

— Старецът почина преди години. КГБ тихомълком поеха контрола върху имота и планираха да го използват за обикновено оръжейно скривалище. Но още когато го видях, си казах, че е идеален.

— В такъв случай сигурно се води някъде на отчет?

Кели помисли няколко секунди и каза:

— Възможно е.

Споменът за случилото се на остров Принц Едуард го накара да застане нащрек. Той бръкна в джоба си и извади оръжието. Кели кимна разбиращо и също стисна пистолета в ръка.

— Беше отдавна, Александър. Може пък да са го забравили. Но дори и да знаят за имота, няма да открият тайното убежище.

Това не го успокояваше. Бяха стигнали до Кели, защо да не намерят и това място?

— Да не забравяме и за заредения взрив — продължи Кели.

Зорин погледна часовника си.

22:40.

Трябваше да побързат. Оставаха 13 часа.